БЕЛИЯТ СРЪНДАК
В хана на Сърненско тази вечер имаше събрани доста хора. Влахът, като никога, беше запалил всички лампи по тавана.
На единствената покрита маса в ъгъла трима души сърбаха прочутата подлучена агнешка чорба на съдържателя.
Останалите маси и пейки бяха също заети. Личаха горските от лесничейството, няколко работници от гатера и голяма група помаци.
Разчуло се бе, че Влахът е докарал тази вечер нова, невиждана ракия с цвят на прозрачен кехлибар, силна и пивка.
Тримата на масата в ъгъла бяха: уволненият учител от Каменица - сега на работа в лесничейството - Горкин, барабът Бумбаров, който от три седмици трасираше новия път за Беслет, и новоназначеният помощник на лесничея, младо момче, току-що свършило техническото училище.
Пред бараба се мъдреше голямо стъкло ракия, което той често повдигаше, като примигаше блажено с мътните си очички.
Пред помощника стоеше само една чашка, а Горкин въобще не пиеше - той беше въздържател.
Барабът, зачервен от изпитата ракия, чоплеше една идея, която от няколко дни вече не му даваше покой:
- Слушай, Горкин, слушай, братче, недей трови людете с твоята наука! Науката може да е велико нещо, но природата, виж, природата е още по-велико. Природата - това е гигантска тайна… Какво знаят людете, колко знаят? - Прашинка от световния прах. Скромност, братче! Скромността е майка на всички добродетели. Поразмисли! Кажи поне: допущам, приемам… Покажи се човек миролюбив, възпитан. Прояви широта…
- Не приемам, - упорстваше Горкин и гладеше дългата си коса, която стоеше като грива върху широко издяланото му приятно лице. - Няма такива случаи.
- А, ако сърнето беше бяло? И тогава ли нямаше да приемеш, че козата е заченала от белия сръндак и го е родила? - почти молеше барабът. - Кажи: да - и мир да има.
- И тогава не приемам.
- Защо бе, братче, защо? Толкова е ясно. Като бял ден е ясно. Ето, кон и магаре не дават ли катър? Дори трето животно!
- Казах ти, няма случаи да се е родил жив плод от сръндак и коза… Ако разбира се твоят бял сръндак не тича само в главата ти.
- Как така тича! - развълнува се Бумбаров. - С тези две очи видях ли го? Клетва дал ли съм? Честен човек ли съм?… Тича! Виж го ти, Тома неверни! Та ти обиждаш.
- Да приемем, видял си го. Но да зачене от него козата - невероятно!
- Ами, ако друга сила е помогнала? Намесила се е? Тайна сила?
Гласът на бараба изведнъж стана тих и тайнствен.
- Ти пак със своите щуротии! Ей Богу, Бумбаре, по-прост си и от Альо, пазачът на гатера.
- Ругай, - промърмори барабът. - Тук твоята наука нищо не значи. Сам с очите си видях…
- Какво си видял?
- Видях я съвсем гола, както я майка родила, със сръндака, на полунощ, на луна, вървяха по росната трева…
- Пиян си бил!
Спорът пак стигна на мъртва точка. Този въпрос от десет дни силно вълнуваше бараба Бумбаров. Дори започна да слабее и още повече да пие.
Занемари и работата си. Не ходеше да наглежда работниците, движеше се като замаян все около лесничейството, и нощно време не спеше.
Нещо дебнеше. Впрочем, не само Бумбаров загуби спокойствието си. Всички шушукаха…
Преди три месеца, когато Горкин дойде в Сърненско, цял пребит, със синини по лицето и навехната ръка, преметнал през рамо единственото си имущество - полупразната си раница, доведе със себе си една коза.
Ружка беше младо и много питомно животно. Единственото питие, което Горкин пиеше извън водата, беше млякото й. Сутрин и вечер го виждаха, легнал на тревата под вимето й, да сучи като козле.
Впрочем, тази негова странност не правеше впечатление, защото в Сърненско добре го познаваха - той често идваше да прекара лятната ваканция в долината.
Береше ягоди и малини, спеше край огньовете с работниците и живееше като скитник. Това изглежда му беше в кръвта.
Смяташе се толстоист. Скоро, след като дойде последния път и остана в долината, се разчу защо е бил прогонен от училището в Каменица.
