Банко П. Банков

Години наред, след дългосрочна специализация в Париж, Константин Дулев - ръководител на катедра и два мандата декан на факултет в инженерен ВУЗ, споделяше дискретно на чашка с приятели.

Пренебрегнал е възможност за кариера на Запад, за работа отвъд океана, в силициевата долина. Загърбил е близост с каква жена, съчашниците хабер нямат!

При поредно повтаряне на историята я допълваше, разкрасяваше, едногодишният стаж край мътнозелената Сена почваше да му се струва особено значим в живота му.

Някои подробности в паметта му отстъпваха назад, други украсяваше, импровизираше.

Почваше да губи увереност какво от случилото се е точно запомнено и какво е донадило въображението му, подтиквано от носталгия по онези дни.

****
Беше трийсет и седем годишен, все още главен асистент, семеен, с едно дете, приет за партиен член след две кандидатствания.

Бе се доредил за стаж в парижки научно-изследователски център на тема „Гранично равновесие на стоманени конструкции”, от години разработваше дисертация по този проблем, бавеше го математическият модел на явлението.

Надяваше се да проучи новости и като се върне в България, да защити успешно и да му обявят процедура за хабилитация.

В Париж го настаниха в стажантско общежитие в Латинския квартал, под Пантеона, заедно със сънародници-филолози. „Дьо Карм” беше бивш хотел, със скърцащо дървено стълбище и стаи с френски прозорци до пода, препасани с ковани решетки.

Два пъти седмично ранобудни продавачи в ботуши и гумени престилки подвикваха, сглобявайки сергии за квартален пазар пред хотела. В полицейския участък отвъд тържището разсъблечени полицайки тренираха бойни изкуства на отворени прозорци и със стряскащи викове допълваха пазарската гълчава. Гощаваха с безплатно зрелище специализантите-зяпачи от Карм.

Удобствата в общежитието бяха като за източноевропейци с оскъдни стипендии. Мебелировката - скромна, тесни тоалетни по една на етаж, едва да се сместиш.

Обща умивалня за мъже и жени, душ зад полупрозрачна завеска, чешмата - с корито, облицовано с фаянсови плочки.

В него накисваше пране оня, който превари..

Филолозите слушаха лекции в Сорбоната, по два-три часа на ден, че и през ден. Две учителки от Сливен, директор на езикова гимназия от Бургас, (вакъл мъж, едва-едва сричаше френски), двама инспектори по чуждоезиково обучение, дупничанин и айтозлия.

Дупничанинът беше по-възрастен, често небръснат и кисел, поради наближаващо пенсиониране. Русолявият състайник на Дулев, приветлив и контактен, беше от Айтос.

Стипендиите на филолозите бяха минимални, на тръгване от Министерството в София бяха ги предупредили, в Париж - никакви претенции, колкото франка предвижда спогодбата, толкова. Да са доволни, че им се е паднала половин година за завиждане под сянката на Айфеловата кула.

Те пазаруваха с разчетени до сантим стипендии в магазин от евтината верига „Винипри”, за социално слаби купувачи. Опаковка топено сирене, чифт франкфуртски кренвирши, крем ванилия със захаросана черешка отгоре и синтетичен вкус, в пластмасова купичка.

Така спестяваха абонамента за университетския стол до нефункциониращата метроспирка „Кроа руж”. Свободното от занятия време запълваха със зей-пазар в магазина „Отел дьо ла вил” отвъд кметството или в съседния „Самаритен”.

Съквартирантът на Дулев се оплакваше от безсъние, всяка вечер слизаше в сутерена, пригоден за клуб, гледаше до късно сериали по черно-бял телевизор, а на другия ден търсеше слушател да му ги коментира.

Другите шляпаха карти в стаята на ваклия директор и спореха разгорещено за анонси на бутилка накиселяващ „Дюбоне”. Купуваха го с донатъкмени франкове от насрещен евтин магазин. Сливенска учителка шиеше гоблен, бе договорила да го приемат за продажба в оказионен магазин. С евентуална сума от продажбата възнамеряваше на тръгване за България да си купи палто с изкуствен косъм, имитиращ визон.

Константин стажуваше в Технико-индустриалния център за метални конструкции, в предградието Ньойи. Хубавец, с лице без едно петънце и с правилен профил, с изразителни кафяви очи, съразмерен в тяло.

За разлика от съотечествениците си филолози, беше ангажиран цял ден, излизаше сутрин рано, връщаше се по тъмно и айтозлията-съквартирант разполагаше със стаята.

На сънародниците си филолози инженерът гледаше с известно превъзходство. Стажант-камбоджанец в Индустриалния център бе го посъветвал да се жалва от размера на стипендията си в източноевропейския департамент на Външното министерство, на авеню Клебер. Дулев си издейства добавка като политехник, но дискретно го предупредиха да не коментира бонуса си пред сънародници.

