ЕСЕННИ ЦВЕТЯ
КАПЯТ ЛИСТАТА
Листата капят безшумно - отроня се лист след лист. Студен горняк повява и ги отвява в глъхнал пущинак.
Че късна есен в златна премяна премени поля и дървеса. Паднаха студени мъгли и забулиха сапфирнн небеса. И всеки час, и всеки миг горнякът отроня лист по лист. А сал вейки почернели безпомощно стърчат, сякаш в копнеж по ведри небеса.
Тъй и в душата настана есен; глъкнаха китни дебри в самотност и мъгли; слана заслани недогледни блянове и мечти.
И повя горняк, - студен и мразовит, - и зарови безотрадно блян след блян, мечта подир мечта. Зарони ги и ги отвя в незнайни глъхнали пущинаци.
А сал вейки почернели безпомощно стърчат - безотраден копнеж по свидни младини.
——————————
САМОТА
Припада вечер замечтана - тиха звездна вечер. Далеч зад хорски стрехи на радост и щастие догарят последни вечерни отблясъци на хубав ден. Като нежно було припада здрач и гали душата уморена с часвовни милувки.
Аз сам съм. След вихъра на живота съвсем сам съм аз. Дълбоко безмълвие царува околовръст, - сякаш, в незнаен кът покойник е склопил самотно очи, и тих вечерник му нашепва последна заупокойна молитва.
И в душата залязва хубав ден зад далечни рътлини. Припада здрач, а по небето не пламва ни една звездица. - Като пътници уморени не сварили да догонят далечния си нерадостен път, - тъй мудно се влачат спомен след спомен, - деца игриви чрез пролетно утро, - низ от радостни трепети през отминали дни, - и гнетят душата в томление да проридае плачът по отлетяла младост.
А татък в далечината, под безброй стрехи на големия град, пламва безгрижие - вихър на безумен ламтеж към върховни стремежи на ненадломени от живота същества.
Припада вечер. Съвсем сам съм аз. Вечерен здрач с тъжни милувки гали безпределната самотност на моята душа. Някъде в притома, сякаш, незнаен мъртвец е склопил самотно очи.
И пламват над него по необозрими простори, подобно кандилца, безброй звездици; а тих вечерник му нашепва последна заупокойна молитва.
Русе, 1919 г.
————————–
сп. „Всеобщ преглед”, бр. 22-23, 1.06.1919 г.
