Катя Маринова

* * *

Детството - вятър на клечка -
все по-често спохожда съня ми.
Не на главната улица,
в малка пресечка
тича след две пеперуди.

Няколко облака сядат
насред пъстрия смях на пчелина,
грабват смеха и се скриват,
но не знаят,
че сънят ми с тях се завива.

Детството - вятър на клечка,
няколко облака, баба и дядо,
спомени - хвърлени сажди
в старата печка
и в съня ми, който ги пази.

* * *

Денят зад ъгъла се скри.
След него втори, трети, пети…
Къде отиват тези дни?
Дъждът без тях дали ще свети?
Годината - пораснало дете -
завива ги да спят. В килера.
На рамото й шарено петле
кълве минути за вечеря.
След утре - пролет, зима - днес.
Вместо щурец зъл вятър свири.
Цигулката е паднала нощес
от старата върба в комина.

* * *

Не беше звън след дълга зима,
не беше шепот на река.
Не беше и случайно име,
изписано на прага на деня.
Не беше припевът на есен,
изпят от падащи листа.
Във мрака - бяло птиче - спеше
усмивката на влюбена жена.

СЧУПЕНО СЛЪНЦЕ

Денят се съблича бавно.
Часовете - притихнали.
Порои танцуват самба
в дансинга на очите ни.

Срещат се изгрев и залез
под лодките и медузите.
Счупено, слънцето дави се
в тишината след думите.

Хвърлени дребни минути
в пясъка търсят телата ни.
А те, насред морските скути,
се прощават с тъгата си.

ВЗРИВООПАСЕН ДЕН

Дали ще слезе седмото небе
при птиците, които не летят отвесно?
Дали светът - разплакано дете -
ще е готов да го посрещне?
Дали ще свети нощем листопада
за клоните, останали без ризи?
Дали врабците на площада страдат,
че мъртвите са повече от живите?
Дали, дали…
Реките се спасяват във дълбокото,
когато огънят взривява кладите
и само неприлично гордите
изгарят в яростните залези.