Центърът за метални конструкции заемаше два етажа в пунктова сграда отвъд моста Ньойи, в квартала Дефанс. Коридорът, който водеше от приемното фоайе към бюрата на сътрудниците (на френски „бюро” означаваше не писалище, а работен кабинет), бе застлан с мъхеста настилка, по нея се стъпваше като по мека планинска поляна. Текстилни тапети цедяха шума през стените, металическите врати бяха матирани в оловно-гълъбово.

Бучене на климатична инсталация разжужаваше електронно табло във фоайето с прорези за баджове. С тях отчитаха престоя си в центъра научните сътрудници и служители.

Старшите инженери Дьо Леск, Пусе и Сарден заседаваха два-три пъти седмично около обяд и обсъждаха техническата и финансова стратегия на центъра.

Изследователската работа лягаше върху младшите сътрудници - Крупа и Стародуб от екипа за противопожарни норми, Джалали и Лескуар’ш от конструктивния отдел, Фюлоп и Мум от икономическата секция.

Центърът за метални конструкции бе умален модел на бъдещ либерален свят без граници, но с упорити пред-разсъдъци.

Крупачевски беше потомък на полски миньори-емигранти от преди първата световна война, едрият Стародуб - на белогвардейци-бегълци от Октомврийската революция.

Мълчаливият Фюлоп беше унгарец, емигрирал след будапещенското въстание през петдесет и осма година, Мум - син на кралски архитект, разминал се с геноцида в Камбоджа.

Мургавият Джалали се водеше личен противник на иранския шах Реза Пахлави. Единствен французин на редова инженерна работа в центъра беше младоликият, очилат бретонец Лескуар`ш. След две-три години и за него навярно щеше да се открие престижна синекура.

В ясната френска реч се втъкаваха гърлени немски понятия за профилни железа, ирански възклицания и славянски ругатни. Коментираха се на четири уши разпивки на господин Пусе, мрачния скептицизъм на Фюлоп, тайнствените отлъчки по ирански дела на Джалали и пърхота по яката на високия, тромав Стародуб.

Мъждивата светлина на влажното есенно утро сварваше подранилия Дулев зад метално писалище, отрупано с листинги. В чекмедже на полупразен шкаф държеше френско-български речник, норми за профилна стомана и пресмятан на метални конструкции, две-три български рекламни брошури.

И кадифяно парче плат, с него си бършеше обувките, та макар и неваксани, да изглеждат прилично. Херметически затвореният прозорец зад гърба му бе защорен с гъста мрежа, като цедка за чай, дълбоко под прозореца громолеше Париж и влачеше зеленикави води Сена.

Едногодишният стаж в Париж, за асистент, закъсняващ със защитата на кандидатската си дисертация, беше събудил обяснима ревност у колегите на Дулев в България. Достъпът до мощна изчислителна техника и богата специализирана библиотека, са аванс в конкуренцията за доцентско място; към тях -и плюсове от престой в престижната столица!

Знакови булеварди водеха от моста Ньойи към центъра, потоци коли пълзяха около Триумфалната арка, чужденци се тълпяха пред витрините по Шан’Елизе.

В киносалоните и изложбените зали на Пти и Гран пале се чуваше английска и японска реч, уморени туристи сядаха по стъпалата пред статуите на френските градове на площад Конкорд.

Екскурзоводи ги подканяха да не изостават, в обиколката фигурира посещение в кралския павилион за игра „Жо дьо пом”. Там бе изложена сбирка от картини на импресионистите.

Два пъти седмично Дулев посещаваше курс за езиково усъвършенстване в Алианс Франсез, отвъд Люксембургската градина. От гимназията проявяваше дар за езици и ухото му се отвори бързо за говорим, всекидневен френски.

Можеше да мине и без езиков курс, но таксата за курса я плащаше стажантската дирекция. Специализант, идващ от България, внимава да не пропусне каквото му се полага, макар и да не му е необходимо чак до там.

Рано сутрин пресичаше просторната градина пред Люксембургския дворец, строен за Мария Медичи. Слънцето надничаше в изкуствени пещери и близваше беломраморни статуи на нимфи, хладен повей бръчкаше осмоъгълно езеро пред двореца, в който заседаваше сенатът.

Сиви камъчета скърцаха под енергичните му стъпки, алеите на френските паркове са застлани с филц, асфалтова заливка се третира за варварство.

Зад голи стволове на сплели корони дървета отривисто прелитаха тенис-топки, по кортовете притичваха стройни мъже с надменни профили, в безупречно бели трика.

Вкарваха лифтирани сервиси, пласираха с математическа точност убийствени ретури по аутлиниите. Пътьом Дулев се заглеждаше, на сто и петдесет километра в кръг около градчето където бе расъл, хората не бяха виждали тенис корт.

