ПЕТКО ЗАДГОРСКИ
Беше през месец юли 1953 година. Като млади войници от Местната противовъздушна отбрана /МПВО/ към МВР в Бургас, ни пуснаха в градски отпуск и тръгнахме на разходка из примамливата Морска градина, привлечени от полъха на живителната ? прохладна ласка.
Поехме с приятели от нашия противохимически взвод из една дълга сенчеста алея и неочаквано в дъното й очите ни уловиха магнетичната скулптурна фигура на внушителен бронзов монумент на любимия ми Пушкин, извисен с наметната пелерина в цял покоряващ посетителите ръст.
Паметта ми е изтрила спонтанната реакция на униформените ми сподвижници, които сигурно не са останали безразлични в тая ненадейна среща с големия руски поет, но, да си призная, не бях на себе си, грабнат от приятната изненада, с която ме удостои този толкова далечен вече летен ден.
Дълго и ненаситно се вглеждах в пленителния образ на автора на поетичния роман „Евгений Онегин” и не вярвах на очите си.
Тръпнех, обзет от никога несетено дотогава в живота ми вълнение. Радвах се, че този толкова талантлив родоначалник на руската класическа поезия се е заселил завинаги в горещата зелена прегръдка на гостолюбивия ни морски град.
Незабравими сакрални мигове, удостоили с такава жадувана чест крехката ми войнишка младост!
Радостта ми беше неописуема, дълбоко благодарен на бургазлии, че са се постарали да увековечат този уникален колос на световната поетическа класика.
Тогава, погълнат внезапно от крилати сладостни емоции, изобщо не ми е хрумнало на кого трябва да благодарим за тази толкова благородна творба. Опиянението ми беше толкова завладяващо, че не се и поинтересувах кой е скулпторът, дарил ни с това духовно щастие.
Оттогава изтече много вода, минаха повече от седем десетилетия, за да се добера и до вдъхновения творец на величествения монумент на поета.
Дълбоко в себе си изпитвам съсипващото угризение на съвестта ми, че наскоро, с такова неоправдано закъснение, се докоснах до житейския и творчески път на ревностния му ваятел, талантливия художник Петко Задгорски.
За него аз едва ли бих могъл да прибавя нещо повече, но с отзивчивото съдействие на сегашното ръководство на Художествената галерия в Бургас ще се опитам да върна нашите съвременници към някои по-съществени щрихи от житейското и творческото му битие.
Художникът-скулптор е роден на 2 юли 1902 г. в гр. Сливен и израства в бедно занаятчийско семейство. Остава без майка на осемгодишна възраст и грижите по отглеждането му поема баба му Ана /майка на баща му/.
Тя била умна, работлива, прекрасна българка. Родственица на Хаджи Димитър, тя възпитава своя невръстен внук в духа на родолюбивите и патриотични традиции на родния им град.
Основното си образование любознателното момче завършва в родното си град, а гимназиално в Бургас, където се преселват баща му и баба му Ана.
Тук в душата на младия човек прониква и оказва неотразимо въздействие общуването му с морето, с което ще съжителства вдъхновено до сетния си час.
Постоянното му съприкосновение с вечно бунтуващата се морска стихия ще го сроди завинаги и с мъжествените преживявания на моряците, с неспирното битуване на кораби и лодки, за да прегърне близо до и чувствително сърце необуздаемата магия на морската романтика.
Край морския бряг на Бургас ще пламне буйният огън на творческото му въображение, който ще го отведе в София, където през 1928 г. завършва успешно художествената академия при проф. Димитър Гюдженов - един от най-приносните творци на българското изобразително изкуство.
Имал е реална възможност да се реализира като добре подготвен живописец в столицата, но дипломираният младеж не може да устои на нестихващата гравитация на морето, което се е превърнало вече в пожизнена участ и съдба.
В Бургас Петко Задгорски се посвещава на учителската професия, но никога не се разделя с палитрата и платното.
Същевременно с малка ветроходна яхта кръстосва морето покрай живописното крайбрежие, радва се на рибарски типове, пристанищния живот, морски етюди, старинни архитектурни паметници, привлекателни стари къщи, грабва го околният исторически и народен епос, нашепван и от среброглавите морски вълни. Всичко това оживява и върху неговите живописни платна.
Така се стига и до първата му самостоятелна изложба през 1932 г. в Бургас, посрещната с признателен интерес от будната местна общественост, оценяваща високо впечатляващия живописен език на възхождащото му изкуство.
И още от тази силна експозиция, както споделят изкуствоведи, младият художник показва вроденото си дарование да общува подчертано сръчно и похватно с пейзажа, усетен професионално в природен и битов план.
