Албена Фурнаджиева

Тауър бридж

Старото кафене беше в центъра на градчето. Всъщност, то беше самият център - една от най-важните му забележителности. Запазена територия на влюбените открай време, през деня то имаше посърнал вид, но привечер оживяваше и се изпълваше със сърдечно електричество - двойките седяха на чаша сок или кафе, държаха се за ръце и се целуваха в полумрака.

Постепенно в него се очерта нещо като възрастово разделение - в дясната половина се събираха ученици и младежи, а останалите посетители сядаха в лявата, където се пиеше предимно алкохол. Името на кафенето беше „Гергана”, но му викаха „Сърцето”. Имаше и двойки, които след време се преместваха в лявата половина, а децата им заемаха тяхното място в дясната.

В извънстоличните градове такива заведения се превръщат в култови светилища, в бойни полета на чувствата, в горещи точки на срещи и разлъки, а в крайна сметка - в складове на овъглени страсти, в носталгичен летопис и неофициален музей на младостта. Покрити с благородната патина на спомените, те придобиват особена сантиментална стойност.

С времето имената, лицата и случките постепенно избледняват, на тяхно място идват нови имена, лица и случки, които на свой ред потъват в пясъците на забравата.

„Сърцето” е част от архитектурен ансамбъл, малко странен дори за импулсивното строителство на юга. За да спестим досадните описания, представете си Тауър бридж.

Онзи над Темза, но без горния, а само с долния мост! Неговата тукашна реплика, построена през тридесетте години на миналия век, се състои от две издигнати на двайсетина метра една от друга тесни и високи къщи-близнаци с миниатюрни кулички отгоре.

Имаха открити външни стълби отзад с перила от ковано желязо. На дворното място между тях е дългото едноетажно помещение, което свързва къщите и създава приликата с лондонския мост. То е пристроено по средата на миналия век и първоначално е било галенова лаборатория, сетне щаб на доброволните отряди, а след това - кафене.

Откъм площада къщите са с френски прозорци и малки балкончета, подпрени с гипсови кариатиди-атланти. От гипс са и декоративните винетки над прозорците, и причудливите орнаменти около вратите. Местният Тауър бридж е боядисан в бяло.

Погледната от другия край на площада, цялата тази отрупана с гипсови украшения псевдоготика има вид на сметанова торта.

След реституцията наследниците на братята Роженски предприеха подробен ремонт, за да изгонят административния дух от сградите, които превърнаха в хотели. Кафенето остана - със същото име, но с ново модерно оборудване, а между кокетните масички се появиха фикуси, филодендрони и цветарници с папрати и аспарагуси.

Прочистиха и джунглата отзад - застлаха двора с плочки, посадиха няколко магнолии и надомъкнаха саксии с палми и една смокиня с размерите на дървото бодхи, под което се е родил Буда.

През летните горещини в задния двор се установяваше възрастово равенство - под сенките на старите дървета обикновено не се намираше празно място.

Хлорофилната декорация вероятно пречистваше мислите, но човек можеше да остане с впечатление, че собствениците съвсем не разчитат на посетители или направо не ги искат, предвид ограничения брой маси, пръснати сред изобилната растителност, заела половината търговска площ.

Студентът

Поколеба на коя от двете свободни маси да седне и избра пак тази до прозореца. Сервитьорката - миловидно стройно девойче, донесе поръчката и се изправи до него. Държеше с две ръце металната табла отвесно пред корема си като щит.

- Още нещо ще желаете ли?
- Засега е това, благодаря!

Сервитьорката не си тръгваше.
- Имаме топли кроасани. С ванилов крем.
Той, без да се откъсва от телефона:
- Ако имате от големите - две…
И тогава момичето прошепна:
- Много ли Ви боли?
- Моля? А, това ли - той докосна широкия лейкопласт на главата си, - ами да, боли. Малко.

И се усмихна.