Езиковата група в Алианса бе събрала хора от пет континента под бдителното око на мадам Жиани, яко сложена учителка с похабено лице, безпрекословни интонации и хапливо чувство за хумор.

Жоао Паулс беше жълтеникав бразилец с обиден поглед зад многодиоптровите очила. За един “мастър ъф сайънс” забележките на мадам Жиани при всяка негова грешка в произношението и словореда бяха унизителни.

Възрастният специализант се стремеше да заобиколи езиковите клишета, да изрази чрез фразата себе си, а учителката възприемаше това за досадна неспособност да се заустят правила. Щом усетеше, че мастърът се гневи, мадам Жиани ставаше още по-придирчива, има несъвместими характери.

Прилежни камбоджанки водеха записки с бисерен почерк, зад тях стърчаха черни, та чак синкави малийци, руса италианка и бъбриви германци. Пред Дулев сядаше “льо доктьор”, както го титулуваше мадам Жиани. Той беше горе-долу на неговите години, среден на ръст, тъмни очи с помътено бяло, под космати вежди. Бръснат до престъргано, с чуплива коса, подстригана по врата на черта. Мъж, който не се блазни да келешее.

В междучасията мадам се съветваше шепнешком с него за някакъв медицински статус, докторът й препоръчваше лекарства, носеше й блистери,

Дулев бе дочул, че специализира в парижка болница, в Кошен или Салпе-триерата. Мадам го протежираше дискретно, спестяваше му язвителните забележки, с които наскърбяваше господин Жоао.

След курс докторът често я взимаше с колата си, ситроен „дьо шьово”, с картонена каросерия, брезентно покривало и вирната като на бръмбар задница. Бе си уредил той играта.

Дулев и докторът дълго не намираха случай да заговорят, мъже в амбициозна възраст, всеки - брониран със самочувствието си. Разтваряха сутрешни вестници, докторът, на предната банка - “Монд”, Дулев зад него - “Фигаро”.

В България бяха му досадили натрапвани леви гледища към всякакви световни събития. Сега му падаше възможност да надникне без опасения в етикетирани за „вражески” вестници.

През междучасие бе извадил от чантата си френско-български речник, търсеше дума от аргото, “поньон”, нещо като „мангизи”. Усети, че докторът, който минаваше по пътеката край прозорците, се навежда зад гърба му, тупна го по рамото: “Па ти, братко, да не си българин?”

Гледай ти, разговориха се набързо, преди мадам да почука категорично с химикалка по катедрата. Бил македонец от Скопие, казваше се Петър Чепреганов и специализираше от година нервно-психиатрична фармакология в Салпет-риерата. Светът е тесен.

Безспорна любимка на мадам Жиани обаче беше Шерилин Карлсън, очарователна американка с чуруликащ глас, въздушно лека във фигура и красиви жестове. Специализираше в балетно студио към операта „Гарние”.

Парижките пътеки на Дулев и Шерилин се пресякоха случайно и би трябвало да се разминат. В дъждовна сутрин след курса Дулев спря на изхода на Алианса за да разтвори чадър. Оловно небе висеше ниско над лъскаво-черни ардоазени покриви, пронизващ вятър блъскаше в лице студени капки.

От близката станция на метрото Дулев хващаше линия дванайсета и под площад Конкорд я сменяше с номер едно за Дефанс. Шерилин, по ефирна деколтирана блузка и бял панталон, пристъпваше от крак на крак под входната козирка и поглеждаше нетърпеливо часовника си, този дъжд няма спиране. Тя ползваше същата линия до Конкорд, оттам взимаше друга, до операта.

Дулев й кимна любезно, отмина я, но се поколеба, върна се и предложи да я подслони под чадъра си до метростанцията. Шерилин изчурулика с готовност „мерси”, хвана го доверчиво под ръка и се приюти под черната гъба на старомодния му чадър.

В краткия път до станцията и после, във второкласния вагон сподели оживено, закъснява за клас в репетиционна зала под покрива на Пале Гарние.

- Боже, толкова ми е досадно да повтарям заедно с дебютантки азбучни пози на пръта, дегради и дегажи. Завършила съм балетна школа в Сан Франциско, танцувала съм в „Ритуал за мечта” на Авиньонска сцена - възмути се глезено тя, олюля се на дръжка-примка. Почти да падне в прегръдката му, метровлакът рязко завиваше.

- Защо ви е тогава още една диплома от базисен курс?

Не бързаше да разтвори прегръдката си, тя се освободи палаво, изсмя се звънко.

