АМИГОТО
Рано сутринта баща ми се обади и попита със строг глас:
- Утре имаш ли време след работа да наминеш?
- Да, ще мина. Защо, има ли нещо?
- Има. Ще правим тука протест. Искат да строят на мястото на „амигото”, дето имахте футболна врата. Вземи и някой от твоите хора, от телевизията да снимат.
- Чакай, чакай - не разбрах аз веднага - как така ще строят! На нашия двор!
- Той не бил наш - някой си изкарал свидетелство и сега го продал на един строител. И той вече идва да мери, да строи…така че утре се събираме да протестираме.
Разбрах, че става дума за редовния корумпиран чиновник в корумпираната община. Явно сега, десетилетия след като мина реституцията на земята в градовете някой беше извадил някакъв документ, който ние щяхме да оспорваме и на двора между кооперациите искаше да строи. Звучи като лудост, но си беше факт.
Двора, за който говоря се беше оформил между четирите кооперации, построени в средата на петдесетте години.
Тогава това беше краят на града и някога тука са били събирани през лятото войниците на лагер.
След това беше сметище, спомням си, че когато започнаха да строят и ние с моите родителите и брат ми ходехме да гледаме строежа, се извозваха тонове отпадъци в каруци, теглени от дръгливи коне.
Къде откарваха боклуците така и не разбрахме. Между другото, тогава се говореше, че Царят е бил откупил това място, за да строи летен лагер за войниците.
Така че то явно се притежаваше от държавата - без значение кой я ръководи. Но, днес вече не важаха старите документи - в сила бяха влезли нови документи, явно родени в пъргавия ум на някой свръхкорумпиран държавен чиновник.
Построиха кооперациите, в които се настаниха военни със семействата си и между тях се оформи този двор, на който ние като деца играехме.
От времето бяха останали три големи тополи, които хвърляха сянка върху половината двор и това беше любимото място за събиране на всички живеещи.
По-интересното беше, че в единия край под тополите беше останала ламаринена барака. Кой я беше построил и за какво не се знаеше.
Но тя беше солидна, макар и от ламарини, боядисана в зелено. Може би беше някакво дело на военните.
Един от съседите се сети, че този изоставен имот можеше да се използва рационално, издейства временно разрешително от общината и превърна бараката в културен клуб (за което му бяха дали разрешително) или както по-точно му казваха мъжете - в квартална кръчма.
Сервираше се неофициално алкохол и малки мезета, които с времето разширяваха асортимента си. Официалното меню включваше лимонада и вафли.
В онези години нямаше сива икономика, защото всичко беше държавно и държавата строго следеше да няма отклонения от закона. Но за такива дребни нарушения същата тази държава понякога си затваряше окото.
Все пак трябваше да има и малки забавления за мъжете след работа.
Предприемчивият българин, който беше завладял кръчмата имаше прякор Амигото. Така му викаха, защото някога е бил моряк (нали блоковете бяха за военни) и беше напуснал любимата си Варна, за да се ожени за софиянка.
Прякорът Амигото му остана, защото той към всеки мъж се обръщаше приятелски:
- Амиго, кажи какво да бъде!
С което искаше да покаже, че е бил в чужди страни и като всеки моряк е прихванал някоя полезна чужда дума. За съжаление това чуждо възпитание не се беше прехвърлило и върху жените и към тях той се обръщаше кратко:
- Кажи, ма, какво има!
Жените не се притесняваха и си поръчваха лимонада, без да му обръщат внимание. Но бараката или кръчмата по-точно остана с название „Амигото”.
Вечер мъжете седяха до късно, през деня бабите, които тогава населяваха всеки апартамент, докарани от провинцията, за да гледат внуците като нас се събираха там около десет сутринта, след като сготвеха и ни изпратеха на училище.
По някое време в събота или неделя имаше и малко време за младите жени. Те даже си бяха издействали специално време, когато се събираха да обсъждат културни въпроси.
