ПЕПЕЛ
ПЕПЕЛ
Седя пред сърцето ти
като пред огнище мъртво.
Странно - тук някога светеше
оная обич, наречена
първа.
Помня,
тя гореше и пареше
с пламъци остри и прави.
Беше страшно и радостно -
от огън ослепявах!
Беше страшно и хубаво -
светът запламтял като лава
и сред него аз
влюбена
и ослепяла!…
…Седя пред огнището на сърцето ти.
Тъмен хлад по очите ми лепне.
Дори глас на щурче не светва.
Пепел…
***
Тази любов -
река с извор древен,
бликнал под удар на мълния.
Във вълните й - ревност
и диво слънце.
Като стрък отскубнат тя ме носи
през песен
и мъка
високосни.
В дълбината й -
шепот на градини,
ехо от буря синя.
Счупила е всичките весла.
И сърцето ми ечи,
повлечено от нея.
Знам, на бряг спокоен не ще остарея.
Неизбежно иде,
приближава водопада -
там ще скоча, -
ще загина
луда
от радост!…
***
Разбира се
и двамата знаем,
любовта ни е неуместна -
есенен огън с лют дим.
И както се казва в естрадните песни,
неизбежно трябва да се разделим.
Да се разделим,
без заедно да сме били
нито един цял ден,
нито една нощ.
След светкавичните срещи боли
както след буря
и удар от нож.
Понякога,
сякаш на игра,
двата наши пътя се удрят за миг.
Имаме време колкото светлината на искра,
колкото ехо
от вик…
После двата пътя ни отскубват
един от друг
и отвличат към различна цел.
Покорявам се, ударена като с чук
от удара
на протестиращото мое сърце…
Всъщност,
ние сме си разделени с теб.
Само нашите мисли се срещат тайно
и тихо.
Дори се питам,
както един наш поет -
има ли те,
или те измислих?
***
Ей, луна, луда луна,
над сърцето ми изгряла,
виждаш ли,
аз съм слаба жена,
от любов победена
цялата.
Помогни ми,
не мога сама,
наведи се над земята ниско -
има някъде по тази земя
един мъж,
когото искам.
Намери ми го
в тънки треви,
от нозе и от погледи чисти,
на нощта в тъмния
в тъмния вир,
в птичия писък…
Ех, луна, луда луна,
не ме слушай,
дори срещу теб да завия
като куче -
този мъж си има жена.
Но и това се случва.
ОТДАЛЕЧ
Малкото жилище голямо стана.
Аз пак се смалих под черната кърпа -
как да проумеем, че нашият стопанин
излезе оттук мъртъв?
Стените потъмняха мрачно.
И аз се лутам сред тях замаяна -
все ми се счува, че някой крачи
от стая в стая.
Масата е празна, въздухът - намръщен -
не ядат и не говорят мойте устни.
Кранът на чешмата се разстрои също -
никаква вода не пуска.
Електрическите крушки гаснат.
И прозорците не светят.
Нещо тежко в дланите ми расне -
няма за кого да шетам…
Но понякога внезапно през тавана
чувам мъжки глас, жена как пее -
горе има дом щастлив,
със свой стопанин.
Мога отдалеч
да се посгрея…
ПРЕДИ ЕСЕНТА
Топъл е зеленият залив.
И шумят като огън
тръстиките.
Вятърът жарко гали.
И аз те викам.
Жадна край мен е земята.
Все още е лято.
Бързай.
Без памет и мисъл бързай.
Бързай, макар път да няма.
Житните снопи вече
навързаха
в равнината гердани.
Нови криле раснат в гнездата.
Все още е лято.
С буря идват дъждовете.
Прегоряла трева ме опива.
И ярък въздухът свети
над нивите.
Чакам в маранята.
Все още е лято.
Бързай -
все още е топъл зеленият
залив
и шумят като огън
тръстиките.
Все още вятърът жадно гали.
И аз те викам.
Бързай,
разсечи без път земята,
додето е лято,
додето е лято…
