КЪЩАТА
Беше няколко години по-малък от мен. Заедно ходехме на училище. Идваше често у дома да му помагам по литература. Сприятелихме се.
Аз отидох да уча в града. След две-три години и той записа техникума по автотранспорт. После го приеха в Полувисшия железопътен институт в София.
След като завърши, извади късмет и го разпределиха за ръководител движение в съседната гара. Дойде Десети ноември и всички нашенци плъзнаха по Европа да купуват и да търгуват с леки коли и камиони. Милчо си купи една ИФА от бившето ГДР.
Тогава на мода бяха пазарите на зеленчуци във Варна. А в моето село хората открай време са си работари. Вадеха хубави зеленчуци. Милчо товареше продукцията на десетина човека и надвечер потегляше за Варна.
Производителите пък се качваха на късния влак от десет и тридесет часа и в шест сутринта пристигаха на гара Варна и оттам на пазара. Всеки си имаше платена маса. Там ги чакаха или съпругите, или някои от родителите - я майка, я баща. Зависи кой се чувстваше по-здрав.
Милчо пристигаше на пазара. Разтоварваха продукцията, после паркираше камиона наблизо и отиваше да си отдъхне от нощния преход в квартирата, която бе наел наблизо. Наспиваше се и потегляше обратно.
Неговите родители също произвеждаха зеленчуци. Имаха две големи оранжерии, в които постоянно сновяха с жена му. Баща му изкарваше почти цяло лято на пазара. Майка му помагаше на младите. Изкарваха хубави пари.
Жената на Милчо се падна много алчна и постоянно му натякваше, че иска да направят голяма къща - да бъде най-голямата в селото. Милчо беше добряк и много не й се опъваше. Пък родителите му бяха кротки хора.
Животът го въртеше на високи обороти. Изкарваше си дежурството на гарата, отмаряше за кратко и отново се залавяше за работа. И така се въртяха дните. И дойде момент, когато започнаха строителството на новата къща.
По проект наистина беше много красива. Построиха я за няколко месеца. С пари лесно се работеше. Покриха я, измазаха я. Започна обзавеждането. И то трябваше да е също от най-доброто, защото щяха да канят гости, да им показват къщата.
А тя стана за чудо и приказ. Из селото се говореше за богато обзаведената къща на Милчо и жена му. Оправиха двора, опънаха една ограда от ковано желязо, през която хората надзъртаха и цъкаха с езици. Най-после жената на Милчо миряса.
Един ден Милчо ми позвъни и ме поканиха да му отидем семейно на гости. Да си призная, малко се вълнувах от предстоящата среща, защото аз дори не можех да мечтая за такъв дом, пък и с жена ми преценявахме, че и това, което имахме, ни беше достатъчно. Всеки си има своите представи за живота.
Посрещнаха ни хората. Бяха се приготвили яко. Разведоха ни по етажите. Богато подредена къща, няма що. И седнахме да се почерпим. През цялото време жената на Милчо не спираше да говори какви още планове имат за двора.
Похвали се, че натискала Милчо да направят един басейн, при което с жена ми се спогледахме, защото не виждахме как до голямата оранжерия ще изтъпанчат един басейн, но си замълчахме. Тия хора няма да се спрат, няма да мирясат, си говорехме, докато се прибирахме към къщи.
Животът отново ни завъртя, всеки със своите си грижи. Бяхме забравили вече за къщата на Милчо. Аз, поради ангажиментите си в работата, рядко отскачах до село. При едно мое отиване сестра ми каза, че родителите на Милчо се споминали един след друг. Бог да ги прости!
Най-неприятното беше, че след известно време ми се обади Милчо, ридаеше. Съобщи ми, че и жена му починала. Останал самотен. Много му било тъжно. Синът му учел право в София и почти не си идвал.
- Много е страшно човек да остане сам на тия години - продължи да се жалва Милчо. - На никого не го пожелавам! Каква я мислехме, каква стана. Толкова труд…
Аз съм чувствителен човек и щом затворих телефона, се разплаках. Много неща ми минаха през главата. Какво нещо е това животът…
Дълго време бях минавал покрай къщата на Милчо. Тежаха ми спомените. И един ден изведнъж, сякаш някаква сила ме накара, завъртях колата натам. Милчо! Исках да го видя. Спрях пред вратата и се втрещих.
На стената, прясно залепен, висеше некрологът му. Подпрях се на вратата и не бях на себе си. Ридаех и си мислех за моя приятел. Вятърът безмилостно вееше скъсания найлон от оранжерията. Дворът бе буренясал.
Съвзех се, качих се в колата и се замислих: „За какво беше всичко това…”