Една нощ приставът го сварил съвсем по домашному в стаята си, около младата си невяста, и с помощта на двама стражари (Горкин беше як) много зле го отупал - толкова зле, че го изтеглили за краката и го проснали полугол на площада сред селото.
Едва на разсъмване, когато прасетата започнали да го побутват и пилетата да скачат по главата му, Горкин дошъл на себе си, прибрал си козичката и поел към Сърненско.
Уволниха го от учителството. Но лесничеят, с когото бяха земляци и другари от деца, го назначи за надзорник на секачите и да помага при маркирането на сечта.
Горкин поживя, излекува синините и се зарече никога вече да не напуска благословената долина. Чувстваше се щастлив и постоянно пееше. Но това блаженство продължи само един месец.
Строежът на държавния гатер започна рано напролет, и чехът Павличек, който стоя цялата зима в долината да извърши подготвителните работи, още щом се постопли и ледът отпусна водите, доведе и жена си.
В долината, освен Вишнячката и още няколко груби и нетърпими жени, други евини дъщери не се срещаха.
Хората се развълнуваха. И с право. Жената беше хубава - земна и плътна. Наистина, отначало се държеше недостъпно, но с течение на времето черните й очи започнаха да гледат все по-дръзко и примамливо.
Изглежда, самотата в долината започна да й влияе. Горкин също изгуби своето спокойствие и щастливото си настроение. Уж странеше, но изведнъж се оплете, и в един момент, когато най-малко очакваше - успя.
Започнаха да злословят. Но сам той изглежда не беше напълно доволен. Жената му се струваше особена, неразбираема и го държеше в постоянно безпокойство. Ту я чувстваше съвсем близка, ту безкрайно далечна.
Особено го плашеше усмивката й.
Скоро започнаха да се носят странни слухове. Откриха, че жената е врачовница. Твърдяха, че на полунощ са я виждали да ходи съвсем леко облечена по побелелите от роса поляни и да бере билки, а при месечина, съвсем гола, да се къпе в росата.
Придружавала я козата на Горкин. Тези слухове се усилиха, когато един от работниците на гатера беше подхванат от каиша на маховика и целият му крак бе разкъсан до костта.
Жената на чеха скоро успя да спре кръвта и за десет дни го вдигна на крака. Но от тогава човекът остана някак не на себе си, сякаш колкото повече заздравяваше тялото му, толкова повече потъмняваше духът му.
Отдавна се знаеше, че в околните гори живее бял сръндак. Повече от две години никой не беше го виждал, а сега изведнъж се появи пак около лесничейството. Видя го един работник, видя го и един горски.
Животното беше едро, почти като елен, и винаги само. Започнаха открито да говорят, че жената на чеха го е привлякла от горите за другар в нощните си нечестиви разходки.
За истинността на това се кълнеше не някой прост помак, а сам Бумбаров. Но и в неговите твърдения някои се съмняваха, защото вечер барабът никога не беше напълно трезвен.
И като венец над всичко, козата на Горкин роди сърне.
Намериха я една сутрин до оградата, с разранена шия и накървени рога. В краката й лежеше едно току-що родено сърненце.
Козата кротко ближеше петнистото му тяло, а крехкото животно, затворило очи, мирно сучеше. Всички бяха поразени, още повече, че не чакаха козата да роди толкова рано.
Скоро си спомниха, че сам Горкин се чудеше от къде е заченала - в околността нямаше кози стада. И веднага, като уговорени, свързаха всичко със Слава - жената на чеха, с белия сръндак и нощните разходки.
Никой друг не можеше да помогне на това противоприродно съчетание. Вярно е, че жената на чеха също беше крайно поразена, може би повече и от другите, но не й повярваха. Хората бяха възбудени, а някои и уплашени.
* * *
Глъчката в хана се усили. Ракията на Влаха не беше само пивка, но и размирна.
- Слушай, - обърна се Горкин към Бумбаров, изгубил търпение от неговите бръщолевения, - знаеш ли както е логика?
- Чувал съм за тая философия… Та що?
- Същата вечер, когато козата роди, деловодителят на помашкия гатер и пазачът Альо ходиха ли да бият скришно сърни? Стреляха ли по сърни?
- Ходиха. Деловодителят призна, когато се напи… Само да не стигне до ушите на лесничея.