- О, не познавате французите! Вторачени са в представи за историческо превъзходство, за валидност на традициите им. За да пробиеш, трябва да загърбиш себе си, да се вместиш - тя потърси думата - в техния фасон за шлифоване на талант, в шаблоните им за пози и състояния.

- И докъде стигат амбициите ви тук?

Американката се разсмя отново, но в смеха й имаше нотка не на безгрижие, а на убеденост, може би - на закана.

- С диплома от курса да ме поканят за прима балерина на парижката опера.

Той даде вид на впечатлен, увери я шеговито:

- Един ден ще се гордея с позната от Алианса, станала балетна звезда.

- Запомнете си думите - предупреди тя.

Махна му приветливо, той слезе в навалицата на кръстовищната станция Конкорд и се отправи към тунела за връзка с първа линия.

В Центъра за метални конструкции бе се заел да разучава програма на фортран за пресмятане на равнинни рамки. Приятното усещане за ласкав допир до рамото му на ефирно създание с гладко прибрана коса, нежно лице и чуруликащ глас избледня в съзнанието му.

На следващия седмица, американката се появи, кокетно закъсняла, в учебната зала на езиковия курс. Застана в красива стойка, като за пике или пред пирует в рамката на вратата и хвърли търсещ поглед към почти пълната зала.

Дулев, беше на традиционното си място, трета банка до прозореца. Дали с умисъл или случайно, беше запазил с чантата си празно място до себе си. Шерилин раздигна насядалите на реда, препречващи пътя й, с извиняваща ги усмивка. И се настани непринудено да него, със самочувствие на притежаваща абонамент за място в операта.

В този ден мадам Жиани обясняваше случаите за използване на минало предварително време, plus-que-parfait, а след това предложи за четене извадка от историческо съчинение на Шатобриан.

Отплесна се да коментира злъчно забележка на Луи Петнайсети-Всеобичния, по повод загубата на френска Канада след седемгодишната война: „Какво толкова, едно парче вледенена земя!”. Като болшинството французи мадам Жиани беше хем убедена левичарка, хем ревностна националистка.

В слънчевия априлски ден, надничащ през наквадратените с шпросни и лайстни високи прозорци на учебната зала, вниманието на Дулев отскачаше от наставленията на мадам Жиани за употребата на спомагателните глаголи при образуване на предварителното време, към деликатната и самоуверена съкурсничка до него.

Следеше изящната й ръка, ситния почерк, с който водеше записки, деликатната извивка на ухото с миниатюрен диамантен клипс. Усещаше флорален аромат, съпровождащ извръщането й към него, докато му подсказваше недобре чут термин от диктовката по есето на Шатобриан, с която ги мущроваше мадам Жиани.

На тръгване към метрото, всеки вече с мисъл за дневните си задачи, се договориха да се видят в задаващата се събота. След кратки обяснения се оказа, че Каролин квартирува дето се казва, на педя от Кармското обшежитие. На тиха уличка „Мосьо льо пренс”, между „Бул Миш” и Люксембургската градина.

****
Константин бе изкачил с дискретно чувство за превъзходство скърцащи дървени стълби в бедновата сграда. Дограмата на стълбищните прозорци беше разкривена.

В оскъдно мебелираната, мъничка стая на амбициозната американка балетна пачка висеше на стенна закачалка, порцеланов леген и кана с флорална украса заменяха отсъствието на умивалник. Здрависаха се, Жералдин го покани да седне на единствено въртящо се столче, тя се настани на леглото.

- Не те ли притесняват неудобствата в подобна квартира? Мога да те свържа с инспекторката за битово устройване към Регионалния университетски център - поколеба се, дали тонът му не внушава попечителство, подходящо като за възрастен настойник.

- О, един американец трябва да е подготвен за примитивите, които ще му сервира старата дама, Европа.

- Защо тогава всеки втори или трети вашенец любопитства да поживее тук година, търпейки примитиви на дамата?

Шерилин се замисли за миг.

- Защото нашата духовност, културата ни е с относителни къси корени, а Европа има вековни традиции.

Тя го погледна едновременно дяволито, но и очаквайки потвърждение.

- Умно го казах, нали?

Разсмяха се и двамата. Той предложи да й покаже символни парижки кътчета, които отбягват от програмата на групово развеждания турист. Със специализантска карта, в делнични дни от седмицата входната такса за посещение в тях беше редуцирана.

Франковете в портфейла му от последната му стипендия, които бе преброил за всеки случай, ограничаваха намерението му да се представи пред Шерилин като щедър мъж-компаньон.

Но пък познаваше на пръсти Париж, от забележителности по време, когато градът бе се наричал Лютеция, свит на два острова сред реката, до издигането на напомнящата одран мастодонт сграда - културен център „Помпиду”. И се зае да впечатли кандидатката за танцова слава от Аризона.

