Банко П. Банков

Две криво сглобени панелни халета - вещеви и въглищен склад сивееха в най-затънтения край на поделението, сред рядка акациева горичка, отвъд вонлива бара, която се провираше под бодливата телена ограда и делеше стопанския сектор от строевия плац.

Вещевият склад отваряше два пъти седмично за подмяна на материално доволство.

Въглищният беше почти опразнен, в парното монтираха котел на мазут, в петролната криза го преустроиха на газ, новата криза беше газова, приказваше се, че пак ще го връщат на мазут.

На глухия караулен пост в складовете викаха “Камерун”, там пращаха леваци, дето като зажумят да изравнят мушка и дръпнат спусък, улучват вместо своята мишена - съседската. През две-три вечери на “Камерун” даваха наряд Отчето и Мърлата.

Отчето беше блед, гърчав, с изкривен на страна нос. Един на майка и баща, беше преболедувал по два пъти детските болести, всяка седмица получаваше писма с майчини наставления и сгъната двулевка. Тя най-често отиваше в джоба на куриерите.

Беше пропадал на изпити за богословския факултет, взводният го сгащи да носи под куртката си символ за религиозна принадлежност - кръст от кипарисово дърво, колкото кутре.

Под тюфлека си криеше свето писание джобен формат в захабена подвързия и календарче с религиозните празници.

Зевзеците късаха листи от писанието, да вписват анонси от игри на бридж белот след проверка. Отчето постеше за Коледа и Великден, сума ти дни караше на бисквити, на полкови учения плетеше крака и едва дотичваше до първата полоса на вражата отбрана.

Затворът на автомата ще му прищипне пръста, ще запали по невнимание огнепроводен шнур, куплиран на взривател и докато дежури по кухня, плъх ще цопне в тава с кюфтета в доматен сос.

Взводният беше вдигнал две ръце от него. Нервозният лейтенант - отличник на випуска, беше слаб и пъргав като хрътка, петимен за повишение с английски език в евроатлантически структури.

Повишението убягваше - два пъти годишно се налагаше да представя взвода на инспекторски прегледи с личен състав комплектуван от етноси, наркозависими и евентуални гейове.

Наборите на Отчето го подиграваха, като е такъв слабосилен, да не е и той от ония? В банята му крадяха сапуна, отчето псуваше с думи, които излизаха нелепо от деликатната му уста, разплакваше се от безсилен гняв.

Зададяха ли се инспекторски прегледи, препатилият взводен го отпращаше за седмица дежурен по вещеви склад в “Камерун”. Бяха му пригласили нар в килерче до входа, да преспива там и въобще да не се мярка по плаца.

Мърлата беше друг постоянно абониран за „Камерун”, да е по-далеч от очите на щабните и батальонния. С глава впита в раменете, почти без врат, с дълги ръце и къси крака.

На учебни стрелби можеше да вкара три десетки и две деветки в серия, а после уж случайно ще пусне откос в задника на гарнизонното магаре, което Станьо Мингята впрягаше в каручка, за да кара помия от столовата за помощния свинарник.

На физзарядка Мърлата се катереше като маймуна по върлината и аха да пипне напречната греда, нарочно ще се изтърве и тропне на земята, навирил крака - същински палячо, да разкиска строя.

Белите якички закачаше за куртката си с кламери, беше подрязал лявата пола на шинела си с педя по-къса от дясната, от едната страна като расо, от другата - полушубка.

Мърлата беше расъл с втори баща-пияница, пастрокът тормозел майка му, посягал на сестра му. Поради това Мърлата преценяваше, че светът изначално е гаден, и трябва да му се противопоставяш във всичко, и по всякакъв начин.

………………………..

Тази вечер часови по складовете развеждаше Радо Шопа, червендалест чвор от Кумарица. Радо можеше да спи легнал, седнал и прав, да олапа крем карамела за цяло отделение, без да му мигне окото, а после да се прави на улав.

Преметнал автомат през рамо, разкопчал яка на куртката, която се впиваше в дебелия му врат, надничаше през отворения прозорец в килера на Отчето.

