Албена Фурнаджиева

Тъмнолилава, сладникава и смолиста, отвратителната лавандулова миризма заля очите ми. Усетих задушаването, паникьосах се, ала миг преди вечният мрак да ме захлупи, някакъв остър метален писък сряза съня, светлината нахлу през процепа и очите ми се втурнаха към нея.
Спасителният писък идеше отвън.
Бос и по шорти изпих чаша вода, налях си втора и с още размътен поглед се затътрих към прозореца. Разбира се, пак успях да ритна молберта. Той се заклати, картината се изхлузи - Оооу! - право върху засрещнатите пръсти. Майната ти!
Олях се до петите, изпуснах чашата и тя издумка на пода, но не се счупи. Нина беше купила шест такива - нечупливи. Бяха останали две. Майната им!
Сбутах молберта до стената и върнах рамката с цапаницата обратно. Пръстите на крака ме боляха. Майната му на Модилияни!
Я да видим какво става навън!

До бордюра беше спрял камион на озеленяването. В коша на телескопичния му хобот мъж в оранжев гащеризон режеше надвисналите над улицата изсъхнали клони. Огромният дъб закриваше почти цялата южна страна на сградата, но и неговите могъщи стволи не бяха издържали отровата на изгорелите газове.
Долу други два гащеризона режеха вършините на еднакви парчета и ги товареха на камиона. Бяха обезопасили платното и тротоара, работеха спокойно и акуратно. По някое време спряха резачките, преметоха плочника и си тръгнаха, а аз изпрах на ръка мокрите шорти, взех душ и изядох две триъгълни парчета пица.
Останаха шест триъгълника - щяха да ни стигнат за вечеря.

Миналата пролет, когато още търчах по интервюта, а вечер се лекувах с успокоително от добре разреден с водка портокалов сок, тя започна да ходи на уроци по рисуване. Разсейвали я, а и студиото било съвсем наблизо. Десет часа месечно по 15 евро на час. Нищо пари, нали, скъпи? Много се забавлявам и е интересно, особено това със светлосянката и перспективата. А маестрото е един такъв строг, побелял. На младини е бил един от най-търсените в Италия… В Италия? Ми да, той е италианец. Някога всички велики художници са били италианци. Като Модилияни.
- Ходи - рекох, - щом имаш нужда от развлечение и ти е забавно, окей!
Наистина имаше нужда - защо да се депресира докато аз обикалям града и околностите за работа. С парите се справяхме - останаха ни от покупката на жилището, пък и бях започнал да получавам помощите. Неочаквано рисуването я запали и се зае сериозно с новото си увлечение. Толкова сериозно, че напусна библиотеката - за да се посветяла на призванието си.
Беше на половин работно време в библиотеката на музея „Валраф”, място-мечта за всеки художник - и не виждах никаква пречка за призванието й. Но тя беше непреклонна. И да си призная - похвално усърдна: едва дочакваше да допием сутрешното кафе - и хукваше към студиото. Усещах появата на някакво отдалечаване между нас, ала така бях зациклил, че всичко ми изпадаше от ръцете и най-малко ми беше до психологии и творчески обяснения.

Онзи фатален понеделник заварих молберта с недовършения пейзаж във всекидневната. До него бе преместила нощното си шкафче, отрупано с туби, гърненца с войнствено щръкнали четки и палитра с шпатула за размесване на боите.
Идвах от прослушване във Вайденау, където като изсвирих оная идиотска сонатина на Бетовен и жената от журито възторжено изръкопляска, ми заявиха без заобикалки, че в техния оркестър не предвиждали чужденци. Успокоих ги, че и аз не предвиждам тъпи ксенофоби в моя репертоар и ги зарязах възмутени и със зяпнали уста. На връщане валеше, карах нервно и бях зъл. С влизането си забърках успокоителното. Пиех без да се вслушвам какво говори Нина и не обърнах внимание нито на възбудата й, нито че току споменава името на оня Модилияни - Джанфранко, Джанкарло ли… Джанко някакъв.
Нещо наистина не беше наред, ама аз - никак. Хвана ме бързо, довлякох се до спалнята, смъкнах доспехите и се тръшнах на матрака.
Пристъпът не се забави много.

Изписаха ме в сряда. Католическата болница беше на един хвърлей от къщи, но Нина ме чакаше с колата. Едва ме набута отзад - подпухнал, тромав, натъпкан до покрива с алергозани, целият на петна и дупки от инжекциите и системите.
Докато катерехме стълбите на пресекулки, тя издекламира готовото оправдание: не забелязала, че сипва лавандулов ароматизатор на прането, вчера изхвърлила бутилката. Каза го без вълнение или разкаяние, просто го съобщи.

