ДАЙ, БОЖЕ, ДЪЖД!
На Андрей
Толкова обичаше дъжда, че не си лягаше, докато не се извалеше. Така още от малък разбра, че изваляването е трудна работа.
Това да събираш всичко, което църцори из клека и покрай кървавичето, което ромоли в коренищата на смърчове и мури, на борове и ели, което попива дъха на салепа и чемериката, на върбовката и чобанката, на ралицата и тинтявата, на звъниката и овчарския босилек, което първо реже зимната букова шума със зелените ланцети на мечия лук - левурдата, и струи през ливадите с цвета на последния кърпикожух - може и да е само едно зърно в броеницата на Господ, но сигурно е първото зърно.
- Дай, Боже, дъжд!
Това да ваеш в модрото небе облаци, бели като детски мечти или черни като пушек от преизподнята, да издуваш балона на дъгата с всички възможни цветове или да сейваш северното сияние над тихата зима на мразовитите предели, да поиш с гергьовски дъжд вретенилите жита, врежетата и лозите, овошките и каквото се е преплело из кории, сечини и буетаци, да биеш с грохота на гърма и с блясъка на светкавицата подгизналата земя, да хвърляш ледените ашици на града и иглите на суграшицата над притихналите в отчаяние села и градове, да влачиш в порои и да давиш във въртопи имоти, животи, нощи и дни - може и хубаво да е, може и страшно да е, но е неотменимо наше като идването на щъркела напролет и петльовото пеене сутрин.
- Дай, Боже, дъжд!
Това да разбутваш гневните скали на умрели вулкани и да си проправяш път към извори и кладенци, за да могат сиромаси и говеда, коне и биволи, овце и всякакви добичета да наквасят попукани устни, да тръгнат от всички била и върхове, плата и долини ручеи, потоци, вади, да се сбират и набъбват, първо скокливи и игриви, после уталожени и мъдри, рошави в бързеите и огледални във вировете, плющящи във водопадите и свистящи в гейзерите, дълбоки в езерата и бездънни в моретата и океаните, зелени в леда на айсбергите и сини в гледеца на лагуните… Може да е само една от скъпоценностите на Вселената, но е любимата скъпоценност на Господа.
- Дай, Боже, дъжд!
Това му беше приказката - дай, Боже, дъжд! И не само когато слънцето печеше хляба по нивите и в пещта на лятото цвъртяха чучулиги, а белите облаци се топяха като сладолед в синята мараня, и не само когато градините в Мъртвицата и на Лешница вехнеха в зноя, а недозрелите плодове капеха изнемощели от жажда по вкоравената земя, а винаги.
То вали като из ведро, не е дъжд, а воден дувар, пороят се е сурнал по главната улица като водопад, стремглав и възлест, а той - слава Тебе, Господи, дай, Боже, дъжд!
Сядаше ли на трапеза - пред него слагаха изпотената кана и чашата с вода, кофичка лед - дори през зимата.
Така и не се научи за близо четирисет години да пие нещо друго.
До леглото си нощес държеше трилитров термос, в който позвекваха пак парченца лед.
Тръгнеше ли по къра закачаше една войнишка манерка на колана си и слагаше друга в раницата, при това правеше маршрута си така, че минаваше от изворче на изворче, колкото и да обикаляше, за да стигне закъдето е тръгнал.
Най-обичаше да се движи по реката - пийваше първо от кладенчето на Данчова дупка, после - от това на Червена стена, после - под Сливковото, после - в Селището, после - от преливника на помпената станция, която запъхтяно вадеше вода от черните недра на белите скали, та поеше цялото село.
Клякаше до бързеите или нагазваше в лъщавите от ранна пролет до късна есен и с две шепи гребеше вода и пръхтеше от удоволствие, като я лискаше по лицето и по къдравата си коса.
От радост ставаше на дете - този едър мъж с мощни обли рамене, с добра усмивка и весели очи.