Прекосиха центъра - чак до Вогезкия площад и музея Карнавале. С натежали от ходене крака и сетива, претръпнали от възприемане на реликви „от епохата” (парадни портрети на крале с хермелинови наметки и фаворитки с щедра розова гръд, инкрустирани масички с огънати крака-лапички, севърски порцелан и избелели до синьо-зеленикаво гоблени), седнаха на ниска софа в предверие на пореден салон.

Шерилин се прозина сладко, като доволно коте, оплака се глезено.

- Трябва да си пазя глезените! В следващата сряда е изпитът ми за постъпване в горен балетен клас. Трябва да го издържа на всяка цена от първи път. И не как да е.

- Какво толкова, ако не го издържиш. Ще се върнеш в Америка, там те познават, стъпила си на професионална пътека.

- Не, не, щом захвана нещо, няма връщане.

- Но защо държиш да правиш кариера непременно в Европа, във Франция? Нали Щатите са страната с неограничени възможности?

Тя се наведе, допря бегло устни до бузата му.

- Глупчо, защо според теб американски киноактриси и милиардерски дъщери се оглеждат за мъже - европейски благородници, па макар и с ипотекирани имения?

Остави го да помисли, нямаше търпение и продължи с назидателния маниер на мадам Жиани:

- В Европа, във Франция се усеща унаследена духовност, макар и маниерна, пиетет към регламентирани стойности, защо да не опитам да ги изтълкувам през собственото си „аз”?

Тя отново докосна с устни този път ухото му.

- А освен това, можеш да се целуваш на улицата под насърчителни погледи. Тук не те е лицемерна Америка.

- Трябва да опитаме - пришепна той.

Възрастна разпоредителка надникна строго иззад тежка плюшена завеса, тези двамата да не са в чакалня!.

От метроспирката пред фонтана с крилатата статуя на Свети Михаил до запуснатия двор на общежитието й те спираха по на десетина крачки. И се целуваха дълго, вписвайки се в атмосферата на благосклонния град.

****
Всяка свободна събота от тук нататък той поддържаше в очите й представа за вписан в парижкия ден столичанин. Показа й художествените сбирки в аристократичните домове на Жакмар-Андре и Коняк-Джей, статуите на Роден в просторните салони на дома му, тези на Бурдел, в дворчето и в скромната му къща.

Високо под купола на операта, в сумрачна репетиционна зала, напомняща училищен гимнастически салон, Константин присъства на екзерсисите за встъпване във второ балетно ниво. Шерилин издържа проверката с един одобрителен глас повече. След като изпълни релвес, подскок и даже диагонал от фуетета, оказа се, че журито е разделено на две.

От една страна бяха оценили изключителните й физически данни, техническата грамотност, от друга - бе подразнила с опити да внася свои акценти в регламентирани класически движения, отдалечаване от образа и даже ирония към сценична задача.

Тя възприе предупрежденията на консервативното жури войнствено, какво друго да чакаш от бивши балетни звезди, преквалифицирали се на педагожки.

Докато в делничен ден в Техническия център Дулев проучваше механизми за разрушение на метални рамки, перфорираше карти с цифрова информация и чакаше резултати от електронната машина (като извънщатен специализант ползваше най-нисък приоритет за достъп до машината), мисълта му скачаше към очакван съботен следобед, който ще сподели с Шерилин.

Тщеславно осъзнаваше, сближаването му с красивата американка беше неочаквана екстра на пребиваването му в Париж.

Долавяше заинтригувани погледи, които се извръщаха към двамата - тя, изящна, с удивително свежо лица и къса коса, прибрана високо на кок; с грациозни жестове и походка, сякаш върви по въздуха.

Той - представителен мъж, на преход към зрялост, с открито лице и здрав тен, широк в раменете, с отмерени жестове, излъчващ закрила, сигурност.

В юлски неработен вторник, „мост” към националния празник, годишнина от превземането на Бастилията, Константин и тя вървяха прегърнати по Сюренската алеея в Булонския лес. Стигнаха до пристана за лодки на Вътрешното езеро.

След предпазлива преценка за съдържанието на портфейла си, той небрежно предложи да наемат за час лодка и да обиколят с гребане Лилийния остров. Шерилин седна срещу него, елегантно скръстила ръце върху прибрани колене, като в балетен етюд, като в картина на художник-академик.

Той гребеше отмерено, забивайки дълбоко веслата и оттласквайки мощно лодката, с разкопчана риза, откриваща ъгълче от плещите му, със запретнати ръкави до лактите на силните му ръце.

От време на време тя се навеждаше, спускаше длан през борда и фините й пръсти цедяха бягащата назад прозрачнозелена вода. Непринудено се вписваше в представа за красивост.