Кожата ми се лющеше и временно се преселих на дивана в хола.
Никога не държахме в къщи нищо, което дори напомня лавандула.

- Ясна работа, Пeтер! - щеше да уточни сетне Хьо. - Върнал си се непредвидено и е нямала време да смени чаршафите. Класика! Ама този Модилияни да не се е къпал с лавандулов парфюм?
- Мен и една капка ме нокаутира.

Това лято заминах за България без Нина - избрали я да участва в престижния белгийски пленер „Дюбрюи” край Лиеж. Само нея от целия курс и не било за изпускане…

Реших да си дам почивка от безработицата - организирахме едно яко турне със стария ми квартет и много се изненадах, че при тая немотия и нескончаемите бъркотии в страната хората проявяват такъв интерес към симфоничната музика.

Прибрах се чак след като финиширахме на есенната „Аполония” в Созопол.
Цялото лято телефонът на Нина отговаряше, че е извън обхват.
Затова пък се беше постарала да ме уведоми по старомодния начин - с писмо. Закачено с карфица на недовършената картина.

Още в първата ни германска година извадихме късмет - фрау Глюкнер, която притежаваше почти всичката „Залцщрасе”, реши да се раздели с две от жилищата и ни предложи изгодно това, в което живеехме. Бяхме продали къде-що успяхме в България и след покупката дори ни останаха пари за зор-заман. Потичахме из тукашния бюрократичен лабиринт и като на кино етажът стана наш заедно с древния дъб, закриващ цялата южна страна на сградата.
Това се оказа последното ни съвместно щастие.

На нас изобщо ни вървеше в началото. После нещата се забатачваха.
Месец-два след сватбата техните ни натиснаха да се разменим - настаниха се в нашия апартамент в Столипино, а ние - на тяхно място в бабината й къща срещу фонтаните. Работата ни беше на пет минути - Нина библиотекарстваше на стотина метра от къщи в единия край на парка, аз след съкращенията във филхармонията се занимавах с музикалното оформление в телевизионния център на другия край. Разбира се, къде по-удобно беше децата да растат на широко и да играят в двора. Но те не се появиха нито в оная, нито в тая обетована земя.

***
След сутрешната козметика в непрогледния дъбов листак се образуваха пролуки, през които отпред се виждаше далечната планина и част от улицата отсреща. Вдясно се откриваше ъгълче от пекарната и площада пред катедралата, а ако се надвеси човек от прозореца, вляво като на екран светваше широкото течение на Рейн с товарните шлепове и големите круизни кораби, с моста на метрото и червените чадъри пред крайбрежното ресторантче. Първите сгради бяха строени в средата на осемнадесетия век. Приличаха на бронтозаври - от комините до ситния паваж ги покриваха тънки колкото пръст черни базалтови плочи. Нашата сграда беше на четири етажа и само в нея имаше асансьор. Някога цялата „Улица на солта” е била притежание на богатите търговци на сол от фамилията Глюкнер. Сега с нея се разпореждаше единствената жива наследница.
Фрау Елза е на неопределената възраст между 30 и 60 години - отлично поддържана, жизнена и стегната жена. Сред останалите й наематели имаше пекарна, фитнес зала, сладоледена къща, салон за разхубавяване, козметичен бутик и както се оказа, откъм северната страна - и художествено студио за начинаещи рисувачи.
По-късно, отпусната в полумрака на моята безпътица, фрау Елза се изтърва: „Жена ти беше много, ама много старателен ученик…”
Тя определено изпитваше някакви розови симпатии към мен - след като изповядахме сделката, пихме ликьори и кафета и побъбрихме, на изпроводяк тя ми рече тихо: „И не ме забравяйте, хер Странски, обаждайте се!”
Подир заминаването на Нина се обаждах няколко пъти в голямата къща - студена и както се оказа, просторна досущ като сърцето на щедрата фрау Глюкнер. Кой знае докога щях да се лутам из коридорите му, ако не беше се появила Хьо.

Тя дойде към четири и нещо. Свършваха в два, но след репетицията Венкел правеше разбор - водеше на таблета си дневник на всеки музикант. Записваше само грешките и провиненията, идиота му с идиот!
Моят дневник беше изряден, ала това не му попречи да не ми поднови договора. Майната му!