След училището работи в пивоварната в Мездра, след работа се сбираха с приятели в ресторанта на гарата, те пиеха мастика, той - вода.
В редките случаи, когато успяваха да го придумат да близне от мастиката вместо „Наздраве!” той си повтаряше своето “Дай, Боже, дъжд!”.
Повечето му другари бяха железничари, те го придумаха да си смени работата, та стана спирач.
Харесваше му да управлява тези неповратливи огромни вагони по стоманената паяжина на коловозното развитие на гарата, да мести стрелките, да виси на стъпалата на тласнатите от маневрения локомотив вагони или да почуква колелата им с дългия чук и да слуша звънливия ек на лъскавата стомана.
Мирисът на напечените от слънцето катранени траверси, облаците гълъби, които безпогрешно разпознаваха и следваха натоварените с пшеница за Русе и Варна, с ечемик за пивоварната, с овес, кукуруз, смески и отсевки за фермите из равнината към Дунава, суетящите се по перона пътници отнякъде за навсякъде го правеха важна част от вечното неспокойно движение на плъпналото по планетата човечество.
Най-драго му беше когато валеше - особено напролет, когато по брега на Искъра избухваха в белота и аромат акациите, или когато снегът заличаваше всичко черно по света и стопяваше в чистота и свежест настръхналите чукари, върхари и била на Балкана.
Живееше с майка си в едноетажна къщица близо до гарата, туберкулозата бе отнесла баща му Любчо - граничен офицер, още когато беше бебе, познаваше го само от снимката на стената - стегнат във военната униформа красив млад мъж с буйна като неговата черна къдрава коса, и от цивилното портретче на паметничето му в селското гробище.
Нищо друго не беше останало от него - когато умрял, дядо му, поп на селото, изнесъл от къщата всичко негово - дрехи, обувки, книги, вещи, дори часовника, бинокъла, коланите и портупеите, завивките - чаршафи, одеяла, възглавници, юрган, струпал всичко на двора и запалил клада да изгори и туберкулозата, и лошия късмет… Така баща му си заминал от живота им без да остави следа…
Майка му Божана бе детска учителка, която следваше непоклатими принципи в живота си - яденето бе най-важното нещо, от масата се не става преди да се изяде всичко, което е сипано по чиниите, ляга се в осем, става се в шест, чужди хора вкъщи не влизат, всяка събота се ходи на гробището да се прелеят умрелите, че то други приятели май в живота и нямаше, от смъртта на Любчо не облече цветна дреха, но и синчето си обличаше само в черно.
Това бе и главната причина да го запише да учи в механотехникума - униформите на учениците там бяха черни, та не се налагаше да прави компромис с принципите си.
Така животът им минаваше във вечен дълбок траур - единственото огледало в банята им бе покрито с черен креп, телевизор така и не купи, радиоточката се включваше само в шест сутринта, за да чуе новините и прогнозата за времето - никаква музика!
На църковните празници палеше свещ пред книжната иконка на Богородица и кадеше цялата къща, та миризмата се бе наслоила завинаги.
На Мони още в първи клас започнаха да му викат Попчето не толкова заради дядо му, колкото заради черните дрешки и миризмата на тамян, която се носеше от него.
Железничарската униформа също отлично се вписваше в семейния траур, и ако Мони отдавна се бе примирил с черния цвят в живота си, то отвращението на майка му към водата не можа да приеме.
Божана бе твърдо убедена, че водата е само за миене, и от бебешка възраст поеше отрочето си с какво ли не - само да не е вода.
Боза, айрян, лимонада, различни сиропи, които сама вареше на старата готварска печка от боровинки, малини, ягоди, вишни, череши, свирчовина, а всъщност - главно от захар, според нея правеха напълно излишно пиенето на вода.