Разменяха намерения как да прекарат следващата неделя, какво им предстои през август; месец през който Париж и Франция ги търси по бретанските плажове, в Биариц и на Лазурния бряг. Той отпусна веслата, изпъна ръце до сладка тръпка, лодката се плъзгаше все по-бавно, чертаейки затихващ клин зад себе си.

Шерилин бръкна в миниатюрна чанта, преметната през рамото й, извади визитна картичка. Той я погледна въпросително, тя му я подаде.

- Това е адресът на нашите във Финикс, в Аризона. Споменавала съм им по телефона за теб. Канят ни да им гостуваме през август.

За секунда му мина през главата, почтено е да обясни на красивото американско момиче абсурдността на поканата - безпартиен източно-европеец да гостува без служебна командировка в Щатите!

Да сподели за ревнивата подозрителност на режима, за тормоза спрямо семейства на невъзвращенци. Да напомни, че е семеен; къде Шерилин вижда съпругата и сина му, отвъд двусмислено гостуване във Финикс?

Даде вид, че се отнася сериозно към чутото, защо трябва да разваля вкуса от днешния им парижки ден с оправдания как приета покана, споделено бъдеще би усложнило необратимо живота му?

Докато я изпращаше вечерта, спряха за последна бегла целувка на входа на вехтото общежитие. Полъхна течение, тихо прошумоляха липите, стресната птица изчирика, припляска и утихна.

Тя докосна доверчиво ръката му, потегли го нагоре, по скърцащата дървена стълба, към малката й стаичка. През ниския прозорец се вмъкваше бледа светлина от дворска лампа, близваше щампованата на ириси покривката на леглото, кръглото столче.

Той посегна към нея да разкопчае копчетата на леката й блузка, това посягане беше възпитан, но пряк въпрос, „сега ли?”; и по-точно „дали”? Тя не отблъсна ръката му, притисна се към него, той я разсъблече внимателно и умело, разпаса панталона си, повдигна я върху леглото и тя се остави на опитните му ръце и солиден съпружески опит.

През броените минути на нарастващо желание за обемане, за вцепеняващо проникване в другия, което изместваше всяка мисъл, му просветна, гъвкавото й, напрягащо го тяло, познава общуването с мъжко тяло, реагира с ответност на надигащия се у двамата неизбежен спазъм.

Късно същата вечер разгърна джобния си атлас на страницата за Щатите и потърси Финикс. Откри кръгче с черна точка, в центъра на щат-правоъгълник, на брега на река с име Хила, приток на Колорадо.

Опита да си представи как се отбива в дом със зелена морава зад ниска ограда, как разговаря с любезни възрастни домакини на тераса под бавно въртяща се перка на климатик. Отпива от тежка чаша бърбън със сода, обяснява къде е България, по какъв ангажимент пресича пустинния им, слънчев щат.

А майката на Шерилин, състарена в лице, но все още стройна, опитва деликатно, но настоятелно да разбере какво място има гостенинът в бъдещето на дъщеря й. Гостенин на възраст гонеща тази на баща й.

Време беше парижката му емоционална „отпуска” да приключи. Имаше опит, най-разумно е, макар и брутално, да приключиш инцидентна близост, след първото интимно опознаване. За да предвардиш в корен привързаност, илюзии, планове за общо бъдеще.

Разсъждаваше с мъжка практичност, беше конформист, расъл и оформен ментално в източноевропейска страна. Страна, строяща илюзорен социализъм, в която конформизмът постепенно се превръщаше от начин за преживяване, в житейска философия.

Вниманието му към Шерилин, тактичното постигнатата плътска близост, бяха лимитирани от изтичащото време за парижката му специализация.

В живота не е дадено да предвидиш кога събитие, пребиваване някъде, общуване с някого са за последно. Иначе спонтанността на човешкото поведение би се препъвала от парализираща обреченост.

Следобеда, за който не знаеха, че им е последен, бяха прекарали по алеите на Жарден де Плант. Даваха вид, че се търсят по задънващи се алеи на парков лабиринт, сред зелени стени от подстриган чимшир.

Уединиха се върху нагрята от слънце скамейка сред пустия в следобедния час амфитеатър, взе я на коленете си и се целуваха, имитирайки ентусиазъм на гимназисти. Хванати за ръце, като деца, минаха под секвои, сплели клони непостижимо високо над главите им.

В менажерията се забавляваха да хвърлят попкорн на бъбриво ято папагали, накацали по излъскани клони на сухо дърво. Отминаха маймунарника, двора на слоновете и аквариума, тя се застоя пред клетките на хищниците.

Внушителен тигър бе се изтегнал върху слънчево петно, примижаваше сънено.

Шерилин се загледа, хипнотизирано в хищника. Тигърът се изправи, прозина се, изпъна се. В това брутално тяло от натегнати мускули имаше някаква елегантност, задържана енергия, като пред балетен скок. Извърна се към нея, заковаха погледи един в друг.