Момичето припна към шубера, донесе кифлите и се върна при барманката, която миеше чаши и ги редеше с дъното нагоре на дълга карирана кърпа.

- Бил се е с някой снощи - рече тя намръщено. - Гледаш ги едни такива зализани, викат ти „мерси” и „моля”, ама да не им паднеш в ръчичките…

- Грешиш - каза сервитьорката, - той не е от тия, той е… хубав.

- Да бе, не е - барманката я обля с ироничния си поглед, - всички са от един дол дренки, на мен ли ще ги разправяш!

На съседната маса Лола, която слушаше разсеяно безкрайните истории на Архитекта, чу разговора им и усети лека неприязън.

Лола

Най-тягостни бяха вечерите. Баща й обикновено се прибираше последен. Майка й трополеше из кухнята, озвучена от любимите й стари шлагери - оттам една след друга се носеха „Не дълбай с длетото тънко…”, „С тъмночервена роза ти ме закичи…”, „Завидна е вашта любов безконечна…”, „Сам-самичка съм сега…” - те звучаха докато баща й влизаше нечуто в антрето, събличаше връхната си дреха и оставяше ветеринарската си чанта на шкафчето под огледалото.

Лееха се и докато сядаше на масата в трапезарията, а майка й пренасяше вечерята и пак се затваряше в кухнята със своите цигари, с червеното си вино и старите шлагери.

Знаеше ги наизуст и не можеше да ги понася, а беше сигурна, че баща й направо ги ненавижда. Защо ги търпеше - попита го по-късно, когато отминаха първите кишави години на т. нар. „преход” и една вечер той повече не се върна, а майка й киснеше дни наред в кухнята при своите сълзи и шлагери.

Заради теб - отвърна, - тя така и не ми прости, че онзи, нейния, не щя да я вземе, а аз те обичам въпреки всичко…

Бурните времена отминаха, Лола завърши гимназия и след два неуспешни кандидат-студентски опита в столицата започна работа във ветеринарната лечебница, която баща й и един негов колега бяха открили. В местния университет създадоха факултет с нейната специалност и тя записа задочния курс.

После с известно закъснение откри дискотеките, които дотогава избягваше. По това време потоци млади хора рукнаха към чужбина и тя беше решила да ги последва, когато се случи другото закъснение и отмени всичко останало - в една такава дискотека с мош пит-партита го видя.

Фактически първа го забеляза една от нейните приятелки и когато й го посочи, Лола на мига усети припламването. Така го описваха в розовите романи - припламване. Но не беше розово. Беше истинско обсебване, внезапно и поразяващо - оная тежка болест, от която няма спасение.

Започна да го търси, да върви след него отдалече, да се навърта около неговите места. В събота по обяд той идваше с някой приятел в „Сърцето”, където тя вече чакаше в сбутаното зад големия фикус сепаре.

Винаги идваше с някое момче и това я обнадеждаваше. Един ден, както се беше свила в наблюдателницата си, я заговори Архитекта - приятен мъж на годините на баща й.

После това започна да се повтаря. Той не се натрапваше, беше учтив и внимателен, а на нея й беше приятно вниманието му. Съботите се нижеха, тя гледаше Студента и приятелите му и слушаше разказите на Архитекта.

Разказваше увлекателно за хора и обичаи, за случки и градове, за които само беше чела. Архитекта беше забавен - изговаряше своята натрупана самота и му олекваше, но нейната самота от ден на ден натежаваше, а така и не намираше смелост да извърви няколкото крачки към масата до прозореца.

Вече усещаше блудкавия вкус на поражението, когато това се случи.

Случи се там, сред раздиращата музика и тропота на стотици крака, сред екстазните изпарения и блесналите от джойнта зеници, сред блъсканицата, подскоците и спонтанните крясъци.

