Стоян Георгиев

„Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто - то е господар на човешкото сърце.” Елин Пелин

І

Бай Георги потри попуканите си длани, за да се стопли. Дали от настъпващата есен или от старостта напоследък все му беше студено. Пък и миналата зима се помина баба Костадинка и глухо стана в самотната къщица накрай село.

Старецът извади цигарите си и запали с надеждата, че поне малко ще се сгрее, но студът не идеше само отвън, а отвътре го ядеше черна мъка и беше ветровито там, и тъжно, като в целина. Мочурливо беше в сърцето му и сякаш то от време на време спираше, сепнато от някой отколешен спомен, който все едно, че никога не е бил.

„Лъжовен свят, лъжовен свят!” - въздъхваше старецът и всмукваше от цигарата, а димът насълзяваше очите му. Ето: неговата младост все едно никога не е била, все едно никога не бе орал и засявал тази вечно жадна земя, все едно никога не бе любил младата си невеста, чието тяло също се бе превърнало на пръст, все едно тримата му сина, побягнали в този чужд нему град, никога не са били деца. При натрапчивата мисъл за тях, бай Георги пак всмукна от цигарата си и една сълза се търкулна по бузата му, но той не я изтри, защото наоколо нямаше жива душа. Селото бе опустяло, както повечето български села: преди китни и гиздави, като моми, а сега мъртви и пусти, като гробища.

Загледа се бай Георги в далечината и тишината взе повече да го измъчва. На хоризонта мъглата бавно пъплеше към едноетажната му свита къщица. Хвърли цигарата и се загледа в мъглата, която скриваше света, поглъщаше го и светът изчезваше. Оставаха само двамата - старецът и мъглата. Тя и него щеше да погълне, но навреме се прибра бай Георги в стаята си и запали огнището. Беше купил дръвца през лятото и съседът Мехмед ги бе насякъл без да му вземе нито лев. Добре се погаждаше с него, въпреки че бе турчин и на друг бог се кланяше. Та ако не беше той, сега бай Георги на студа щеше да седи и да замръзва не само отвътре, ами и отвън.

ІІ

Есента се случи мъглива и дъждовна. Зимата след нея скова земята, скова и душата на бай Георги. Вярно - дърва имаше, и храна имаше - не можеше да се оплаче. Но от ден на ден самотата го гнетеше. Старецът отваряше старите църковни календари, които покойната му жена купуваше всяка година, спираше погледа си на някоя дата, поставяше пръст върху нея и очите му се насълзяваха. „Първи май - казваше си той наум, - Костадинка ходи на черква… Оттам ми донесе червено яйце… После наряза козунак… за Великден… Пийнахме и по чашка вино…” Мислите се усукват около врата му и го задушават. Не може повече да мисли старецът, а само плаче, плаче като дете.

Добитъкът навън от време на време се разтопурка из обора и се укроти. Храна имат животинките, и топло им е, ала не могат да разберат мъката на стареца, макар да го гледат с големите си влажни очи. Виж, Мехмед е друго. Ще намине, ще изпушат със съседа си по една-две цигари, ракия ще пийнат; ще се похвали как синът му Шукри кара трактора на стопанството и невестата му Фатме ще похвали, дето наскоро я взеха от близкото село. Слуша бай Георги, слуша и мъка загризва душата му като чума.

- Твоите синове не се обаждат, комшу. Защо? Да не са ти сърдити?

- Ами, сърдити… Ний, българите, все сме сърдити… Нравът ни е такъв… Не са сърдити те, ами в голям град отидоха, в голяма мелница… И тая мелница им смля душите… Тъй ги смля, че и помен от тях не остана… Само най-малкият, Лазарчо, има добро сърце, също като Динка, ала толкова е закъсал, че няма пари за ядене, камо ли дотук да дойде…

- Не думай - възкликва Мехмед. - Кажи ми къде е, аз ще го издиря. С колата на Шукри ще ти го докарам.

- Де да знаех къде е… Те, братята му, имат коли големи, богаташки, и къщите им богаташки, ама на най-малкия не помагат… Българска работа…

Мехмед пуши, жал му е за стареца и се чуди на „българската работа”.

- И ти при тях не ходиш?

- Защо да ходя? Снахите ме смятат за прост… Срамят се от мене и синовете, и внуците ми… Тука ми е по-добре… и по ми е леко… Само Динка да беше жива…

- Слушай - не се успокоява Мехмед, - дай да ги издирим тия твои синове. Адреси, телефони нямаш ли?