Оттогава завладява с творческото си проникновение и умение да ни въвежда в разновидните психически състояния на предлаганите портрети и човешки фигури.
Перманентно подвизаващ се под стряхата на образованието като педагог, художникът оставя също трайни и незаличими следи след себе си.
В текущия учебен процес открива заложби на надарени свои възпитаници, насърчава ги, като възпламенява у тях афинитет към изобразителното изкуство, обогатявайки естетическата им култура.
И неслучайно, с малки изключения, както твърдят някои съвременници, почти всички известни бургаски художници са негови ученици и възпитаници. С цялостното си творческо и обществено поведение, той печели симпатиите на всички и се извисява като един от най-уважаваните жители на морския ни град.
След Девети септември 1944 година, изпратил безвъзвратно в историята монархофашистката власт, Петко Задгорски се нарежда отново сред най-почитаните граждани на любимия си Бургас.
Не по-малко са ценели високите му човешки и професионални качества и неговите колеги - съветници, които единодушно му поверяват ръководството на местната група на художниците, които под негово ръководство се настройват на нова сюжетно-тематична вълна.
В атмосферата на шеметно развиващите се социалнополитически условия на духовния ни живот в творчеството им започва да витае духът на новата тематика: всенародния трудов подем, невижданото по мащаби и темпове строителство, оживяват темите от близкото и по-далечно героично минало на народа ни.
Настъпилите промени извикват за нов живот творческия му потенциал и поставят началото на не по-малко плодоносен период в професионалното му развитие, обогатено с паметника на Пушкин.
Затова той едва ли щеше да е толкова забележителен, ако не беше се заел ревностно да заживее с неговото творчество, респектиращо гражданско поведение и присъствие в живота на руското общество в началото на 19 век, както и с физическото и нравствено обаяние на големия поет.
И ми се струва, че интересът му към Пушкин пламва неукротимо след възникването на идеята от Минчо Минчев за издигане на негов паметник в красивия ни морски град.
Междувременно е обявен и конкурс, който отприщва завихрената му творческа енергия. Незабавно се заема с работа и седмици наред потъва в атрактивното му творческо дело.
Инак как би усетил и почувствал неудържимите светли пориви и дълбок емоционален и идеен заряд на покоряващото му огнедишащо поетическо слово.
Ето какво споделя негов старателен изследовател: „Художникът Петко Задгорски - пише той - живееше с поезията на Пушкин, възхищаваше се от неговия свободолюбив дух, от дълбоката му човечност, жизненост, затова четеше и често рецитираше негови стихове!”
И така, потопил се всепоглъщащо в енергичната му поезия и личност, скулпторът си поставя за цел да одухотвори бронза, да пресъздаде вярно и правдиво романтичен образ на Пушкин.
Пътят обаче за неговото претворяване в скулптура не е така лесен, даже и за този надарен български живописец.
Трябва да се преодоляват бариери от липсата на необходимия опит на скулптурен ваятел, трудности, свързани с набавянето на потребните материали и условия за работа.
Но благородната амбиция няма намерение да дава заден ход. Успява да оформи два гипсови модела. В първия проект е даден в цял ръст, а във втория поетът е седнал с разтворена книга в ръка.
И идва съдбоносната 1951 г., когато невероятно развълнуван, дебютиращият скулптор от Бургас предлага на журито в София и двата проекта.
Единодушно е одобрен първият. Спечеленият конкурс показва неимоверно градусите на творческото му вдъхновение и той пристъпва към реализацията на благородния замисъл.
Стоплен от отзивчивата подкрепа на близки приятели и колеги, Петко Задгорски успява в един сравнително къс период от време да извиси в Бургаската морска градина блестящия монумент на великия Александър Сергеевич Пушкин. С това записва и една от най-светлите си и приносни страници в благодатната си творческа биография.
Паметникът е открит официално с подобаваща тържественост на 22 февруари 1952 г. Паметни и сюблимни мигове изживява дълбоко развълнуваният му създател, плувнал в обятията на възвишени огнекрили емоции, издигащи творческия му дух на безсмъртен пиедестал.
„Беше се стекло целокупното бургаско гражданство - разказва в спомените си свидетел на историческото събитие от града. - Всички бяха дошли да приемат този скъп дар. Сред тях се отличаваха културни и политически дейци, любители на изкуството, ученици на художника, за да изразят с присъствието си уважение към учителя, вече не само като живописец и портретист, но и като скулптор.”
Мисля си, че с тази своя върховна творба Петко Задгорски е излял не само голямата си обич, но и неозаптимото си преклонение към великия класик на руската и световна изящна словесност.