Видя как се сблъскаха на дансинга с един едър рус дебил, който се лепеше на всяко момиче. Как после тръгнаха навън, а след тях се изнизаха и дружките на дебила. Когато изскочи навън, те вече го ритаха в мрака на тротоара: на ти, педал мръсен, педал с педал, на ти…

Тя изпищя и се втурна към тях и за нейно учудване тримата побягнаха и оставиха безжизнената си жертва на земята.

Нататък беше като в просъница: линейката, студения коридор в „Бърза помощ”, думата комоцио, която лекарите и сестрите повтаряха; баща й, който търпеливо изчака прав, докато пишеше бележката и я слагаше в джоба на сакото, докато предаваше сакото на сестрата, докато изнемощяла заспа в колата и се събуди в леглото си на другата сутрин.

Другата сутрин беше събота.

Те

Първоначално се зарадва, че беше дошъл без дежурния приятел. Стана й малко чоглаво, че носеше същите дрехи от снощи. Извинете - прекъсна тя разказа на Архитекта, - само за момент.

И преодоля разстоянието до масата му.

- Може ли да седна?

И седна без покана. Той откъсна за миг очи от телефона.

- А, ти ли си? - в гласа му нямаше ентусиазъм. - Защо заряза Папионката?

- Кого?

- Татенцето с хотелите. И „Сърцето” е негово, ама ти го си го сложила в сметката, нали!

- Чуваш ли се какво говориш! - възмути се и тъкмо да избухне…

- Добре де, добре! Какво те води насам?

- Това! - Лола посочи снощната бележка, която Студента бе оставил смачкана в чинията от кроасаните.

Блудкавият вкус започна да се надига в нея, но суматохата го изпревари. Писъкът дойде откъм шубера - миловидната сервитьорка, стиснала металния си щит с една ръка, с другата сочеше към нея.

Лола също го видя. Зеленикавокафявото, голямо колкото химикалка гущерче беше пропълзяло от саксията с папрат по дръжката на чантата й и се настаняваше вътре.

Със скачането си Лола бутна чашата му, парчетата се разпиляха по пода, чуха се и други викове. И сред тях - странно спокойния му глас:

- Не го докосвай, може да те ухапе!

Преди да възрази, че гущерите не хапят, момчето дръпна чантата и с един замах я изтърси на пода. Гущерчето бързо си проправи път между разсипаната пудра, червилата, фибите, портмонето и другите женски аксесоари и се шмугна в зеленината.

На Лола й се доплака. Между пръснатото видя любимия си телефон - подарък от баща й. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Не се сдържа:

- Как можа!

Отказа помощта му - без да слуша извиненията, събра всичко в чантата, метна я през рамо и излезе. Архитекта се беше сраснал със стола си и не помръдна.

Студентът, зачервен и объркан, остана да се чуди как бележката е попаднала в джоба на сакото му и защо беше избрала точно това кафене. Но не задълго - приятелят му се появи след малко и скоро забрави за станалото.

Продължи да ходи на „Мош пит” партита и да получава още синини… И всичко си беше както преди. Като в розовите романи.

И не съвсем.

Лола се върна след години от чужбината, където вече имаше дом и деца. Продаваше къщата и след отегчителните процедури с изповядването и банковите документи усети как отляво тихо и настойчиво прозвънна онази струна, която не беше се обаждала от времето, когато едно гущерче пропълзя в чантата й.

И се запъти към „Сърцето”. И - както става в розовите романи - там на масата до прозореца седеше той. С бяла риза и папионка, но някак посивял, размъкнат и отпуснат.

Позна я.

- Така и не разбрах тогава какво следваш - рече на тръгване Лола.

- Нищо - отвърна, - никога не съм бил студент. Объркала си се.

- А сега какво правиш тук? - учуди се тя.

- Ами аз съм собственик на кафенето - купих го от татенцето… Папионката де…

Прииска й се да се затвори в кухнята, да си налее червено вино и цяла нощ да слуша мамините шлагери.

Ала там вече живееха други хора.