Отначало Амигото отказваше да им отпусне такова време като казваше, че за клюки при него няма място. Но веднъж една от съседките го беше заплашила, че ще отиде в общината и ще се оплаче, че в културния клуб не се дава право на жените да взимат участие в обществения живот.
Амигото със скърцане на зъби се съгласи в събота, в най-клиентското време да им отпусне два часа. Нито минута повече - от шест до осем. В осем без десет около тях като вълци започваха да кръжат мъжете.
Чакаха жените да си тръгнат, за да си гледат тяхната работа или казано с други думи да пият по едно и да играят белот.
Веднъж един от съседите каза, че от неговия балкон е близо и може да пусне кабел да захранва бараката с ток.
Ако токът се плаща от всички. Съгласиха се с възторг и пуснаха кабела. Един дебел кабел, специално докаран от някакво военно поделение, изостанал след ученията.
Окачиха една голяма крушка двеста вата, взета очевидно от някакво улично осветление. Нощно време тя озаряваше като фар двора и ние, децата, можехме да играем до късно.
Разбира се, за да бъде безопасно, когато духаше вятър или валеше силен дъжд, откачаха кабела и така спазваха някакви правила за безопасност.
Сега вече освен светлина в Амигото имаше и музика. Малките момичета, с които ние не играехме, защото те си имаха дама, ластик и някакви други момичешки игри, бяха намерили цветни тебешири и на входа на алеята към кооперациите бяха изписали с големи букви: АМИГО.
Стоеше представително и красиво, някак си даваше модерен вид на нашите провинциални кооперации.
Казах, че кабелът беше дебел и пуснат от балкона на партера висеше малко в средата. Някак си ми хрумна идеята, че можем да се хванем за него и да се люлеем.
Без да искам, без да си представям какво може да стане, аз се хванах една лятна вечер за кабела и се залюлях.
Другите момчета видяха и без да се замислят се накачиха по кабела. Той беше дебел и здраво хванат от двете страни.
Едно от момчетата си потърси място, но тъй като вече се бяхме хванали, имаше място само в края, близо до бараката.
Той подскочи, увисна на опънатия до скъсване кабел и изведнъж нещо прошумя, просъска и от края, там където кабелът беше здраво хванат за бараката, изскочиха страшни искри.
Ние се изплашихме и се пуснахме, но момчето, което се казваше Оги натежа и кабелът се скъса. Той не успя да се пусне навреме и краят на кабела, оголените жици остро се плъзнаха и застинаха в ръцете му.
Оги не успя дори да извика - просто изведнъж подскочи, затресе се и се срути на земята. Кабелът се изви като дебела змия, направи странна извивка и легна уморен на земята като продължаваше да пуска искри и да съска.
В настъпилата тъмнина и след виковете ни мъжете изскочиха от бараката и се хвърлиха да помагат.
Един се сети, все пак бяха подготвени военни, домъкна дъска, стъпи на нея и се опита да дръпне тялото на момчето. Не видяхме какво стана, но суматохата беше страшна, безумните викове изпълниха целия двор и от апартаментите започнаха да изскачат хора по чехли, а някои дори боси.
Седмица след тъжното погребение дойдоха от общината и с един голям флекс отрязаха вертикалните стълбове на бараката. След това един багер смачка ламарините и ги натовари на камион на „Вторични суровини”.
Това беше краят на Амигото. Мъжете го преживяваха дълго време. Накрая им омръзна да се мотаят безцелно, сковаха няколко пейки и малка беседка под тополите и там играеха карти. Не беше същото, но все пак някак си културният живот се поддържаше.
Най-голяма полза имахме ние, децата. Някой каза: „Аре да си направим футболна врата!” От основата на бараката бяха останали четири кръгли метални тръби.
Забихме по един кол в тях, сложихме мрежа и стана страхотна врата. Там играехме футбол на една врата. Беше луда забава.
Така постепенно страшната история беше забравена, някак си се изличи от паметта ни подобно на многото истории, с които детството си проправя път към зрелостта.
Да, наистина, това не беше проста история, а история свързана със смърт. Някои ще кажат, че това са били диви и неосъзнати години, в които на децата не се е обръщало внимание.