Вътре, седнал на буре от мармелад, край обърнат сандък и наметнат с одеало, защото вечер лъхаше влага, Отчето въртеше пред облещения Митьо Мърлата капачка от бирена бутилка, вързана на усукан конец, над картон с избеляли букви.

Отчето настояваше, че освен видимия свят на казармени притеснения, съществува виртуален, в който отиват душите. И претендираше, че може да ги вика и разговаря с тях, с което си докарваше още подигравки.

В сумрачното килерче Отчето опитваше да извика медиум, който да отговори на въпрос на Мърлата. Призованият щеше да се открие според буквите, над които се закротваше разлюляната капачка, но духът нещо се инатеше.

- Опитай тогава да викнеш дядо, трябва да го питам доволен ли е как майка и вуйчо разделиха наследството - смени поръчката Мърлата и досмука накъсял фас.

Майка му бе отстъпила на брат си, вуйчо на Мърлата, две от наследствените ниви и лицева част от селищен парцел в предстояща регулация, за да не ги пропие пастрокът на Мърлата.

- Ега ти мозъците! - изкиска се Радо. - Аз щях да си повикам някоя сочна мадама с бял гъз.

Но Отчето допря пръст до устни, да млъкне и тримата се вторачиха в изкорубената капачка, която нервната му ръка разлюшкваше над оръфания картон. Отчето прижумя, зашепна беззвучни думи, свиваше един след друг пръстите на лявата си ръка. Спря да люшка капачката и прекръсти въздуха пред себе си.

- Е? - нетърпеливо го подкани Мърлата.

Отчето пришепна, стъписан от онова, което вече виждаше.

- Дядо ти ще се яви като майор в склада за въглища.

Мърлата остана известно време отворил уста, като хипнотизиран. В поделението имаше двама майори, Дългополеца и Черния от щаба. Щабаджията беше голямо зло, трътлест, нервозен диабетик, ха си му попаднал пред очите, ще се заяде за едното нищо.

Той беше от някогашните политически, плашеха го слуховете за съкращения и компютърна преквалификация. И очите на жена му шареха на четири.

Мърлата стана, посегна към вратата на килерчето, като гледаше сякаш през нея и тръгна към въглищния склад, без да се извръща, същински сомнамбул.

Отчето и Радо запристъпваха зад него по-безшумни от индианци. В заслепилата ги тъмнина плашещи крила раздвижиха въздуха над главите им, сепващо се обади сова.

Приближиха тихи като мишки въглищния склад, Радо се спъна в невидимо коренище и изпсува задавено. Мърлата се наведе към ниско прозорче, наполовина запердено със зебло, провидя треперлива светлина да се движи в тъмната пещера на склада.

- Той е, той е, Черният майор! - извика задавено Мърлата, извърна се, блъсна Отчето и Радо, които надничаха през рамото му и хукна да бяга.

След него затрополяха през бурени и шипки двамата. Радо толкова се сащиса, та произведе изстрел и вдигна по тревога поделението.

………………………..

На другия ден Черния майор запечата склада, търсиха гилза, плашеше ги с арест, тримата писаха несвързани обяснения и успяха да тропосат вината на неизвестен нарушител. Наборите от взвода ги подпитваха за случилото се къде насмешливо, къде - злорадо.

След седмица, Мърлата и Радо се засякоха на скамейка пред лавката. Запалиха цигара от цигара, пушеха и мълчаха. Радо сгърчи рамене под куртката, сърбеше го плешката, време беше за баня.

- Ти наистина ли видя дядо си като Черния?- подпита Радо.

Мърлата, допуши цигарата си, стъпка я с подкована пета и каза.

- Излъгах, беше Станьо циганина, крадеше въглища.

- Що излъга?

- Заради Отчето. Нека си повярва, че и той може някои работи, как ще живее иначе?

Този път помълча Радо, мисленето искаше напън.

- Ти си бил голям християнин, пък не ти личало.

- Всеки трябва да бъде понякога, - предупреди Мърлата - иначе светът ще подивее.

Блъсна интимно Радо с юмрук, само дето не го събори и го придума да играят табланет на две ръце след проверка. Залагаха по десет стотинки на игра, Радо не го биваше на бързо смятане и Мърлата редовно го надлъгваше поне колкото за две кафета.