- Имам - отвръща старецът.

- Добре. Утре ще ходя до Лютиково, там на пощата ще звънна и ще ги моля да дойдат. Ще им кажа, че си болен, на легло.

- Няма нужда - старецът всмуква от цигарата. - Отчуждиха се те от мене, отчуждиха се… Градът ги изяде, изяде ги като земята, проклета да е, дето ми изяде Динка…

Но Мехмед още на другия ден отиде не в Лютиково, а направо в града да търси синовете на бай Георги. И то не само двамата, заможните, но и бедния Лазар, когото откри в една бетонна тръба, захвърлена в тресавището край покрайнините. Там беше намерил той убежище от своите вечни несгоди - опърпан, с овехтели и окъсани дрехи, брадясал и вмирисан; сред тръстиките, комарите, водните змии и припева на жабите беше се прислонил най-сетне клетникът Лазар от бурното и озверяло човешко море, от хорската подлост и лакомия. Синовете се появиха в селото чак след месец, когато времето се постопли, защото имали много работа и неотложни „ангажименти”. Изпратиха на баща си по пощата шестстотин лева, докато дойдат, и посъветваха Мехмед какво да направи, ако се влоши положението на „стария”.

ІІІ

Бай Георги седи на плесенясал дъбов пън, от едната страна опушен и почернял, а от другата - с раззеленен млад ластар, вирнат към небето.

Синовете му стоят прави пред него и го гледат как  пуши, плюе в краката си и заравя плюнката си с галоша. Нозете му, обути с вълнени чорапи, закърпени на петите с две големи кръпки от покойната баба Костадинка; дебел шаячен панталон, вълнена фланела, кафява като панталона, вехто черно палто, тъмносин каскет. Лицето - брадясало, изпито и сухо; очите - забити в земята, а когато се вдигнат от нея към синовете, тютюневият дим ги насълзява и те пак поглеждат надолу.

От Балкана подухва лек ветрец и разрошва белите коси на стареца, полюшва насам-натам младия зелен ластар, но той е жилав и не се огъва, а все стои изправен към небето.

Тримата сина са застанали уж на равна нога с баща си, а всъщност са един зад друг. Най-отпред, както му се полага по големство и възраст, Борил прехвърля дебела връзка с ключове в ръка, намества златния часовник и синджирите си, говори по джиесема и често се обръща да види лъскавия си мерцедес, спрян пред селската чешма като черен бивол, заобиколен от ято съскащи гъски. Той пита през няколко минути:

- Защо си ни извикал, тате? Работа имам… Три срещи… Обяд… Казвай…

Старецът не отговаря нищо освен: „Ще ви кажа, сине. Има време за всичко.”

Зад Борил стърчи Делян - по-нисък, с бежово яке и дънки, с черна шапчица и червеникави обувки, той може да бъде идеалната реклама на всеки преуспял еснаф, който се задоволява с малко, държи се възпитано, а нощем сънува купища пари, небостъргачи и баскетболен отбор голи момичета. Защо точно баскетболен отбор е неизвестно. Може би от желанието му най-после и той да вкара топката в коша. Делян завижда на брат си Борил, но се гордее с богатството му пред приятелите си, сякаш е негово. Приятелите му, също хора еснафи, дълго цъкат с език, отдават се на мечтания, а накрая изпиват по една голяма бира. Борил, за разлика от Делян, умее винаги да вкара топката в коша, но понякога вместо нея вкарва нечия и друга глава в торбата. Затова е и богат. Делян гледа баща си, гледа брат си Борил и тихо смотолевя:

- Тате, абе ние сме хора заети… Жена… Деца… Знаеш…

- Знам, синко! - отвръща старецът и пак забива поглед в земята.

Борил и Делян мълчат и сумтят. Делян отива напред към Борил и почти се изравнява с него, остава му още една крачка, но сега неговият джиесем иззвънява. Той започва ежедневния банален разговор с жена си и не успява да се изравни с Борил. И така, през няколко минути двамата братя Борил и Делян ту говорят по джиесемите, ту гледат баща си, ту почти се изравняват, ту това се оказва напълно невъзможно.

Най-отзад е брат им Лазар - опърпан, с износено сако, протрити панталони и пробити обувки. Брадясал и замислен, като баща си, той наблюдава охранените гърбове на братята си, взира се в потъналото в цигарен дим лице на бай Георги и също мълчи.

- Казвай, тате, че бързам… Пари губя… Всяка минута губя… - нервничи пак Борил.