- На другия ден беше ли намерена ранена от сачми сърна, разкъсана от вълци, в дола на Дерменката?
- Така е. Спиро горският я намерил.
- Същата нощ Бурлак, мръсният и зъл пес на Влаха, беше ли скъсал синджира?
- Беше.
- На сутринта песът лежеше ли с рана на хълбока под кочината?
- Така разправяше Влахът.
- Рогата на козата бяха ли накървени?
- Бяха.
- Е!
- Какво - е!?
- Обясних ти цялата работа.
- Чакай бе, брате, ти на смях ли ме вземаш! Какво си обяснил?
- Как се е родило сърнето. Съпостави всичко и ще разбереш.
Бумбаров се намръщи, дори се зачерви от напрягане, пийна няколко глътки ракия и най-после махна с ръка:
- Колкото и да го мислиш, това е - козата е родила сърнето. Ясно…
- Дървесинен мозък си ти… Слушай! През нощта козата е родила. Криво бяхме направили сметката - родила си е тя, напълно законно и природосъобразно, живо малко яренце. Чух я да вряка на полунощ, но не станах. В същото време Бурлак е скъсал синджира и, какъвто е бесен, налетял. Спомняш си преди месец как разкъса по сред бял ден трите заека на лесничея и прегриза гърба на прасето? Сега се хвърлил на малкото. Козата, като всяка майка, го бранила храбро и успяла зле да му пробие хълбока. Но песът бил по-силен, нахвърлил се върху нея, наранил я и отвлякъл ярето. Нали писарят Батачки каза, че я слушал дълго време жално да врещи…
- Сърнето? Ти ми кажи за сърнето?
- Не бързай… Същата нощ деловодителят и Альо тръгнали за сърни. Открили двойка и стреляли. Сам Альо призна, че женската тежко бягала - била бременна. Ранили я и я изгубили. Тичала бедничката, някъде в тревата паднала и родила сърнето. Едва го облизала, надушил я вълк. Побягнала пак, сигурно както бяга майка-сърна - бавно, за да отвлече звяра от малкото, силите я изоставили и паднала край Дерменката. Звярът я разкъсал. Но изглежда се уплашил от нещо и не можал напълно да я разнесе. Сърненцето тръгнало в тъмната гора и дошло до оградената ливада край лесничейството. Колко е от Дерменката до ливадата! Врещяло по майка си, врещяла и козата по своята рожба. Набутало гладното животинче в тъмнината топлото виме и засукало, като че е било на родната му майка. И у козата загорял майчинският инстинкт, приласкала сирачето, облизала го, защитила го. И от тогава то си върви като козле по нея, и тя си го кърми като свое.
- Бря, бря, бря! - слушаше с учудване Бумбаров. - Хиляда и една нощ!… Как го измисли!
- Не съм го измислил. Така говорят фактите и здравата логика.
- Стига бе, брате, какви факти? Фантазии!.. Ами кажи ми, как козата е заченала?
- Да, как е заченала козата? - намеси се и помощникът, който също слушаше внимателно.
Но Горкин не можа да отговори, защото в хана влязоха нови хора.
Глъчката изведнъж позатихна и всички впериха очи във влезлите мъж и жена. Павличек рядко идваше с жена си и винаги, когато се явеха двамата, това се чувстваше наоколо.
Унило-добродушното лице на чеха, с повиснал жълт перчем над тясното му чело, полузаспалите очи, отначало не пораждаха у работниците никакво уважение.
Но скоро зад тази развлеченост откриха един, макар и бавен, но умен ръководител, който на всяко нещо знаеше мястото.
Все пак, във всичко друго Павличек си оставаше небрежен и незаинтересован. Малко говореше и не дружеше с другите.
Само понякога идваше вечер да изпие чашка ракия в компанията на Горкин и бараба.
От известно време почна да го придружава и жена му, и Горкин забеляза в себе си с яд и горчивина, че тези посещения почнаха откакто младият помощник дойде в лесничейството.
Слава, движейки се със своята лека котешка походка, седна между бараба и помощника. Неуловимата й усмивка не я напускаше нито миг.
Барабът някак глупаво и мазно се засмя със счупените си зъби и лицето му стана съвсем червено от нахлулия вътрешен огън.
В присъствието на Слава той добиваше най глупаво ухилената физиономия и постоянно ближеше устните си като гущер на припек.
