Георги Бицин

СТАРА ПЕСЕН НА СТАР ГЛАС

Дойчланд, дойчланд юбер алес -
старата кръвчица ври.
Химн очакван, идеален,
химн прекрасен е открит.

Браво, бонци, юбер алес!
Удряйте след Хитлер крак!
Заслужавате похвала
за находката добра.

Ето Лондон ви предлага
в ноти вече песента,
Вашингтон с усмивка блага
пътя ви е начертал,

че фашистите у вас са
кадър верен и любим -
може ли да се понася
службата без тоя химн?!

Дойчланд, дойчланд юбер алес
пеят властите у вас -
колко ясно е кога са
хитлеристите на власт!

Екне сладко всяка строфа
но нашепва ви, уви -
спомени за катастрофи
и за счупени глави.

Нали той в победи славни
сумата земи превзе
и завърши неотдавна
във берлинското мазе.

Браво, бонски канибали,
пейте Бон да зашуми!
Пейте, пък … на „юбер алес”
краят знаете сами.

АДЕНАУЕРОВИ ИЗБОРИ

Бие тъпан в Западна Германия,
лъскат се ножове и дула -
нашумява изборна кампания
в градове, заводи и села…
Като птици листите се пръскат,
и по тях с разперени крила
в изборите весело възкръсват
старите фашистки светила.
Есесовци, генерали разни,
рой убийци с планини дела
с маршировка в изборния „празник”
вдъхновено вдигат пак чела.
0т затвора тъмни и нетрезви
ва избраническите кресла
тръгват бодро стари главорези
да я редят,
както е била…
Но била е, вече тя била е
тая политика на война -
бил е Хитлер, бил е и се знае
краят му в ония времена.
И макар че днес помагат Щатите
в тоя звероизборджийски лай
ясни ни са днеска кандидатите,
ясен ни е тъжният им край.

КОЛОНИЗАТОРСКА ЕЛЕГИЯ

Пародия

Аз искам да те помня все така -
колония безропотна и мила,
под бича ми напрегнала ръка
и до крака ми скръбен лик склонила…
Бомбай за мен остана мътен дим,
край Делхи в празник тръпнат дървесата
и любовта ни не е вече свята,
защото трябва да се разделим.

Ти вече тръгна, но за миг дойди,
за миг стопли ме с твоя взор прощален,
Да го припомня верен и печален
в часа, когато скръб ме победи.
О, Индия, тьжовен, свършен факт,
укрий там тоя шум! Та любовта ни
недосънуван сън ли ще остане?
Нима при мен не ще се върнеш пак?…

Но все по-страшен идва моят час.
С тревога слушам митингите в мрака.
Утеха сетия мойта немощ чака
и в свойта вяра сам не вярвам аз.
Подаваш с жар на СССР ръка
и тръгваш, поглед в далнините впила,
с индийска вяра и с индийска сила…
Не искам да те помня все така!

НАРОДЕН БУДИТЕЛ

Спи дълбоко
пелият квартал.
Дреме и луната
младолика.
Само той,
сред тоя свят заспал,
буден е
до своя мотоцикъл.
Рита,
пъшка -
„Бре, инат такъв!”
Щрака
дяволската манивела…
Изведнъж
като разсърден лъв
заръмжа моторът
издебело.
Собственикът -
уморен човек -
попричуква
нещо из мотора,
блика в ритъм
тоя лъвски ек
на вълни
надолу
и нагоре.
А след миг,
моторът изпръхтял,
млъква
под ръмежа на псувните
и въздъхва
целият квартал,
с тишината нощна
пак наситен.
Но отново
действува кракът,
скърца
дяволската манивела
и отново
за десети път
лъвски рев
извира
издебело…
А кварталът
трепва като жив.
Светват вред
прозорец
след прозорец…
Кой ли вече
тая нощ лежи
с тая песен -
песен на мотора?
Оживено става,
през нощта
затреперват
даже и звездите,
но …добре е
някой там
по щат
да приспи
народния будител!

ПРОЛЕТЕН МОТИВ

Такава, знаеш,
пролетта се мръщи
и те поглежда
с влажни небеса,
че иде ти
да се затвориш в къщи
и в сън дълбок
да забодеш носа.
А тоя хлад
е роден брат на прозата:
в градината -
кълба зеленина,
но гледаш там -
напъпили са розите,
а да цъфти
не смее ни една.
В семейството -
и там почти така е,
и там такъв е
винаги редът:
щом хладен вятър
конче разиграе,
усмивките се свиват,
не цъфтят.
А ако щете,
даже в колектива,
и в колектива
тъй си е почти:
щом въздухът
отнейде заизстива,
талантът млад
не смее да цъфти.
Затуй ми идва
да се скрия в къщи
и в сън дълбок
да забода носа,
когато, хладна,
пролетта се мръщи
и ме поглежда
с влажни небеса.