„Галетата лочат вода - хората пият лимонада!” - провъзгласяваше тя и слагаше в чашата вода за през нощта три лъжици отровно червен сироп, та лепкавото питие едва се преглъщаше.
Беше убедена, че захарта е най-важното откритие в историята и в същото време е най-приятната и полезна храна.
Тъкмо затова винаги на масата им имаше кадаиф или баклава, пандишпан или крем-карамел, макарони на фурна или подсладена до горчиво домашна юфка…
След първата година в железниците Мони се залюби с Красимира, с която още в техникума си имаха закачка, и през октомври вдигнаха сватба.
Дядо му поп настоя празненството да е на село, та опънаха трапезите по улицата пред църквата, и докато ги венча, слугувачите наредиха салати, шишета с ракия, вилици, лъжици и паници.
Излезе народа от църквата, насяда, като излязоха и младоженците с попа духовата музика засвири сватбения марш на Менделсон в цигански аранжимент, и в този миг удари.
Стъписаха се хората, заозъртаха се за сушина, но Мони вдигна ръце и лице към небето и викна:
- Дай, Боже, дъжд! - И към музиката - Дай, байо, Дунавското!
Хвана ръчицата на Мира, поведе хорото, наловиха се млади и стари, заизвива се хороводът около трапезата, а дъждецът ромолеше като небесна благословия над засмяното село.
През следващите три години им се родиха две момиченца - Любка и Юлка, и те с къдравите черни коси на баща си, в къщицата стана и тясно, и направо невъзможно да се живее заради непрекъснатите караници между Мира и Божана, която бе твърдо решена и внучетата си да гледа като сина си.
За късмет от железницата Мони получи двустаен ведомствен апартамент, та се изнесоха и оставиха Божана сама във вмирисаното на тамян траурно жилище.
Купиха си на изплащане кола, пералня, хладилник и дори телевизор, та не се налагаше той да ходи по приятели да гледа мачове.
През лятото отидоха на море, и когато Мони се изправи за пръв път през живота си пред безбрежния воден простор, не можа да се сдържи:
- Мале-е! Колко вода! Дай, Боже, дъжд!
Прибраха се от морето щастливи, светът бе станал по-голям, по-светъл, двете им катерички, както наричаха момиченцата си, станали кафяви на плажа светкаха с черни очички, гонеха се, кикотеха се и не чуваха призивите на майка си да мируват. Домът им бе пълен, сърцата им бяха пълни.
Тогава дойде лошото. Мони бе втори ден на работа след отпуската, когато падна от вагона. Висеше на стъпалото като хиляди пъти преди това и изведнъж усети удар и се намери на чакъла.
Не можа да разбере как е станало, поогледа се, изправи се - нямаше му нищо, само малко натъртено по гърба и рамото.
Затича се след вагона, стигна го, продължи до вечерта, но все не му излизаше от главата случката.
На другия ден като че ли забрави за станалото, но се усети, че внимава повече при всяка маневра, при всяко движение.
На когато след седмица падна в канцеларията на началник-гарата, вече призна пред себе си - нещо става с главата му.
Беше се хванал за бравата, отвори вратата и вдигна крак да прекрачи малкия праг. Но кракът му не го послуша, заби се в прага, и той изведнъж се строполи на дюшемето в цял ръст, та колегите му вътре подскочиха.
Помогнаха му да стане, сложиха го да седне, питаха го да викат ли бърза помощ. Той се засмя - глупости, спънах се, каква бърза помощ, да не съм от стъкло. Само че началникът го накара да обещае, че ще иде на лекар и го освободи от работа.
Обеща, но не отиде. Вместо това седна на пейката пред старата им къщица да чака майка си да се върне от работа.
Беше се уплашил, не разбираше какво му става, но не искаше да тревожи жена си и май само на Божана можеше да каже за станалото.
