ПОЕЗИЯТА ГОРЕ!
Смъртта е онази врата, през която прекрачваме към вечността - така си въобразяват хората.
А истината е, че животът - това проклето състезание! - е точно толкова вечен, колкото и смъртта.
Биполярни опозиции - едната поддържа легендарността на другата. Това е всичко, друго няма.
Или има?
Да проверим, ако не възразявате. Ето - в средата на седми век, някъде в тайнствения Изток, съществувала държава, наречена (несъмнено по законите на поезията), Страната на Изгряващото слънце.
Тя била стара като смъртта и мъдра като живота. Затова и била осъдена - да раздава вяра на хората. По нейните гънки и дипли, по бреговете на реките й, по пещери и сияйни морски брегове бродели учители, шетали мъдреци, царували династии от поети.
Тези хора знаели, те можели, те провиждали в бъдещето. Разговаряли за облаци, редели стихове за божури, цепели дърва и носели вода, нагъвали ориз и се опивали от еликсира, именуван щастие. Живеели естествено, живеели просто, радвали се на всяка минута.
Учели хората да се вглеждат в себе си. Давали им нова гледна точка, от която светът да бъде видим в неговата цялост, а животът - разбиран в неговата сърцевина.
Набивали тезата, че той, животът, няма алтернатива, че е вечен блясък и безкраен празник. Били мъдри хора.
Понякога умирали, понякога се раждали, но не правели разлика между живота и смъртта, защото знаели, че това са само думи, знаели още, че всички живеем във вечността. Това правят и досега - живеят във вечността.
Тези типове, поетите.
Един от тях, Шоджу Шико, творил в епохата Нара и основател на храма Еринджи в Едо, неочаквано за самия себе си получил Голямата императорска награда за поезия.
Това се случило в ранната пролет на 668-ма година, когато дърветата оркестрирали с птичи гласове и замеряли минувачите с цветовете си. В древна Япония поезията се ценяла високо, награждавала се богато, записвала се в антологии. Самият император бил “ута-но хиджири”, тоест - “цар на песните”.
Само за информация ще добавя, че японските класически стихове в повечето случаи представляват току-що разцъфнали послания за бъдещето на Вселената, за мравката и за купата сено в двора, които до такава степен радват и възвисяват душата, че у непредубедения читател остава усещане за невидимо присъствие.
Сякаш някой тайнствен непознат час по час пуска под облаците пъстри хвърчила. По клонките на тези току-що процъфтели стихове хем има цвят, хем изглеждат някак голи.
Никакви украшения - оставят възможността да бъдат дорисувани. Вратата е отворена за всички възрасти, страсти, занятия. Само мъдрите не я използват - те просто си живеят там.
Разбира се, поетичните протуберанси в древна Япония често са трудни за възприемане. От една страна, ясни като пролетно утро, от друга - загадъчни като Халеевата комета. Но това е само въпрос на нагласа. Ако свалите розовите очила, нещата ще си отидат на мястото.
Защото силата на японския поет е в неговото умение да извади на показ най-простичкото движение, най-познатия нам предмет. И да ни го поднесе под носа, най-сетне да го разпознаем.
Цял живот ние се разхождаме между тези предмети, ние познаваме всяко едно движение на въздуха и водата, но когато поетът викне - ето! - застиваме вцепенени пред чудото на собственото си възприемане.
Нима това е познатият ни бор от планината Фуджи? Нима така се люлеят бамбуковите стъбла по бреговете на реката Идзуми? И странно - очите ни се отварят. Не за бора. Не за поклащаните от вятъра стъбла. За живота ни се отварят.
Всъщност вълшебството на японската поезия може да се определи с малко думи - тя е разбираема загадка, която цял живот се е спотайвала дълбоко в сърцата ни и ние цял живот сме очаквали да се събуди. А когато се събуди, о, когато се събуди!
Тя разтърсва небесата.
Поети като Фудживара-но Мичимаса, Кобаяси Исса, или Санги Хитоши ни карат - искаме или не искаме - да преплуваме заедно с тях хладните води на залива Нанива. А дали умеем да плуваме, или не, това няма никакво значение.
