Ели Видева

Към книгите на Николай Табаков винаги съм подхождала с любопитство. Поредната доза си бях приготвила и за новата, “Нула време”.

И още на шеста страница се изумих: в крайдунавското градче, “струпано подобно неогеометричен градеж на мравки термити” се появи привидение, дето си бърше нослето с изящна по-така кърпичка с дантели и търси къщата на кмета, дето “стърчи между другите къщи като среден пръст на инат”.

И се завъртя паноптикумът от истории и герои, които са уникални човешки създания.

Условно романът събира четирите сезона на годината.

Зимата е времето, в което в уж заспалата природа щъкат човеците. И пред очите ни се появяват солидната осанка на капитана на ферибота Барабан Капитански и дребничката фигурка на продавачката Сиси Запетайката, която носи в сърцето си толкова любов, че може да побере цял свят или да удуши този, който има намерение да посегне на любимия.

Следват ги великият главен готвач бай Ушо; махленската клюкарка Баба Съба, дето пие като смок от сутринта; гениалният автомонтьор инж. Петър Иде-Му-Отръки, загубил краката си в поредното военно-политическо безумство - Афганистан. И още… и още…

Цяло едно градче, курдисано на дунавския бряг, дето си има всичко: кмет - пич, мераклии за политици, професор, поетеса, отракана биоложка и просяци.

През Пролетта, докато реката, вечната, просто минава, едрият собственик Кольо Бубалази пада в краката на Мими Акварелистката забравяйки, че всичките му маски са нищо пред нея и застава със собственото си лице, което всъщност е ползвал само в … тоалетната. И разцъфтяват едни любови…

На кмета Илия Торлашки с бялото привидение, слязло от международния рейс от Белград; на Цецо Палеолога с археоложката на половин щат; на една политическа централа с адвоката Бижо Бижев…

В текста усещам магията на вълшебния език и изпълнените със закачка отправки, които индиректно водят до философски размисли.

Ненапразно псевдонимът на поетесата е Бардская, шефът на пристанище Калафат е Мирча Кришану, а биоложката се крие от бившите си работодатели, мутрите, зад кодовото име Елисавета Багряна.

Авторът предоставя отлична възможност да проникнем в душевността на хора, чийто живот преминава в условията на криминален преход.

Той изследва психиката и нравствеността на различни съсловия, за да превърне уж забавните истории в социален роман с надвременно послание.

Героите вървят към себе си, към другите, към истината и вечността по Пътя през чудото Живот и през енигмата на Времето - категория, помагаща да подредим събитията, но всъщност несъществуваща във Вселената. То така си и върви - от нула през безкрайност, та до Вечност.

Лятото, разбира се, е време за какво ли не. Включително и за правене на политика, която “От оловото може да направи злато, а от лайното - минзухар. Алхимик е политиката, добрата фея, седемте чудеса на света и пещерата на Аладин е, хем едновременно. Тази вълшебна пръчица, наречена политика!” - казва авторът.

И завърта пангара на обикновените хора с обикновен живот, които изведнъж се променят, надявайки се на ново време, когато “изведнъж ще открият своето място, себе си, смисъла на живота си.”

Но “месомелачката на властта отново бе гладна. Трябваха й наивници. Трябваха й вярващи. Трябваше й пушечно месо.”

Тогава, както казва Владимир Зарев “Човек се заноктва за живота”. Чрез любовта. “Когато чувството е истинско, ти искаш не просто да опознаеш любимия човек до теб, искаш да си едно цяло с него. Да полетиш над облаците, да съкрушиш земното притегляне, да бъдеш заедно с Господ, преди да сътвори света.”, защото “Любовта не се подчинява на думи, на правила, на нищо не се подчинява тя. Двамата влюбени са естествените господари на света. И роби на самите себе си” - споделя писателят.

Е, да, според Джон Стайнбек “Дългът на писателя е да издига, да извисява, да насърчава”. Подобно разбиране утвърждава любовта като най-истинска опора на човека в пътя му към мечтите.

Друг е въпросът, че същият този писател ходи да се меси не само в писането на романа, което му е работата, а се набърква в самото повествование със специалните инициали Н (точка) Т(точка), разсъждава и акъл дава с безумна самоирония.

Всъщност няма граници в мисълта между минало, болки, загуби, мъка и радост и това хармонизира земното съществуване на героите с космическия порядък и всевечните закони на всемира.

Затова и съкровените мигове са показани чрез емоционалните подбуди на поведението и душевните страдания.

Междувременно Мостът упорито настъпва към Калафат. Мостът като реалност и като символ е предопределен да обединява в настоящето и да води в бъдещето.

Той свързва пътища и култури, дава хляб на едни, но обезсмисля работата и живота на други.

Така понякога отправя някого към небитие, безсмъртие и памет, която връща духа на миналото, за да оцелеят моралните устои на градчето.

Може би затова глава “Есен” няма. “Забранена е като сезон, низвергната като настроение, недопустима като погребален звън. Няма я.” Има Епилог. Скъп на думи.

Заглавието на романа е символно. Животът с всичките му лупинги отлита за нула време, смъртта помита дъха за нула време, споменът хвърчи към забравата за нула време.

Времето просто е едновременно за градчето и за всеки негов жител поотделно. То е всеобхватно, но и тревожно, защото “Търсещите живеят в тревога”.

И тук искам да цитирам Георги Каприев:

“Именно думите са най-големият изкусител на мислещия човек. Нима не е върховна съблазън опияняващата игра с тях, извеждането на благозвучни фигури, чрез които се създава илюзията - илюзията, претендираща за върховна реалност - за възможността чрез тях да бъде сътворяван свят… Но човекът, отдал се на страстта по думите, само си въобразява, че ги владее. Всъщност те владеят него.” (Homo Spiritualis)

Сътвореният в романа “Нула време” свят има собствен живот и търси хората, които ще го съпреживеят.

Пожелавам ви приятно четене!

Уверявам ви, удоволствието определено си струва!