РЯПА

Ряпата
ще трябва да изскубнем! -
екна басът в нашите уши. -
Тя поникна
сред разсада хубав
и с листата
ще го задуши!
Аз ще почна! -
някой се обади. -
Страшна пакост
ще направи тя! -
И подобно
дядо белобради
хвана се
за буйните листа.
Понапъна се човекът
ячката,
но не мръдна ряпата
сантим.
Спусна се тогава
и чистачката:
- Дай двамина
да се развъртим!
Мъчиха се двама
убедително,
потиха се дружно,
но - уви!
Скокна бодро
и деловодителят:
- Май на трима
по ще ни върви!
Рече и той
сила да премери,
но не мръдна ряпата
сантим.
Хвана се след него
касиерът,
ей и портиера
бай Антим…
И което вече беше жалното -
надойдоха,
кажи-речи, взвод,
все юнаци,
все отбор началници
и затече
цяла река пот,
но не мръдна ряпата,
защото
тя не беше проста
и сама,
с други репи -
репи от живота,
имаше си
здрави връзки тя…
Кореняка
гледайте на репите!
Връзките подземни
най-напред!
Иначе
напразно ще се трепете
с тая
проста работа наглед.

***
Къде извежда
тесният му път,
едва ли утре
някой ще узнае,
но него мисли
и не го гнетят -
нали е вечно
с мнение… назаем.

***
С качества особени
не блесна.
Ни бе кротък,
нито пък
от грубите,
но порасна
в службата си лесно,
че бе хвърлял
камъни
по другите.

***
Дай в чужбина
ум прекрасен,
младост,
чувства
и крила,
но на старини
ела си -
тук за пенсия ела!

БЪЛХА

Досада и днес ни залива -
как точно под нашата стреха
доскача
потайна, хаплива
бълха!
Ха-ха!
Не е до веселие.
И как се посели!
Посели се тя между нас,
намери си тук одеяло
и хапе през час
голямо и мало.
А скача … Как скача!
Какво, че е дребна!
Намисли си проста задача,
момента издебне,
подрипне, нахалната,
и хоп - при началника!
В голямата пазва
там нещо разказва,
но що ли!
Одумки ли голи,
докладец ли таен -
не знаем,
но само след час
началникът вика
там някой от нас
и реже ли, реже в захлас
под езика…
Усещаме ний клеветата
и видим ли нейде бълхата
извие се някой и - бух! -
удари я някой
в отбрана,
а тя - при директора:
- Чух!
Към Вас се отправя закана,
по Вашия светъл адрес
злословят,
насичат Ви с брадва,
но аз още днес
подробничко ще Ви докладвам …
Изхвръква невидима, зла,
понася се из коридора
и срещне ли хора,
разтваря широко крила
и говори:
- При шефа е жарко
да си на доклад …
Добре е той с таз секретарка,
нали си е млад…
Подшушне бълхата,
послуша,
въздъхне уж с болни гърди,
а после при шефа
радушно
докладчето кратко
реди:
- И Пенев не е за харесване -
подмята, че Вие, нали,
с морала си зле сте били …
а щял да го каже и в пресата.
- Що-що! -
изчервява се шефът ужилен. -
Отгде го дочухте!
За моя морал!
- За Вашия -
шепне бълхата унило
и тъне в печал, -
но, моля, сърдечно, учтиво -
не казвайте туй в колектива.
Нали не отива…
Там всички ме смятат за близка,
обичат ме лудо, безкрайно
и туй донесение искам
да бъде тъй някак си
в тайна.
И тайна остава лъжата,
а в тайна остане ли тя -
безкрайна и зла,
опашата,
отваря врата след врата,
в главите най-умни се врязва
и язва голяма дълбай.
Иди, че тогава показвай
на нишката
здравия край!…
А нейде встрани и далече
с ехидното
„ха-ха-ха-ха!”
тресе се от сутрин до вечер
познатата
наша бълха -
ни чула,
ни нещо посочила
и чужда
в добро или зло …
Е, мъничко само
подскочила
на по-отговорно кресло …

Издигнахме
с радост мечтана
високи,
красиви стрехи,
но, братя,
да чистим грижливо юргана
от тия досадни
бълхи.

ДРУГАРЯТ ТЪЙСИЗНАМ

От камък или ламарина
е черепът на Тъйсизнам,
не знам,
но в тоя съд старинен
се вкарват вещите
едвам.
- Поставят ни се куп задачи -
говорим му в стогласен хор, -
но с тоя допотопен начин
ще видим ний
невиждан зор!
- Почакайте, не съм от вчера -
гневи се той, -
трева не ям!
А начинът - чак толкоз черен!
Не бързайте,
аз тъй си знам!…
- Съседите нов климат имат! -
събуждаме го пак
от сън. -
Не знаят вече лято, зима,
погледай -
всички са навън!
- Съседите ли! Стара песен!
Пак луди хора има там.
Броят се пилетата есен!
От дядо ми
аз тъй си знам!…
- Май с празниците прекалихме -
корим се шеговито ний.
А той ще прогърми усмихнат:
- За всичко имаме си дни!
Празнували сме ги години,
е-хей, от Ева и Адам!
Защо без тях сега да минем!
Не знам защо!
Аз тъй си знам!

Ломят се методи и норми,
лети призван и непризван,
а той пълзи по нанагорното
и пак мърмори:
- Тъй си знам…
Но никой вече не го слуша,
не го зове „Ела насам!”
Да чезне
по вода и суша
туй вехто наше
„Тъй си знам!”