Не понасям този град, не понасям солените му улици, не понасям тъпите аранжименти, които грандоманията на Венкел вмъква в класическите партитури уж като модерни интерпретации. И недорисувани пейзажи не понасям, ала най-непоносими са ми беловласите италиански учители по рисуване.

Всъщност, той беше висок тъмнокос южняк на нейните години - тридесет. Съобщаваше го афишът на изложбата му в „Грациер”.
Гледах ги през тъмните стъкла на срещуположното кафене „Ноар” - стояха сред приятели под цъфналите липи пред галерията с чаши в ръка - млади, шумни и красиви. Той - в интелектуалната униформа от черно сако, разкопчана бяла риза и джинси, а Нина носеше червена рокля. Хем знаеше, че не понасям червени рокли, но стоеше предизвикателно там до своя ухаещ на лавандула и успех Модилияни с високите си токчета - стройна, с разкошни коси и блеснали очи, неустоима и…

- Нечуплива? Глупости! Чуплива е и още как, имам ги същите! - до мен Хьо чете срещу светлината гравираното дъно на чашата и с азиатско презрение добавя:
- Европейските измамници лъжат, та се късат. Ако падне на ръб може и да не се счупи, но ако я чукнеш по средата, дори с нокът да я чукнеш както трябва - пръсва се на секундата. Всичко е менте в тоя свят…

Хьо е гастролирала в много страни с родителите си и е наясно със света. Дете е на известни куклени артисти - бащата е местен, майка й е от Сеул. Сега двамата имат популярно куклено шоу и живеят в скъпия квартал на другия бряг. Хьо им гостува само по Коледа.
Миналия декември замъкна и мен.

Посрещнаха ни омотани в нещо като сари от пъстър сатен. Лъскави, наслаждаващи се на ефекта от екзотичното си появяване. В приятната гостна имаше открита камина с жив огън и порцеланов фонтан във формата на огромен лотус; върху масата цвърчеше електрическа скара, на която постоянно хвърляха парчета месо и гъби. Ядяха без сол и хляб и току възкликваха: „Така ли?!”, когато обясних, че в България освен консерватория има и езикова гимназия и че оттам са ми и немският, и пианото. Аз обаче се засегнах, впуснах се в излишни подробности и ни в клин, ни в ръкав се похвалих, че имам предложение за тонрежисьор в тукашното FM - радио. Те поклатиха глави с едно дружно „Така ли?!” - и цялата вечер ми гледаха сеира. Хьо току се навеждаше настрани и хапеше устни, но в колата се разсмя неудържимо и се смя през цялото време на връщане. Няколко пъти я помолих да престане, а тя изчуруликваше: „Така ли?!” и пак избухваше. Малко трудно свикнах с безстрашната й прямота, но в нея имаше неотразимо очарование и човек не можеше да ? се сърди.

Когато я видях за пръв път, още не знаех, че Венкел я е назначил на моето място в оркестъра. Озърташе се за такси в проливния октомврийски дъжд под козирката на репетиционната, откъдето излизах с кашон прибрани оттам мои неща. Закарах я до метрото и вече я бях забравил, когато позвъни. Диалогът ни беше бродуейски:

- Значи ти си повредил педала на моя „Стейнуей”? Не се стряскай, обажда ти се немската корейка в дъжда. Ти си ме забравил, но аз знам кой си и въпреки това искам да ти благодаря.
- Звучиш ми като заглавие на Хемингуей - бях изненадан и се опитвах да спечеля малко време.
- При Хемингуей е котка в дъжда. Ненавиждам котки.
- Станахме двама… - и замълчах, защото не беше редно да й признавам за страстта на Нина към котки, червени рокли и италианска живопис.
- Казвам се Хьо, Петер. Накарах Венкел да поправи педала.
- Той и преди мен заяждаше в долно положение,… Хьо. И с какво се отблагодари на оня галфон?
- Със скъпата монета на тялото си. Защо?
- Само в натура?! Че той иска хонорар дори когато ходи в тоалетната на филхармонията.
- Ще ти се наложи да повярваш на честната ми дума. Гладен ли си? Ако си гладен, погледни през прозореца.

Погледнах. Вън ръмеше, а тя стоеше под дъба без чадър, с някакъв пакет в ръката. Когато се качи горе видях, че носи пица. Любимата „Маргарита”. Така с нея ни тръгна по цветя. И по вода.

След любов Хьо огладнява. Сега тя напуска леглото, отива в кухненския бокс и вади от хладилника портокаловия сок - тъничка, лека и гъвкава. Владее тайната да изпълва въздуха със себе си - имам чувството, че всичко в стаята се любува на прелестната й голота. Също като мен. Пътем тя слага пицата в микровълновата, взима ябълка от фруктиерата и застава пред молберта.
- Това нещо - сочи пейзажа, - не е рисувано оттук.