Не бих казал, че е така, беше просто случайност. Нима днеска, в този модерен дигитален век, децата не се избиват с бясна скорост на електрически тротинетки. Някой да казва, че времето е виновно!
Не знам защо, но тогава, когато си отиде онова момченце Оги аз изведнъж реших, че има нещо тайнствено в тази смърт. В главата ми се въртеше странната дума „Амиго” в нейния съкратен вариант.
От цялата дума написана на асфалта бяха изтрити първите две букви (или от момичетата в тяхната игра, или от стъпките на минаващите) и сега странно оголено и без никакъв смисъл стърчеше съчетанието „И ГО”.
Аз го повтарях на ум и се мъчех да открия какво точно се съдържаше в това съчетание от букви, защото то явно означаваше нещо.
Нощно време в съзнанието ми се въртяха буквите изрисувани с цветен тебешир и аз дълго не можех да заспя, защото се опитвах да си отговоря на въпроса, който светът беше ни поставил.
Един ден видях, може би три дена след погребението, на което присъстваше цялата махала, как баба ми седи долу пред бараката във времето отредено за баби (казах, че имаше такова време сутрин между десет и дванайсет часа), в което никой не ги безпокоеше и като клати глава произнася двусмислено:
- Знам я аз… тя го е направила… оная уруспия! - и леко посочваше с глава към един балкон на средния вход.
Не знаех какво значи това, но самият факт, че никой не й се противопостави сигурно трябваше нещо да ни каже.
Освен това на баба ми Недялка, която беше от Бургас и беше много устата и съответно много проклета, никой не смееше да й противоречи.
Като кажеше нещо и вдигнеше пръста на дребната си ръка, другите жени млъкваха и се споглеждаха.
Тогава на нас, малките момчета (подчертавам прилагателното „малки”) не ни беше ясно какво означава въпросната дума.
Много години по-късно, когато вече я разбирахме се заглеждах след женицата от посочения балкон на средния вход.
Беше с нищо незабележима, сива, превита от тревоги и ежедневни грижи. Но… баба ми я беше посочила и проклела. Говореше се, че тя имала някаква задявка с бащата на детето и тъй като той отказал да се разведе с жена си, тя го проклела и клетвата паднала върху детето.
Дали е така - кой може да каже. Никой. Така си и остана наречената от баба ми жена, а другите хора наоколо скоро забравиха за случката.
Казах в началото, че тези четири кооперации бяха строени за военни. В началото, през петдесетте години наистина сутрин, когато отиваха на работа, улицата позеленяваше от военните униформи и бляскавите пагони.
Военните бързаха към трамвая и в устрема си рязко вдигаха ръка за поздрав, ако срещнеха по-старши офицер.
Тогава много се държеше на това младшият офицер да козирува на по-старшия.
В днешно време май не е така строго. Но след години офицерите един по един излизаха в пенсия, блестящите униформени мъже постепенно ставаха едни обикновени чичковци, плешиви и с отпуснати коремчета, които бързаха напред-назад с пазарски мрежи.
В този общо посивял пейзаж аз не забравях за думите, които останаха в съзнанието ми и дълго време се опитвах да си отговоря на въпроса: Кой?
Защото „И ГО” означаваше че него (момчето Оги - или ГО) някой му е казал нещо да направи или да отиде някъде. Например: „И му каза: Върви!” - както е писано в Евангелието.
И аз така си представях че той „И ГО НАКАРА ДА…” - и следва какво някой го е накарал да направи.
Но понеже не можех да си отговоря на този въпрос, колкото и да се опитвах да си съчиня нещо в главата, постепенно въпросът изчезна от мисълта ми.
Само понякога, когато отивах да видя остарелите си родители в стария апартамент или както сега, да участвам в протеста против безумното застрояване на квартала, в главата ми отново прозвучава старата сричка: „И ГО”. Него! Защо точно него?
Всъщност идеята да се люлеем на дебелия кабел беше моя.
