Олег Шестински

превод: Първан Стефанов

Из „Без прошка” (1970)

Тя стои на пиедестала
и забравям, че туй е гранит -
просто руска жена, тихо спряла
посред София с поглед открит.

Петолъчна звезда - върху шапката,
и в обувки - със счупен тон;
а очите й - като капки -
с поглед тъжничък,
но дълбок.

Тя е спала в окопа димен
между битките час-два;
дъщеричка в съня си е имала
и със бенчица при това.

А в горите край Бяла църква
на разсъмване бой кипи.
А в горите край Бяла църква
във земята любимият спи.

Но дошла със войските в София,
не заплака от мъка тя.
А помилва една девойка
с тежки плитки,
със южни черти.

Тази среща гранитна стана
и остана във вечността;
аленеят лалетата странно,
литват гълъби в утринта;

ти стоиш
все с походна шапка
и в обувки с отчупен ток,
а очите ти като капки -
с поглед тъжничък,
но дълбок.