Анна Ахматова

превод: Кръстьо Станишев

В градината за пръв път пламна макът
и радостен градът свободно диша
соления и свеж крайбрежен въздух.
И сенките на младите липи
пътуват сякаш лодки по река -
о, пришълци на сухия асфалт,
като усмивка леки…

Но втурнаха се в този миг печални звуци,
от този звъннал хор на сироти
по-чист и по-възвишен не познавам,
той не гърми, но чува го светът.
И този глас звучи сега над мен,
пронизващ като флейта. Той се носи
под кестените на Париж, долита
от рейнски опустели градове
и древния бял Рим.
И той е ясен,
подобно ранен химн на чучулига,
на всички скъп, напълно разбираем…
Това е онзи, който днес говори
и който е видял на свойта люлка
очите, вледенени от безумие,
очите, вгледани във него нявга
като звезди. Това е онзи, който
ни питаше:
„Кога убиха татко?”

Не смее никой да му възрази,
да го прекъсне, да му каже друго…
И светлоглав, и ясноок, той днес е
на всички син, на всички внук.
Кълнем се,
за щастието ний ще го опазим.