РАЗПИТЪТ НА ЕЛЕНА КОСТЮК
Из романа „Дъга” (1942)
превод: Стефан Мокрев
Детето лежеше на масата между нея и немците. Войнишките лапи здраво се впиха в раменете й и тя разбра, че не може да се отскубне.
Детето лежеше на масата като мъничък свитък с червено личице, а завитата му главичка една се виждаше от ризата. Вернер с отвращение гледаше спокойно спящото мъничко същество.
Изведнъж мъничките вежди трепнаха. Бляснаха две детски езерца, мътни, сиви. Брадичката му затрепера. Елениното сърце мъчително се сви - мъничкият заплака с жален безпомощен плач на новородено.
Мъничките уста поемаха въздух, челото му още повече почервеня, веждите му се изписаха като светли, почти бели линии. Тя се спусна към него, но тежките ръце още по-силно я притиснаха на стола.
- Няма да те глезя повече - каза с пресипнал глас Вернер. - Е, ще говориш ли?
Тя не гледаше него, а детето. То квичеше, като кученце. Ах, да можеше да го вземе на ръце, да го притисне до гърдите си, да го полюлка, да го успокои, да го приспи…
- Чуваш ли какво ти говорят? Ще кажеш ли? За последен път те питам.
Тя откъсна очи от детето си и ясно прошепна:
- Нищо, нищо няма да кажа…
Капитанът скъса завързаната риза.
Малкото синче, голичко, с издуто коремче, със стиснати юмручета, с подвити към коремчето крачка, лежеше на масата и плачеше. Вернер хвана детето като кученце, за врата, и с два пръста го вдигна.
Във въздуха затрепкаха мънички крачка, дребни пръстенца с прозрачни, розови като листенца на цвете, нокти.
- Е?
Той бавно-бавно вдигна револвер.
Елена се вкамени. Ръцете и краката й се вдървиха. Стаята растеше, увеличаваше се, разтягаше се и пред нея израсна немецът. Сега зад масата срещу нея не стоеше тоя, който й говореше по-рано, а някакъв невиждан великан, чиято глава достига облаците.
И сред тази огромна, необхватна пустота, самотен, мъничък, трепкаше нейният син, розов, голичък, увиснал между земята и небето. Обтегнатата кожа го душеше.
Той престана да плаче и не издаваше нито звук. Само крачетата конвулсивно се дръпваха, свиваха се и разпущаха, а мъничките юмручета ловяха въздуха.
- Е? Покажи каква си - болшевишка курва или майка?
Елена се опомни. Капитанът престана да се люшка като огромна гора между земята и небето. Стаята отново прие обикновените си размери.
- Отговаряй!
- Аз съм майка - отговори Елена, като се назова с името, с което я наричаха в гората, с което й благодаряха за грижите, за добрите думи, за приготвения обед и изпрани дрехи.
- Значи, ще кажеш къде са?
Тя не гледаше детето си. Гледаше право водните очи, обшити с белезникави мигли.
- Нищо няма да кажа, нищо, нищо няма да кажа…
Дулото на револвера се приближи до мъничкото личице. Видя го без да поглежда.
- Това е единственото ти дете, а? - попита Вернер.
Тя отрицателно поклати глава.
- Не…
Ръката с револвера замръзна във въздуха.
- Как? Имаш и други деца? Синове? Дъщери?… Тук, в село?
Светла усмивка изведнъж проигра по отеклите, напукани, пресъхнали устни.
- Синове… Само синове… Много, много синове… Там, в гората… Кудрявий… всички там, в гората…
Гръмна се. Право в мъничкото личице. Замириса на барут и дим.
Войниците, които държаха Елена, трепнаха.
Капитанът разтърси малкото телце.
- Ето, майко…
Мъничките крачета безжизнено увиснаха, увиснаха и здраво стиснатите юмручета. Лице нямаше - вместо него зееше кървава рана.
- Ето какво направи с детето си - каза Вернер.
Тя поклати глава. В тоя миг беше далеко-далеко оттука, в гората. Какво ли правят сега в гората? Стоят край огъня или по горските пътеки дебнат немските части? Заобикалят къщата, дето се помещава немският щаб? Или отстъпват в гората като носят ранените си? Войниците я гледаха със суеверен страх.
Капитанът забеляза, че от тялото на детето капе кръв по пода. Трепна от отвращение.
- Махни го оттук!
Войникът се поколеба.
- Какво искаш още? - зловещо засъска капитанът и часовоят бързо хвана тялото.
- За последен път те питам, ще говориш ли или не?
Елена не отговори, дори не чу. Тя гледаше през прозореца влачещата се по полето снежна виелица.
- Ако не отговориш, ей сега ще свърша и с тебе.
Тя не чуваше, не отговаряше. Всичко е свършено. Нямаше вече син, нямаше мъничкото момченце, което очакваше двадесет години. Сърцето й замря, в него беше мъртва пустота, без страх, без тревоги, без трепет.
Елена погледна капитана с празни очи. Равнодушно, като на неодушевен предмет, като на къс дърво или камък.
- Изведете я и свършете с нея! - разпореди капитанът. - Но не до къщата, няма нужда от такава мърша тука. Най-добре в реката!