Горкин после жестоко се подсмиваше на това му димно състояние. Помощникът също почервеня на петна. Той беше двадесет годишно момче, хубаво и свенливо.
И Горкин ясно усещаше лакомите светлинки, които загаряха в очите на жената на чеха, когато спреше погледа си върху момъка.
„Вълчица е”, - мислеше си може би за стотен път той с нетърпима досада.
Разговорът стана общ. Бумбаров се разпали за любимите си въздушни линии за свличане на дървените материали и за прокарване на железница към долината. Той беше богат с идеи. Горкин не го слушаше.
Личеше, че не го слушаше и помощникът. Погледът му стана неопределен и замъглен, и Горкин можеше да се закълне, че коляното на Слава се е долепило под масата до коляното на помощника.
- Къде работите сега? - обърна се изведнъж Слава към помощника, със своя провлечен, котешки мек и заглъхнал глас. - Трябва да сте много далеч. Вечер ви няма до късно.
- Ние ли? Под Сютка сме над големите малинажи. Маркираме зимната сеч.
- Много бих искала някой ден да дойда да си набера малини.
- Толкова далеч! - усъмни се простодушно момъкът. - До там са повече от три часа път.
- Мога да ходя.
- Защо ще се уморявате. Аз ще ви набера цяла кошница.
Бумбаров някак си особено се хилна. По лицето на Слава премина сянка.
По това време до тях се изправи работникът Захари - същият, на когото маховикът от гатера беше раздрал крака.
До тогава той седеше в ъгъла, сам на пейката, и нещо си мърмореше. Не беше и много пиян. Той посочи с пръст към Слава и продума тежко:
- Магьосница си ти, уплетница! Нечиста сила имаш.
- Захари, махай се! - викна Горкин.
В хана изведнъж настъпи тишина.
- Нечиста сила! - повтори Захари с някаква тежка омраза. - Билярка! Раната ми затвори, ама защо - кръвта ми взе. Кръв нямам. Шуми и недостига. На - виж! - посочи той разраненото си лице. - Раздрах се нарочно, капка не капна. Къде я отнесе, в кои усои? Кое отровно биле поиш с нея ? Да ми я върнеш, чуваш ли!
Горкин хвана човека през кръста и го понесе към вратата. Захари закрещя:
- Ти и сърненцето мразиш. Мразиш го! Семе е на белия сръндак, затова го мразиш! Нечиста връзка имаш ти с белия сръндак… Видели са людете…
За пръв път от устните на жената изчезна усмивката. На мястото й се появи една дълбока бръчка - сурова, недобра.
* * *
В топлата нощ две сенки се изкачиха на височините над лесничейството. Бяха Захари и барабът Бумбаров. Захари носеше карабината на Спиро горския, а Бумбаров - една стара едноцевка.
Нащърбеният месец обливаше с мека неподвижна светлина поляните, чак до гората, където бориките изведнъж се изправяха като черна стена и спираха светлината.
Бумбаров вървеше тежко, препъваше се в къртичините и ругаеше.
Той беше полупиян. Захари, без да го слуша, от време на време махаше с ръце, сякаш спореше с някакъв въображаем противник, и бързаше напред.
Когато се изкачиха на поляните, Бумбаров спря запъхтян:
- Къде, по дяволите, тичаш като побеснял козел!… Къде е? Нищо не виждам. Дали не сме дошли рано?
- Ще дойде, мен птичето ми каза. Ти потрай. И снощи се яви изпод земята. Нямаше го, нямаше го, и изведнъж застана на средата на поляната, бял като сняг. Стои, прокълнатата душа, и не мърда. Не пасе, а все надолу гледа - към лесничейството. Чака…
- Павличек слезе в Баня. Сама е. Може да тръгне пак да броди…
- Ще тръгне! - продума мрачно Захари. - Вещица, не може да не броди. Чакат я посестрими, все горски самовили-бродници…
Бумбаров уплашено се прекръсти, а след туй се захили:
- А Горкин - видя ли, къде е легнал? Под сайванта бълхите угощава. Пази да не мине изгората му и да се промъкне при помощника. Цяла нощ ще трака зъби и ще троши камъни. Толстоист! Хи-хи!…
- Дали сръндакът няма да ми омагьоса куршума? - промърмори Захари, който беше погълнат само от своите мисли. - Преди две години Спиро го е гонил и казва, че тъкмо да гръмне, ръката му се вкочанила. Незнайна сила го спряла.