Надигам се на лакът - знам какво е открила и ми е интересно.
- Защо смяташ така?
- Нарисувана е цялата пекарна долу, а оттук се вижда само педя от витрината. Ама и това не се виждаше преди днес да окастрят клоните.
- Отдай го на творческото въображение.
- Да бе! Виж гледната точка - рисувано е фронтално срещу пекарната. И това е работа на майстор, а не първа картина на аматьорка.

Знам. Знам и че майсторът е италианец и се пръска с лавандулов парфюм, но от това не ми става по-леко. Как го е казал Еклезиаст: „Който трупа познание, трупа тъга.”! А на Еклезиаст никой не смее да каже „майната му!”

Хьо не се опитва да ми внуши нищо - просто не харесва Нина. Тя съзерцава пейзажа още минута-две, после оставя сока и ябълката на шкафчето и се пъха под завивките при мен. Гърбом чувам как захапва ябълката, как подпъхва възглавницата и се обляга на таблата.
Вън дъждът шушне все така сънено и монотонно - в тоя град вали петстотин дни в годината.

- Хьо!
- Какво?
- Защо все пак не останеш да спиш тук?
- Имаме уговорка, Петер, - просто секс и никакво сантиментално лигавене. Ще спиш с жена си като се върне.
- Няма да се върне. Тя е влюбена.
- Ще се върне и още как! Всички се влюбват в италианците, но те са детска градина и с тях само доброволци могат да живеят повече от половин година. Имам италиански опит, повярвай ми…
- Хьо!
- Остави ме, Петер!
- Но аз нищо не съм казал!
- Именно. Още малко и мълчаливо ще ми предложиш ръката си…

Звънчето на микровълновата печка съобщава, че пицата е стоплена.

- Казва се „ще ми поискаш ръката”.
- Ти не ме учи как се казва, няма да те огрее с тъпите ти български номера!
Тя мята остатъка от ябълката към бокса и скача от леглото.
- Какво правиш?
Но Хьо вече е завъртяла торнадото и фучи из коридора. Водата в банята зашумява и шуми дълго. После Хьо влиза - мокра и непристъпна, взима дрехите си и пак изхвърча в коридора. Оттам долитат нови шумове: забръмчава сешоар, нещо метално издрънчава на мозайката, щраква входната ключалка, счуват ми се гласове, но не се показвам - вече съм се сблъсквал с вбесената Хьо и нямам смелост да го повторя.
Шумовете утихват.

Така става само в лошите романи, но точно в такъв май бях попаднал. Изведнъж зверски ми се доспа - мигом, без причина, съкрушително. В просъница зърнах Хьо да вади пицата от микровълновата и да излиза с пълната чиния, но преди да попитам какво става, вече спях.

И както става в добрите филми, събуди ме докосването й. Седеше облечена до мен на спалнята и ме милваше по косата.
Вън бе притъмняло съвсем, гласът й също бе тъмен и мокър:

- Не взимам хапчета, Петер. Просто не мога да имам деца, мили. Прощавай!
Гласът на Хьо е тих и спокоен, но от прекрасните й очи се стичат сълзи. Една след друга. И думите й пристъпват внимателно една след друга - тихи и сериозни:

- Тя е в хола, Петер, и ще има дете. Но тази къща е и нейна, нали? Тя те чака и ти няма да правиш глупости. Имате много какво да си кажете… ние вече си казахме нашето. И, Петер, - Хьо подсмърча момичешки, - ако не си някой български дървеняк и не се издъниш, след четири месеца ще имате едно чудесно момченце. Много красиво момченце, мили, бъди сигурен!

Сигурен бях…
- Би ли ми подала дънките от стола, ако обичаш!
- А не можеш ли да си ги вземеш сам?
- Притеснявам се от непознати жени - рекох.

Хьо става, грабва дънките от стола и ги запокитва към мен.
- Така ли?!

Тук е мястото да се засмеем и двамата - тя през сълзи, аз през всичките си страхове, обиди, надежди и съмнения, но не се засмиваме. Гледаме се дълго, после тя махва с ръка към недовършената живопис:

- Ще взема това за коледен подарък на нашите, ако не възразяваш! Направо ще ги застреля.
- Застреляй ги и с молберта…

Но Хьо вече тича с недовършения пейзаж в ръка надолу по стълбите, макар асансьорът да спира точно до нашата врата.