ВЕТРИЛОТО
Над родното ми село се издига остър и стръмен връх, целият обрасъл с гъста букова гора, който носи странното име Ветрилото.
От него се открива като на длан цялата Орханийска котловина, прилична на голямо зелено езеро, затворено между високи планински вериги.
През четири клисури излизат пътища, които като дълги бели ленти кръстосват котловината, и от Ветрилото най-ясно се очертават устията на тия клисури.
Било е в смутно страшно време, когато кърджалии на големи дружини са разнасяли страх и ужас по села и градове. На Ветрилото тогава е бдяла силна стража. Нощем на върха са пламтели буйни огньове, а денем се развявали големи байраци.
Угасвали ли са огньовете, сваляли ли са байраците, това е било знак, че кърджалиите идели. Всичко - и старо и младо, е хуквало от ниви и ливади, от села и колиби да дири спасение из планински усои и букаци, като оставяло на произвола на разбойниците и къщи, и имоти.
Лична е била между селските моми Гуга, дядо Райчиновата внучка, не само по хубост, но и по гордост. Копнеели са по нея момци, но не са смеели да я задирят по извори, по хора, по тлъки и седенки.
Само Горан, влюбен до полуда в нея, е понасял нейните остри закачки. Подбивали го момците, задиряли го момите, но той не се отчайвал, че най-после ще победи сърцето на Гуга.
Един ден от Стамбул се върнал Войно, бай Вълкановият син. Три години на гурбет е бил. Извървели се роднини и другари да видят младия търговец.
Голямо и мало приказвали за богатите дарове, които бил донесъл, най-вече за самия него.
Когато се явил на хорото, срамежливо пожелание заискрило в очите на момите, скритата завист засъскала в душите на момците.
Строен и гиздав, още по-хубав в празничното си скъпо облекло, Войно се радвал на витото хоро, изглеждал мома след мома. Една тънка и висока снага примамила очите му, бяло лице го озарило, пламенен поглед пронизал сърцето му. Пристъпил Войно и се уловил на хорото до Гуга.
Изведнъж спуснал се Горан между тях, искал да ги раздели. Със силен удар Войно го отхвърлил настрана. Спуснали се момци, разтървали ги. Гайдата млъкнала, празничната радост се помрачила, хорото се разтурило.
Сам Войно изпратил Гуга до къщата й.
- Най-сетне и за Гуга се намери мъж! - шушукали жените.
Било топла пролетна нощ, гальовно ветрец люлеел цъфнали дървета, и пеела влюбена душата на Войно, който се връщал от дома на годеницата си.
Мръднала сянка между увисналите над плета клони и пред Войно се изправил Горан с кривак в ръце.
- Войно, - продумал задъхано той. - Душата ми погуби. Мислих, мислих и ето ме пред тебе с една молба: иди си, върни се там, дето с богатство те е дарила съдбата, дето честит си бил и по-честит ще бъдеш. Бъди милостив, не ми отнемай радостта на живота.
Турнал Войно ръката си върху ножа, боднат в пояса му, и му отвърнал:
- Не съм научен по чужда воля да живея, а най малко милост да правя за угода. Ето защо те предупреждавам да не си посмял друг път да ме спираш, нито доближаваш.
Отстъпил изтръпнал Горан пред лъсналия нож в ръката на Войно, в душата му бликнала безсилна злоба, пред очите му притъмняло.
След седмица станало голямо празненство - от девет села гости били поканени, дълги трапези с печени агнета се сложили, вино се ляло, свирили гайди и тъпани, люшкали се кръшни хора, всекиму дари се раздали, та да се знае и помни кога Войно и Гуга сватба са правили.
Само Горан го нямало- прокудил се бил от мъка. Потекли дни в грижи и замисли и в тревога от кърджалийски нашествия.
Пръснати денем по ниви и ливади, работните люде повдигали глави и гледали дали байраците се веели на Ветрилото, а нощем следели дали там пламтели стражеви огньове.
Бил топъл летен ден. Селото глъхнело в сенките на овощни дървета, над полето треперела душна мараня. Войно почивал уморен под трънкосливката ви бащината си ливада, погледът му бягал по широката котловина, дето се веели бели забрадки и бляскали коси.
Изведнъж над селото се извил облак прах, като че вихрушка налетяла, понесли се писъци, изплашени стари и млади бягали в разни посоки, всичко живо из ниви и ливади се пръснало като подплашено стадо кому къде очи видели.
Изтръпнал от ужас Войно, погледнал към Ветрилото, а там за чудо се веели байраците. Разбрал той, че с вероломна измама са влезли сред ясен ден кърджалиите в село. Обладало го жажда за мъст, махнал ръка на мило и драго и се втурнал към планината.
С мъка по плазове и през букаци се възкачил Войно на Ветрилото.
Поразила го зловеща картина - до загасени огнища лежали труповете на избитата стража.
Смъкнал той байраците, загледал се в полето долу, плакало сърцето му за страшното бедствие, което постигнало селото му, мислел и пред очите му се изпречил образа на Горан, озлобен, свит като куче до плета в оная паметна нощ.
Войно не се съмнявал, че той е довел през скрити пътища в нощен час част от кърджалиите, които са издебнали и избили стражата. Само безумна злоба е могла да предаде на поругание и смърт и чужди и свои.
След седем дни поуспокоено населението почнало да напуща горските скривалища, предпазливо се прибирало по разнебитените си жалки къщи и се опомняло като от страшен сън. Само Войно и Гуга не се завърнали.
Дядо Угро, куц с десния си крак, единственият, който не избягал, разправил, че кърджалиите, като влезли в село, отправили се първом към Войновата къща.
- Познах го изедника - думал той, - ако да беше брадясал и предрешен. Напред вървеше Горан, водеше разбойниците.
- За Гуга е дошъл, Гуга е отвлякъл, - приказвали си селяните, - но защо порази цяло село?
И сипали въз Горан клетви от люти по-люти.
Наскоро се разчуло, че Войно е жив и шета из Балкана с хайдушка дружина.
Една есенна утрина селският говедар, като изкарвал стадото на паша, видял на стария дъб край селото увиснал човешки труп. Вгледал се той в трупа, с изненада познал, че бил Горан, и се повърнал в селото.
Вестта обходила всички къщи, но никой не отишъл да види трупа.
Само дядо Угро с куция си крак едвам се домъкнал до там, уверил се с очите си кой е обесения, проклел го и го заплюл.
Дни и нощи висял като страшилище Горановият труп, докато се разложил и разкапал.
- Всяко зло рано или късно се на казва, - думал дядо Угро - но на тоя изедник малко му е и това наказание.
Узнало се кой е наказал Горан, но и досега се не знае где го е намерил Войно и какво е станало с Гуга.
Хубав е Балканът, но хубава е и Орханийската котловина цъфнала лете като огромна градина. От много върхове се открива тя, но от Ветрилото се обгръща с един поглед цялата.
Не веят се днес на върха бели байраци, не пламтят там нощем огньове, но неговото странно име нашепва още спомени за някогашни размирни усилни години.
——————————
в. „Вит”, г. 1, бр. 1, 1933 г.