Виждал съм паметници на Пушкин в Ленинград /дн. Санкт Петербург/ и в Москва, но като че не съм открил подобен устрем, динамичност и романтика, с които ни впечатлява и завладява този вдъхновяващ обитател на Морската градина в Бургас.
И си мисля, че друго нищо да не беше сътворил художникът, само това да ни беше оставил, е достатъчно, за да бъде спокоен духът му и на оня свят, че не е живял напразно.
За щастие този уникален монумент далеч не изчерпва присъствието на Петко Задгорски в националното ни духовно битие.
Неуморимото му творческо въображение и вроден съзидателен дух изсипваха всевъзможни творчески хрумвания, които оживяваха на живописните му платна.
Инак как да си обясним десетките стойностни живописни творби, които ни е оставил този талантлив наш творец от Бургас.
Пътувайки из дръзновения му творчески път, не бива да забравяме, че паралелно с рисуването Петко Задгорски непрестанно е обогатявал литературната си култура, както свидетелства и съпругата му Ана Задгорска, постоянно е четял художествени произведения от наши и чужди автори.
Така заемайки се с Пушкин, както пише в спомените и съпругата му, запознала се с оставените от него тетрадки, съпругът най-усърдно се е разхождал из неговото творчество - „Кавказки пленник”, „Скъперникът Рицар”, „Руслан и Людмила” и други заглавия на световноизвестния голям лирик.
Аналогично е бродил проникновено и из дебрите на родната художествена литература. Особен пиетет е проявявал към творчеството и на Пенчо Славейков.
Силно го е вълнувала изградената на народно-битова основа балада „Чумави” и по нея сътворява едноименната си картина, която с магнетичните си художествено-естетически достойнства си е извоювала едва ли не привилегията да се нареди сред емблематичните му живописни творби.
Пътьом следи отблизо и текущия генезис на изобразителното ни изкуство, като си изгражда своя естетическа позиция за анатемосваните като различни, едва ли не непълноценни творци: някои от тях отхвърляни, отритнати, а всъщност талантливи, макар и с неприет в сюжетно-тематично отношение изобразителен език.
Такъв е случаят с пренебрегвания дълги години художник Генко Генков, считан едва ли не за ненормален.
Оказва се, че Петко Задгорски, творец с трезви естетически везни, умее да отсява зърното от плявата и намира подобаващо място на прокажения колега.
„Генко - заключава с твърдо убеждение той - е изключително талантлив художник. Това пролича още като беше ученик в Мъжката гимназия в Бургас. Той всичко може - и да рисува във всички разновидности на реализма, та чак до позабравения и преодолян вече натурализъм. Даже ако поиска може да бъде и един прекрасен абстракционист или да търси свой оригинален изказ. Винаги са ме респектирали неговите възможности. Той има и една особена душевност. За мене неговото поведение не е болестно състояние.”
Чета тези негови оценки за белязания Генко Генков и асоциативно ми се счува гласът на Борис Димовски, който не спестяваше суперлативите си за големия Щъркелов, наричайки го „блестящ художник”, обвиняван навремето за прекомерното му ухажване на цар Борис III.
В случая, обаче, компетентната здрава позиция паистина заслужава адмирации.
Портретът на бургаския художник наистина би бил далеч непълен, ако не отворим дума и за присъщите му технически наклонности, свързани с родното ни корабостроене.
Неслучайно през 1953 г. той е поканен да ръководи в София конструирането и направата на първите наши спортни лодки. Нещо повече, по негови чертежи се строят в Бургас гемии, кораби и яхти.
Никога обаче Задгорски не загърбва творческото си пребиваване в сферата на любимата му живопис.
През 1968 г. художникът открива в Бургас втората си самостоятелна изложба, в която е застъпена морската тематика и която отразява трудовия подем у нас по заводи, строителни обекти, кооперативни полета и мини.
По-късно в София той открива третата си самостоятелна изложба, посрещната с ласкави отзиви от критици и журналисти.
Голяма част от картините му се радват на радушен прием сред обществени организации и художествени галерии в страната ни.
Спечелил си име на надарен творец в процъфтяващото ни изобразително изкуство, през 1968 г. Задгорски става ръководител на Окръжната художествена галерия в Бургас.
И както сочат неговите биографи, художникът посвещава талант и вдъхновение за издигане професионалния ръст на колегите си, като същевременно с особена любов и вещина работи усърдно и по възстановяването на ценни стари икони.
За жалост, зает с подготовката на четвъртата си самостоятелна изложба, Задгорски неочаквано заболява от коварна болест и през 1974 г. умира, но оставя трайни светли следи като творец и човек в съзиждането на нова духовна България.
Днес неговото име носи с чест Регионалната художествена галерия в Бургас.