Тя тръгна послушно, накъдето я подтикнаха прикладите. Да, това е селото, дето се роди, дето израсна, дето се омъжи и напразно чакаше дете, което се яви най-после, за да бъде няколко часа с него, и вече го нямаше.
Тя сама, сама го предаде на смърт, сама с очите си гледаше, как наклонява и приближава дулото на револвера и не продума нито дума, която можеше да отстрани дулото, да го отмести от мъничкото личице. Не, тя не каза такава дума.
- Не можех, синко - шепнеше тя, сякаш мъртвото дете можеше да я чуе. Погледна: войниците с отвращение, неудобно носеха трупа с увиснала надолу глава. Елена протегна ръце.
Войникът се поколеба за миг, но да носи мъртво дете му беше така неприятно, че на своя отговорност реши да го даде на майката.
Тя притисна мъртвото телце до гърдите си. Беше още топло, ръчичките и крачетата му не бяха се още вдървили. Ако не е това страшното, което остана вместо лице, можеше да се помисли, че детето още спи.
Елена вървеше между войниците и не мислеше къде я водят. Не разбра издадената на немски заповед. Знаеше, че сигурно иде краят, но това не я измъчваше. За нея всичко свърши със смъртта на сина й.
Духаше вятьр, носеше снежен прах.
Елена погледна замръзналите прозорци на къщите. Никъде не се виждаше жива душа. Тя вървеше самичка по своя последен път, пътя на смъртта.
Нито една врата не се отвори, никой не погледна, никъде не се показа нито един човек. Къщите сякаш са мъртви. Тук-там се мяркаха немци, но те не обръщаха никакво внимание на арестуваната.
Удар от приклад я тласна от пътя по една пътечка. Малко зачудена, тя тръгна накъдето я водеха. Мислеше, че я водят на площада до църквата, дето бесеха хората, конто въставаха против немската власт.
Но пътечката минаваше край къщите и се спущаше надолу, като се губеше в дола. Тук нямаше вятър, той духаше горе, а в дола беше тихо Елена вървеше по заледената пътечка като по счупени стъкла.
През тези четири дни босите й крака се покриха цели в рани, с пришки, обърнаха се на кърваво месо с висящи парчета кожи.
По тази пътечка жените отиваха за вода и цялата беше покрита с ледена кора. Изранените й крака се плъзгаха по леда, ледени парченца се набиваха в месото.
Елена се препъна и от този миг започна да пристъпя крачка по крачка. Страшна болка късаше корема й. Тя почувства как топла струйка кръв потече по краката й.
Долу се извиваше рекичката. Беше окована с лед, засипана от сняг, навеяна от виелицата и не би личала, ако не бяха дупките, откъдето носеше вода този край па селото.
Елена от далеко видя тъмното петно на всекидневно подновяваната дупка. Не разбираше къде я водят. По-далеко, в трапа, лежат убитите, които немците не позволяват да се погребат. Там ли искат да я застрелят? Не, простата селска жена, наред с червеноармейците, с тези, които паднаха в бой?
- Ей, къде пълзиш?
Тя не разбра думите, но разбра удара на прикладите и послушно свърна надолу. Войниците, един пред нея, друг отзад, а караха право към черните дупки.
- Дай детето! - викна единият и посегна за детето.
Тя притисна изплашено мъртвото телце до гърдите си, като че ли можеха да му направят нещо, като че ли можеха да го заплашват с нещо.
- Давай! - грозно повтори войникът и я дръпна за ръка. Малкото телце полетя на снега.
Елена коленичи до него. През време на пътя пръстите на ръчичките му посиняха, посиняха и мъничките ноктенца, изчезна розовият оттенък на кожата. Кръвта по това, което преди един час беше личице, почерня и се съсири.
Преди да успее да вдигне трупа, войникът го намуши на щика си и го подхвърли нагоре. Детето падна до дупката. Другият изтича, намуши го на щика си и отново го подхвърли.
Този път то падна точно в дупката, водата плясна, на тъмната повърхност на дупката закипяха мехури и течението отнесе трупа под леда.
Елена примря на колене. Сега разбра своя сън. Научи мястото, тъмната дупка в леда. Ледът по средата беше зеленикав, тъмната вода се преливаше, движеше се, като жива.
Тя клокочеше, излизаше по малкото свободно пространство на дупките и отново се губеше под леда, понесла се по далечния си път, към далечен край.
На брега, на леда на замръзналата рекичка имаше дебел пласт сняг. На единия край на дупката, там, дето падна телцето на детето, остана червено, ясно като печат отбелязано петно.
Със загубен поглед Елена гледаше тихо плискащата се тъмна вода. Водата отнесе мъничкото телце, няма вече синче.
И единственият знак, единствената следа, че е съществувал, е това кърваво петно на снега, печатът, отпечатан на бялата пелена.
Водата го носи под леда, носи го по своя незнаен, далечен път. Носи го под леда, блъска го в низините, бие го в камъните, изтласква го на повърхността, разранява го в леда.
Не, не, Елена знае, положително знае, сякаш с очите си вижда през леда и снега, че родната река носи мъничкото тяло внимателно, ласкаво.
Пази го, като майка, завива го с меки, нежни вълни. Измива кръвта му, изгореното място, от допирането на немските лапи.
Близка, родна река, чиста вода на родната земя. Водата го прие, откри обятията си за мъничкия, който не проживя нито един ден.
Родната вода на родната земя.