Тя се изненада, като го видя да седи пред вратата отпуснат и кахърен, изслуша го, но когато спомена за лекар, избухна:
- Никакви доктори! Умориха баща ти, сега искаш да уморат и теб! Аз като не съм давала на доктор вкъщи да пристъпи, все съм знаяла защо! Церила съм те до сега - ще си те цера и по-нататък. Добре, че набрах черновръх и отвратниче, нема страшно, ще те давръндисам!
Така и направиха. Мони продължи да ходи на работа, но вече си носеше билкова отвара в две шишенца - сутрин се отбиваше при Божана, пиеше първата доза, двете за по-късно си вземаше в чантата с обяда.
Скоро му стана ясно, че тази горчилка не му помага - започна да вижда двойно, не можеше да пази посоката като ходи, не можеше да се качва по стъпала…
Разбра се, че работата е сериозна, но за да не притеснява Мира и дечицата се премести у майка си и спря да ходи на работа.
Обеща да занесе болничен лист, но лекар майка му така и не извика. Само за две седмици този снажен човек стана наполовина, очите му се изкривиха, трудно говореше, вече не ставаше от леглото.
Майка му си взе отпуска, продължаваше да го пои с отварите си, но и дума не даваше да се издума за лекар, както настояваше Мира.
Двете се караха свирепо, Мира крещеше, че го убива, Божана я кълнеше, че го е разболяла, а в съседната стая Мони се гърчеше и викаше да млъкнат…
Един ден Мира се обади на братовчеда на Мони Павел, който беше полицай в София, и той дойде още същия следобед.
Влезе в стаята, Мони лежеше напълно гол на широкото легло - вече не можеше да търпи на себе си нито завивка, нито дреха:
- Здрасти, Монка! Какво се излежаваш тука посред лято!
- Здрасти, Павка… - Мони една говореше с дебел език, въргаляше думите из устата си и гледаше някъде встрани. - Дай ми пистолета си, Павка…
- Сега пък пистолет… За какво ти е пистолет бе, човек?
- Да застрелям майка… Ама надали ще мога… Що я не гръмнеш ти бе, Павка, гръмни я вместо мене бе, Павка, вода ми не дава тая жена бе, човек, вода и се свиди да ми даде, жаден ще си ида… Майка ми да ме умори - вервал ли си такова зло да търпи Господ… Можеше и да ми помогнат докторите, ама тя не даде, пои ме с разни буламачи… Гръмни я бе, Павка!
- Не ги мисли тия работи, Монка, ще доведа доктор, ще се оправиш, ще видиш!
- Аз съм се оправил вече, то се виде, ами гледай барем на погребението ми да останеш и да не й даваш да припари до ковчега, чу ли? И варди Мира и дечурлигата от нея, че е като чума - ако ги лепне - нема отърване…
- Както кажеш - така ще бъде, ама рано е да се предаваш, отивам за доктор, дръж се!
Само че докато се върне с доктора, Мони умря.
Бе казал на Мира, че иска да го погребат на село, в гроба на баща му. Така и направиха, дядо му го опя в църквата, качиха ковчега в ремаркето на трактора, откараха го до гробището, другарите му, повечето в железничарски униформи, го отнесоха на ръце до трапа.
Събраха се роднини и приятели, Цвета от читалището прочете от едно листче късичката му биография.
И тъкмо всички паднаха на колене - рукна дъжд от ясното небе, без звук, без поличба - удари изведнъж, едри капки, които за секунда се превърнаха в струи, после в общ порой, водопад, въртоп…
Хората се покриха кой с каквото може, прогизнали за секунда, но никой не помръдна. Гробарите се спогледаха, прихванаха въжетата, спуснаха сандъка в трапа…
После Павката казваше:
- Жаден го изпратихме, в локва го погребахме…
А когато всичко свърши и хората се разотиваха към живота си, Мира видя под стрехата на отсрещната къща момченце, вир-вода мокро, подложило шепи под капчука да сбира вода, да пие дъжд и да се смее на небето…