Звярът пръв извърна глава.

- За седмица летя до София. Насрочена е защита на кандидатската ми дисертация - предупреди Константин.

- След това се връщаш, нали?

Беше време за припомняне на неизбежности.

- Да, но в края на специализацията очаквам съпругата си. Изпратил съм й покана за пребиваване в Париж.

- Липсваше ли ти тя, откакто курсът на мадам пресече пътищата ни?

- Шерилин, един мъж на моята възраст не е свободна материална единица в социума. Не става въпрос само за емоционална свобода или лицемерен аскетизъм, а за ограничаващ граждански статус.

- Сега ли се сети за статуса си?

- Не съм го крил от първия ден на познанството ни.

- Но можеш да го промениш, нали? Поне да кажеш, че ще опиташ…

- Шерилин, трябва ли да опровергаваме простите и хубави неща, които ни си случиха, с обещания за несигурни права върху бъдещето? Да вгорчаваме миналото, като се впишем в банални бъдещи сложности?

Тя повдигна вежди, поклати глава.

- Сигурно съм получила от тебе толкова, колкото заслужавам - не си виновен, че се надявах на повече.

Тръгна по пясъчната алея, след няколко крачки се извърна, подаде му церемонно ръка, е хайде, да си влезем в ролите от завършека на пиесата…

****
Изпитът в Алианса, предоставящ диплом за владеене на „Говорим френски” и „Писмен френскиt” съвпадна със седмица, през която той отлетя за София за да защити кандидатската си дисертация.

Когато се върна и потърси Шерилин, портиерката в общежитието на „Мосьо льо пренс” му съобщи с известен хъс, че госпожицата е освободила стаята, без ангажимент за есента.

Над задния артистичен вход на „Пале Гарние” от корниза надничаха потъмнелите мраморни глави на гонещи признание преди век и половина амбициозни млади композитори, на Верди и веристите.

Недоверчива консиержка се поколеба, с каква цел господинът се интересува за програмата на балетното студио? Лаконично осведоми, че младите балетисти са ангажирани в кордебалета за летния оперен сезон на откритата сцена в Оранж.

В последните летни месеци на специализацията му Технико- индустриалният център се опразни. През август Франция не работеше, безработните предупреждаваха социалните служби да се изпращат полагащите им се помощи на адреси по Лазурния бряг и на Балеарските острови.

В опустелите коридори на центъра се чуваше само тихото бучене на климатичната инсталация, портиерът в гаражното приземие червенееше в нос още от сутринта. Константин подбираше листинги и копираше статии, които се канеше да отнесе в България.

По заверени в посолството негови покани тясната му таванска стаичка подслони последователно за по седмица съпругата, сестра му, на път беше и брат му да види Париж.

Възможността поданици на дребнаво пазената от западни влияния членка на Варшавския договор да прекрачат от другата страна на „завесата” не беше за изпускане.

Мисълта за приключилата овреме връзка с Шерилин, преди гостуването на съпругата му, връщаше практическото му светоусещане, равновесието му.

Отметнатото назад съизживяване почваше да му се струва естествен завършек на лятно разсейване, хигиенна необходимост от чувствено и хормонно разтоварване. Всеки от двамата бе преценил какво да търси, какво да сподели с другия и за колко дълго.

Удобно беше да се оправдаеш - пътищата ви са били предопределени от географските координати на страните ви, от историческа събитийност, от следвоенни зависимости. От несъизмеримостта на България и Щатите.

Бъдеща връзка с Шерилин означаваше невъзвращенство, Константин беше конформист, изключваше подобна стъпка поради възможните неприятности, които оставането му отвъд завесата би навлякло на съпругата и невръстния му син.

На доверчивите партийни осведомители от родния му град и софийския жилищен блок, които бяха дали благоприятни сведения за него. Че и на цивилният агент от службата в мрачната сграда на площад „Лъвов мост” бе проверявал благонадеждността му като социалистически поданик.

****
След завръщането си от специализация Дулев излезе „с гърди” напред в негласната надпревара между колегите-конкуренти в катедрата.

Беше на „ти” с ползването на електронно-изчислителна техника, в няколко публикации показа как се прилага нашумял нов изчислителен метод. Докато конкурентите преглътнаха факта,, че следващата хабилитация в катедрата ще е за него.

В неделен следобед, по време докато чакаше рецензенти да се произнесат по кандидатурата му в доцентски конкурс, бяха седнали с жена си на кафе край лека маса, сместена в тясна лоджия, пред холната стая на двустайния им апартамент.

Ръждавеещият силует на Витоша мъглееше като театрален декор, като прозирна кулиса отвъд покриви на панелни блокове, във въздуха сладнеше на задаваща се есен.