- Може, случва се. Но ти наплюнчи куршума, потрий го в земята и го прекръсти. След туй противокръст му направи. Никаква магия няма да го хване.
Двамата нощни скитници не сваляха очи от гората. Времето напредваше. Остър ветрец подухваше на поляните. Звездите замигаха по-бързо
и по-ярко.
- Ти стой тук, пази, - каза Бумбаров, който от нощния хлад започна да поизтрезнява. - Ще заобиколя край оградата. Ако бродницата излезе, ще я проследя. Без нея сръндакът няма да дойде.
Бумбаров заслиза към оградената ливада. Студено му беше. Когато се махна от височината, ветрецът утихна. На стръмнината барабът се подхлъзна по тревата и се търколи чак до оградата.
С безкрайни ругатни се помъчи да стане, но тялото го болеше, пък и го премързя. Освен това, мястото му се видя удобно за наблюдение.
На долния край на ливадата, в тревата, лежеше едно бяло петно, и Бумбаров разпозна козичката на Горкин.
Отстрани, край долепения до лесничейството сайвант, не се виждаше жива душа. Изглежда Горкин спеше. Само на прозорчето на горския пункт, където живееше чехът, имаше светлина.
Личеше, че Слава още не си е легнала. Дълбока тишина царуваше наоколо. Само щурците жужукаха, и техният приспивен шум засилваше още повече околното безмълвие.
Бумбаров напрягаше очи в тъмнината, но скоро се унесе в дрямка.
Пронизителен вой го сепна. Воят се повтори - плачевен, зловещ.
Идваше от горе, откъм хана на Влаха. След това настъпи още по-дълбока тишина. Бумбаров не знаеше колко време е дремал, но и прозорчето на чеха вече не светеше.
В този момент му се стори, че горе на поляната откъм хана прелетя една сянка. Дочу се тежко животинско дишане и изведнъж нещо живо, буреносно прескочи ниската ограда и се спусна към дъното на поляната.
Бумбаров закрещя:
- Бурлак! У-у, проклети!… Горкин! Горкин! Сърненцето… У-у, пес!
Той тромаво се покатери по оградата и се прехвърли от другата страна. Но кучето не слушаше виковете му и летеше като стрела.
Козата разбра по-скоро опасността, скочи като пружина и наведе рога. Но устремът на песа беше толкова силен, че двете животни се търколиха няколко пъти едно през друго и се блъснаха в сушилнята.
Кучето бясно ръмжеше, а козата жално врякаше, като се въртеше на всички страни, за да бъде с лице към врага.
Сърненцето безпомощно тичаше след нея и се криеше зад гърба й.
- Горкин! Горкин! - викаше барабът и се мъчеше да нагласи за стрелба разнебитената си пушка. - Марш, дяволско чедо! Чиба!… Горкин! Горкин!…
Изглежда Горкин не спеше, защото веднага се появи на оградата и се хвърли към кучето.
В ръката си държеше нож. Бурлак отново стръвно се беше нахвърлил върху козата, мъчейки се да докопа малкото. Числеността на враговете не го плашеше, налиташе като сляп с някаква бясна злоба.
Горкин викаше, но не можеше да го докосне с ножа си, кучето мигновено отскачаше и пак се нахвърляше.
По едно време то успя да свали козата и я захапа за шията. Горкин, извън себе си от яд, се хвърли с всичката си тежест върху него.
- Пази! Пази! - викаше Бумбаров и се въртеше наоколо с пушката, но не смееше да стреля.
Кучето успя навреме да отскочи, и ножът на Горкин го перна само отстрани.
Тогава то се хвърли като сляпо и се впи в бедрото на нападателя. Горкин изпъшка и го сграбчи с две ръце.
Но песът изглежда беше добил някаква незнайна сила, виейки се и хапейки, се изплъзна от ръцете му, отскочи настрана и се хвърли върху сърненцето, което безпомощно стоеше над потъналата в кръв коза.
Това стана за миг. Чу се едно грозно хрущене на счупени кости и Бурлак, като мрачна сянка, със сърненцето в уста прескочи оградата и изчезна в тъмнината.
- Ай, бясна хала! - изпъшка Бумбаров. - Ай, горкичкото!…
Докато Горкин опипваше ранената коза, от горе, откъм поляната, се чу отчаян женски писък.
