Анна Ахматова

превод: Татяна Любенова

(ЛЕРМОНТОВ)

Това беше странно, загадъчно същество - царскоселски лейб-хусар, живеещ на Копинска улица и яздещ до Петербург, защото на баба му й се струвала опасна железопътната линия, като че ли не са били опасни предните позиции, където, казват, поручик Лермонтов бил представен за награда за храброст.

Той не е видял царските паркове с техните стрелбища и лъжеготика, но е забелязал как „през мъглата каменният път блести”.

Той е оставил без внимание знаменитите петербургски фонтани, за да произнесе замислено, гледайки в локвата: „Белеет парус одинокий…”

Той, може би, много и да не е дочул, но твърдо е запомнил, че „русалка пяла над реката синя, пълна с непонятна болка…”.

Той подражавал в стиховете си на Пушкин и Байрон, и изведнъж започнал да пише нещо такова, в което на никого не подражавал, затова пък всички вече цял век искат да му подражават.

Но е съвършено очевидно, че това е невъзможно, защото той владеел това, което при актьорите се нарича „стотна интонация”.

Словото му звучи като змия-заклинателка: от почти площадна епиграма до молитва. Словата, казани от него за любовта, нямат равни на себе си в никоя световна поезия.

Това е така неочаквано, така просто и така бездънно:

„Има думи - значещи
тъмно или нищожно,
но тях без вълнение
да слушаш е невъзможно.”

Ако беше написал само това стихотворение, то той би бил вече велик поет.

Да не говорим за неговата проза. В нея той е изпреварил себе си със сто години и със всяко нещо разрушава мита, че прозата е достояние само за зрялата възраст.

И даже това, което е прието да се счита за недостъпно за големите лирици - театърът - му беше подвластно.

…И до днес не само гробът му, но и мястото на гибелта му, пазят памет за него. Струва ни се, че над Кавказ витае неговият дух, докосвайки се с друг велик поет:

„Тук Пушкиновото изгнание започна
и Лермонтовото изгнание завърши…”