Върху кръглия пластмасов плот на масичката транзисторен приемник разжужаваше порцеланов кафеник със силуети на овчар и овчарка. Кореспондентка в Париж, задъхана от претенция за значимост, уведомяваше слушателите за прием в посолството на българска културна делегация по повод националния празник, девети септември.

За откриване на есенния живописен салон в Гран Пале и балетна премиера на Гранд опера, с дебютираща в главната роля млада солистка, Шерилин Карлсън.

Бе ли чул добре? Изненада се, дали не става дума за същата Шерилин, временно негова, през една кратка парижка пролет? Ефирно момиче от Аризона, прекосило пътя му и оставило дискретен, тщестлавен мъжки спомен в паметта му? Хербарийно цвете на затворена страница в житейския му дневник…

Изпита леко колебание, не беше ли сбъркал, отнасяйки общуването с Шерилин към преходните подробности в мъжкия си живот? Подробност, вълнувала го навремето и отмината като приятен жизнен опит?

Жена му повтори настоятелно въпрос, той недоуми, какво точно го е питала? Извини се, мисли за повтаряща се грешка във фортранска програма, която не успява да локализира втори ден.

Споменът за обсебилото го лятно общуване с напористото, сепващо с жизненост полумомиче-полужена, се отдръпна отново, спотаи се в ежедневието му. Научният съвет гласува избора му, висшата атестационна комисия потвърди присъденото му доцентско звание.

Но той навикна всяка сутрин да преглежда новини в електронната платформа Ютуб; убеждаваше се, че го прави ей така, без специален повод. Докато издири съобщение, че балетната звезда Шерилин Карлсън е пожънала шумен успех в балетни дивертименти във Венецианската опера.

Закъсняло съжаление, колебание дали не се бе разминал с големия шанс в живота си, стимулираше амбициите му да се доказва в достъпното му родно научното поприще. Подготви и защити голям докторат. Същевременно уж между другото, търсеше и следеше кариерата на Шерилин.

Тя бе се върнала в Париж за постановка в театър Шатле. А на него му присъдиха професорска титла. Шерилин бе поканена на балетмайсторски пост в Сткхолмската опера, а той кандидатства и го избраха за ръководител на катедра Строителна механика.

Тя оглави балетна компания към театър Шатле. След оспорен конкурс той спечели от втори опит избора за декан на строителния факултет.

Ноемврийските политически промени в България му се откриха възможности да посещава ежегодно Франция. Оглави проекти за научно сътрудничество, пребивава на няколко пъти с „Темпус” финансиране в Париж, Страсбург и Ница.

Ръководеше специализации на наши студенти във техническия университет в Нант и в технологичния филиал в Сен Назер.

Не потърси Шерилин. Световно утвърдената балетмайсторка не беше вече момичето-американче от отдавнашната му пролет.

Със закъсняла ирония осъзнаваше, задочното му надмогване с нея повтаряше донякъде амбициозното съперничеството на Елочка Шчукина, героинята на Илф и Петров от „Дванайсетте стола”, с дъщерята на американския милиардер Вандербилд.

Но общуваше с нея все по-често в спомените си. Спомени, които въображението му постепенно надграждаше до романна сага, каквато би сътворило перо на Скот Фицджералд, на Съмърсет Моъм или на Луис Бромфийлд.

Съпругата му почина, обградена от грижи, синовете създадоха семейства, отделиха се да живеят самостоятелно. Веднъж седмично Дулев се събираше с колеги на негова възраст в квартално кафене към пункт за залагане в тотализатора.

В дворче под остъклен покрив пет-шест леки маси и столове с хлътнали седалки окръжаваха голяма глинена делва. В нея кафеджията поливаше палма с люспесто стебло.

Връстниците-пенсионери споделяха новини за болежки и лекарства, известяваха омърлушено за поредния тръгнал за оттатък. Махваха с ръка, е както е писано. Глумяха се привидно незлобливо с отсъстващи.

Времето обезценяваше пенсиите и научните им приноси, младите асистенти и докторанти стъпваха на кариерната пътека с мисъл, че науката започва от тях.

За да припомня собствената си значимост, Дулев преразказваше от време на време историята с Шерилин.

Несигурно разграничаваше вече случило се от въобразено, прибавяше нови подробности. Предлагали са му договор за работа в Силициевата долина, пътьом е гостувал на семейство Карлсън във Финикс.

С родителите на Шерилин доброжелателно са преценили парижката й близост с него като простимо младежко увлечение, което ще отмине.

Вживяваше се в импровизации, подчертаваше, че отдавнашната покана за гостуване е могла да преначертае живота му.

И все повече си вярваше. Макар че почваше да си припомня с усилие имена и фамилии, а някои му се губеха съвсем.