Огромно значение обаче представлявала Голямата императорска награда. За стихоплетците - признание. За гражданите - преклонение. За бедните - богатство. За благородниците - включване в небесния списък “санджюроккасен”. За всеки, опитал се да дресира неуловимостта на думите - изкачване на покрива на света.
Шоджу Шико не правел изключение.
Той не можел да си намери място от възторг. Три дни и три нощи пътувал до столицата Нара, три дни и три нощи сънувал Голямата награда, а когато се събудил на четвъртата сутрин, видял с очите си стените на крепостта, усетил с ноздрите си аромата на печено заешко месо и чул с ушите си как стражите на императора лакомо мляскат.
Бил толкова гладен, че забравил за Наградата. Пристъпил и поднесъл паничката си - да му я напълнят. Казал на стражите, че той е поетът, награден тази година.
Казал им, че е посветен. Обяснил, че е единствен под слънцето. Добре, отговорили стражите, кажи ни най-хубавото си стихотворение и ако го харесаме, ще получиш печено месо.
Шоджу Шико отстъпил крачка назад, вдигнал поглед към небесните простори и възторжено изрецитирал:
Този миг е вечността - аз усещам, чувам, виждам!
Гладен съм - и ще изям света,
сгушен в моята паничка.
Началникът на стражите се позамислил, поразмърдал устни, явно се опитвал да повтори наум стихотворението. После запитал:
- Я кажи, поете, как побра света в една паничка? Каква ще е тази неизбродна паничка, в която се събират океаните и планините, градовете и държавите, че и планината Фуджи даже?
Шоджу Шико се поклонил до земята.
- Такава е моята паничка, предводителю. Само моята и ничия друга. Дано ти харесва.
- Този човек наистина е гладен - обобщил началникът и махнал великодушна ръка. - Сипете му!
Вече заситен, нашият поет се явил в императорския дворец, обяснил кой е и бил ритуално посрещнат.
Поклонил се колкото пъти трябвало, събул и обул сандалите си колкото пъти му казали, накрая получил от личната ръка на тридесет и осмия император Тенджи Тенно Голямата награда.
Този император бил особен човек. Поет - без съмнение. Управленец - на ръба. Сладкодумец - както винаги. Управлявал своята държава кратко, но с вдъхновение - от 662-ра до 671-ва година.
Години, изпълнени с възторг. Бил опитен в политическите интриги, бил художник по душа, бил талантлив колкото си иска, но най-паче - обичал да се шегува.
Наградата представлявала проста бамбукова пръчка.
Шоджу Шико едва прикрил разочарованието си. Поел пръчката в ръцете си, поклонил се почтително и понечил да си тръгне.
- Не още! - спрял го императорът. - Искам да чуя лично от теб най-хубавото японско стихотворение за тази година. Но преди това ще те запитам - ти очакваше ли награда за труда си?
- Очаквах, господарю - навел виновно глава поетът.
Император Тенджи Тенно се позасмял:
- Е, и какво получи?
- Бамбукова пръчка, господарю.
- Това ли очакваше, мой поете? Искам откровен отговор.
- Не, господарю. Честно казано, очаквах повече - разприказвал се нашият поет. - Аз съм беден човек, но винаги гладен. Очаквах наградата да се измерва в злато. Въобразявах си, че заслужавам богатство за поезията си, надявах се да заживея в охолство и разкош.
Императорът се намръщил, придворните свили уши, разтреперани пред гнева му, а стражите до императорските двери услужливо настръхнали.
Императорското недоволство означавало само едно - че градоносен облак е покрил слънцето и нищо добро не очаква този, който е предизвикал гнева на владетеля. Но както казахме - император Тенджи бил поет и то добър поет.
Титлата “ута-но хиджири” много му отивала. Под негова власт връчването на Голямата награда по правило се превръщало в поетическо състезание. Награденият поет срещу небесният владетел. Награденият поет срещу придворните. Какво по-хубаво от това?