След туй гърмеж.
Бумбаров уплашено изтича при другаря си. Като чу името на Захари, Горкин остави козата и хукна.
За няколко мига той се изкачи на поляната и пред очите му се откри странна картина, обляна от лунната светлина.
На поляната тичаха, по посока към гората, три същества. Напред, със спокойни равни скокове, бягаше едър бял сръндак.
Далеч зад него, с развети буйни коси, също така силна и красива, тичаше жената на чеха, а най-подир, размахвайки страшно карабината, се носеше Захари.
Като видя посоката, в която тичаха, Горкин бе обзет от ужас. Там гората започваше с една страхотна стръмнина, обрасла с редки борики, където и през деня спущането беше невъзможно.
Първите дървета бяха на самия ръб. Предупредителният вик на Горкин никого не спря.
Черната стена на дърветата погълна първо сръндака, после жената, а след нея и Захари. Поляната опустя.
Когато Горкин стигна до гората, наоколо царуваше безмълвие. От дърветата надолу започваше непрогледна тъмнина.
След малко дотича запъхтян и Бумбаров. Запалиха борови клончета.
Горкин, обзет от мъка и ужас, започна да вика.
Тогава от стъблото на една съседна борика се отдели сянка и застана на осветеното от луната място…
- Слава! - извика Горкин. - Господ да ти е на помощ! Не си ли ранена?
- Лудият падна долу, - каза спокойно, с някакъв леден глас жената. - Каквото търсеше - намери!
Сякаш в отговор на думите й, отдолу се чу глухо стенание.
Горкин и Бумбаров бързо натрупаха борови клонки на гърба на стръмнината и ги запалиха. Треперещи сенки заиграха в тъмната гора.
На няколко метра в дълбочината, задържан от дънера на една крива борика, беше провиснал Захари.
Горкин се свлече надолу, като се опираше от дърво на дърво и успя с неимоверна мъка да го изтегли.
Едва тогава видяха, че кракът на Захари е страшно счупен и виси само на месото и сухожилията - същият крак, който лекуваше Слава.
Едва на полунощ Горкин и Бумбаров можаха да оставят ранения на грижите на горските и да напуснат лесничейството.
Горкин едва се крепеше от умора. Раната от ухапването на кучето нетърпимо го болеше.
Бумбаров го повлече към своята колиба да го превърже, но Горкин, виждайки светлина в горския пункт, при Слава, тръгна натам да иска нейната помощ.
Барабът изпадна в ужас и издума куп страшни предричания и заплахи срещу „убийцата”. Горкин не го слушаше, вървеше като омаян, устремил напред очи. Пред вратата Бумбаров разпери ръце:
- Не те пускам! Да ме заколиш не те пускам! Аз ще те превържа. Защо ти е здраве без душа? Та нали на Захари му взе душата!
- Ей, ще те сгризя! - викна му грозно Горкин и обели някак странно нечовешки зъби.
Бумбаров остана на прага, зяпнал уста от изумление.
* * *
На другия ден Горкин умря в страшни мъки. Кучето излезе бясно. Козата бе убита веднага, още докато врякаше жално и пръскаше с отровна лига тревата наоколо.
Кучето намериха умряло край Дерменката, а до него трупът на сърненцето. Не успяло дори да го разкъса.
Като чу за смъртта на Горкин, Слава ужасена изтича при лесничея и помоли да впрегнат каруцата. Замина за Баня с най-голяма бързина, без да се обади на никого.
Момичето на Влаха, което всяка сутрин отиваше да й носи мляко, твърдеше, че на шията й имало дълбока рана от ухапване, от човешки зъби.
После разбраха, че Слава не спряла в Баня, а заминала с мъжа си направо за София - за противобесния институт. Повече нищо не чуха за нея в долината.
След тази случка Бумбаров още повече се пропи. Много нощи поред той дебна белия сръндак, но безуспешно.
Животното сякаш потъна вдън земя.
После му дойде на ум от скалата на ливадата на Побит камък да издълбае статуя на приятеля си Горкин.
Започна я, чука две недели и изведнъж, по някакво „висше внушение”, както казваше той, я изостави.
Наесен се запиля към Доспат.
————————
сп. „Балкански преглед”, бр. 7, 1947 г.
