Владимир Назор

превод: Димитър Пантелеев

НА ВУЧЕВО

Под непрестанен огън от небето
по планината се катериме и с мъка
навлизаме в гората - о, гора спасителка.
Жестока хайка ни души отвред
и огнения обръч се стеснява.
Умората ломи нозе, гладът гризе
стомаха ни и жаждата ни мъчи,
ала гората е без плод и без вода,
постелите са влажни и трънливи
и камъните остри - о, гора предателка!
Все пак полягваме; убийствен сън
жестоко приковава на земята
безбройна челяд болни и ранени,
които води нашата войска.
О, радост да потънеш в сън безсвестен!

Аз бдя и гледам хората заспали
и сам не мога да ги разпозная.
Телата са съсипани; по босите крака -
съсирена и черна кръв.
През дрипите се виждат людските тела
разядени от студ, от глад измършавели,
от камъни и тръни наранени,
а по лицата сто печата е ударила скръбта!

Спи челядта, аеропланите кръжат,
като че пазят своите жертви.
И мисля аз: не е ли туй тълпа
разбита, жалка; скъсана опашка
от тялото на армията;
членовете са изнемощели,
прекършена е волята, а силата
е изцедена. И привечер щом екне
заповедта за тръгване - във лагера
купчини мъртъвци ний ще оставим,
а призрачното шествие от партизани
ще тръгне по следите
на живите бойци.
Ах, никой няма да се дигне жив от тук!
Но гръмва заповед: Напред!
И гледай - „мъртъвците” стават!
И под клоните
раздвижват се овце, коне, и хора,
шумят, и викат, и се блъскат,
- В редици! Колоната се построява
и излиза от папратта и от тревата,
извива се като змия,
върви по билото, а слънцето на запад
с лъчите си я осветява
и дрипите блестят като коприна,
лицата светят в слънце и в злато.
Намусените крави, морните коне,
овцете гладни, бедните жени,
които карат стадото и носят пушки,
ранените и болните борци
във миг се съживяват и пристъпват
със бодра стъпка, с дигната глава!
Дори не чуват новата наредба: - Тихо!
опасност ни грози!
И в унес странен
колоната върви без страх и пее.
- Тихо! Но песента - славонска, сплитска,
банийска, босненска и кой ли знае чия
и откъде, но наша - проечава
из планината, пълна със опасност.
И от гръдта на цял народ излита
луд вик на гордост и на вяра.
- Напред! Нататък!
Тук всичките пътеки са открити
и няма мъртъвци! Тук
властвува живота!

БАБА СПАСА

Баба Спаса край огнището се свила
и ми дума: - Старче, де си тръгнал болен?
Туй що търсиш - здраве, млади сили иска.
Ти си като изпокъсан конски ремък -

ще се спука! - Ти кога предеш със хурка
и глава отпускаш в сладка дремка,
нишката се къса, ала твойте пръсти
продължават нещо чудно да усукват.

Гледа пламъка, а после свойте пръсти,
пръстите си къси, изранени, сухи,
по които като пръстени жълтеят
отпечатъци от черен труд и грижи.

- Истина! тогава златни нишки суча,
пък макар че в преждата ги няма.
Чакай! От обора кравата да взема
и вратата да затворя. С вас ще дойда!

При оттеглянето от Черна гора,
пролетта 1943