С тази обикновена бамбукова пръчка императорът целял да предизвика Шоджу Шико. И вместо да отвинти главата на приказливия нахалник, император Тенджи се изправил в целия си ръст и заредил следните поучителни стихове:
Не чакай планината да дойде при теб.
Не искай сянката на бора да измете стъпалата.
Плачът на бебето секва, щом майката го нахрани.
Твоята храна се нарича
отричане.
Разочарован или не, Шоджу Шико бил дълбоко впечатлен. Той се поклонил до земята, за да отдаде дължимото на таланта, а това накарало устните на Тенджи Тенно да се разтеглят в усмивка. Целият двор си отдъхнал.
- Разбра ли моето послание? - запитал императорът.
- Да, господарю! Никога да не очаквам награда за труда си, да работя заради самата работа и да изпитвам благодарност за това, че работя.
- Прекрасно! - одобрил императорът. - Ти си умен човек. Вече с нетърпение очаквам твоето стихотворение.
На Шоджу Шико не му било много-много до поезия, но нямало що да стори. Щом императорът иска да чуе стиховете му, ще ги чуе.
Той се изправил, изпънал рамене, издул гърди и заел позата на придворно канарче. Вярно е, че дрехите му били покъсани от дългия път, вярно е, че сандалите му били протрити, съвсем вярно е, че косата му била мръсна.
Но очите му святкали, но очите му мятали мълнии. И започнал:
Гладен ли съм - храня се.
Уморен ли съм - заспивам.
Вечер в моята колиба се събират
четирите посоки на света.
Император Тенджи Тенно бил изумен. Император Тенджи Тенно разбрал. Император Тенджи Тенно скочил на крака. Пред него стоял велик будистки учител.
- О, учителю! - извикал той.
- Да, небесни господарю! - откликнал уплашено нашият поет.
- Научи ме на най-важното нещо!
- Какво искаш да узнаеш, господарю?
- Кой е основният принцип на будизма?
Шоджу Шико не се поколебал.
- Златният юмрук на Буда! - отговорил на секундата той.
Отговорът, поне според него, бил напълно удовлетворителен. Но императорът се отдръпнал назад. Но императорът се замислил. Но императорът дълбоко се усъмнил.
Поетът в него отстъпил място на владетеля. А владетелят бил студен и проницателен. И без това го обвинявали, че е прекалено мек към дворцовите интриги на семейство Сога.
И без това в двореца се шушукало за слабостта му към корейската принцеса Пекче, заради която изпратил гарнизоните на смърт. И без това… Всъщност не идвал ли прекалено бързо отговорът на будисткия учител?
Не бил ли подготвен предварително този отговор? Не бил ли поредният опит да разрушат авторитета му? Какво ли си шушукат там придворните?
- Говориш за моята власт, така ли? - запитал гневно императорът.
- Не, аз не говоря за властта - спокойно отговорил Шико.
- Тогава говориш за силата на моя характер, така ли? - още повече се запенил Тенджи Тенно.
- Не, аз не говоря за силата на характера.
- За какво говориш тогава? - съвсем се развилнял владетелят.
- Почитаемият стар Буда вече го няма тук - тъжно установил Шико.
Разбира се, веднага получил истинската си награда. Бил обезглавен. Но смъртта не била вратата, през която прекрачил във вечността. Той прекрачил във вечността така:
Седя в колибата.
От прага ми започва езерото Бива.
Тихо е - слушам как пада снега.
Не, вие само си представете! Един японски поет подслушвал снега! Името му било Шоджу Шико. Бил бодър и съсредоточен.
Не позволявал на грижите и на тревогите да му отнемат нощта. Пред него мъждукало със собствената си светлина езерото Бива.
Било тихо. Той знаел, че човекът е слаб, дори император. Знаел, че човекът е сам, макар заобиколен от слугите си.
Бил убеден, че хората са различни. Те или слушат, или не слушат. Или виждат, или не виждат.
Или се хранят, или мислят за други неща. И в съня са така.
Един миг невнимание - и целият свят потъва със светкавична скорост зад хоризонта. Животът е вечен, разбира се.
Н о в и е ч у в а т е л и к а к п а д а с н е г ъ т ?