- Прав е бате Борил, тате - подкрепя го и Делян, - телеграма ни биеш… Мехмед ни звъни като на умряло… Болен ли си, какво? Пари имаме - и бате, и аз…

- Парите не са проблем бе, тате… Времето е проблемът… - добавя Борил.

Бай Георги пуши и мълчи. И Лазар мълчи.

Нейде из селото лавна куче, гъските засъскаха около мерцедеса на Борил, чу се бърза, насечена турска реч и пак настана тишина.

Старецът допуши цигарата, хвърли угарката до пъна, размаза я с крак и я угаси. После погледна синовете си, а очите му, сигурно от пушека, още бяха насълзени.

- Извиках ви, синове мои, да ви кажа, че ми е мъчно за вас…

- Туй ли било, тате? И затуй да ни разкарваш чак от града? - ядоса се Борил.

- Ума ни изкара бе, тате - каза Делян, като пак пристъпи една крачка към брата си и пак не се изравни с него.

- Мъка ми е, че не ви виждам вече, момчета… Самота…

- Не се притеснявай, тате - увериха го в един глас Борил и Делян, - винаги си ни „Добре дошъл!”

- Не мога да напусна къщичката, момчета… Козички имам… Пиленца… Не мога… Пък и какво да правя в тоя ваш град… Само в тежест ще ви бъда…

- Ти само ела. Друго има ли? - Борил пак погледна часовника си, а после и мерцедеса, който гъските бяха наобиколили и се надпреварваха да го поучават за нещо на своя гъши език.

- И друго има… - старецът извади цигара и отново запали. - Гледам брат ви Лазар съвсем обося и оголя. Човек с две образования, уж най-учен беше от всички, пък за срамотиите живее като куче… в едно тресавище…

- Те са в по-голямо тресавище, тате - сопна се Лазар и дясната му буза нервно трепна.

- Ако го види майка ви, пак ще влезе в гроба.

- Нали беше голям умник - запрехвърля пак ключовете си Борил, - нека сега да го видим.

- Прав е бате - побърза да го подкрепи и Делян, на чиято уста се появи бяла слюнка и се стече по брадата му. - Ние с него се трепем ден и нощ, сън не ни лови. Затуй стъпихме на крака, хора станахме, а той лентяйства… По цял ден лежи в туй блато… в една тръба лежи… Там му е и домът, и семейството, и всичко.

- Млъкни, жалък еснаф! - кресна му Лазар и го хвана за ревера, но Борил се намеси да ги разтърве.

- Хайде, умната, Лазаре! Не скачай на брат си!

- Какви братя сте ми вие бе, келеши такива? Ако от кожите си пари можехте да спечелите, и тях щяхте да одерете…

- Никой не ти е крив, че си заложи апартамента, че те остави жена ти и си безработен - в речитатив му занарежда Делян, окуражен от подкрепата на Борил.

- Вие всички сте мои деца, не се карайте - каза твърдо старецът, като гледаше основата на пъна, където мравките сновяха насам-натам и събираха храна за зимата. - Затуй ви извиках… Исках да ви кажа сговор да имате помежду си… Брата си от блатото да измъкнете…

- На нас кой ни е помогнал бе, тате? - сопна се Борил. - Никой! Ей с тия две ръце се създадох.

- Лазар е един калпазанин - скочи и Делян, - мързи го да ходи, лежи си в тръбата, книжки чете… Че откъде да му дойдат парите бе, тате? Жабите от блатото ли да му ги дадат?

- Всички грешим - каза старецът, - но трябва и да простим, трябва да помогнем. Иначе не може.

- Помагай му ти! Ти си му баща, нас не ни търси - разфуча се Борил и синджирът му заигра по китката. - Казано е: „Брат брата не храни.”

- Тъй е, тъй е, тате - намеси се и Делян. - Ние имаме жени и деца, тях кой ще ги гледа, кой? Пък Лазар е сам -  ни дете, ни коте. Стига му тръбата на него. Даже му е много. Тъкмо на тишина да се изучи. Да чете, да чете - време бол.

- Вие ли ще ми говорите за чест, за труд и почтеност - изстъпи се напред Лазар. - Вие ли: ти ли, Бориле, и ти ли, Деляне? Вие, дето сте ограбили и измамили повече хора от песъчинките в морето. Откъде е туй вашето имане? Честни пари няма, хубаво да знаете, нито честно богатство. Кръв, кръв и измама лежат под имотите ви. Лъжи и кости сте зазидали в тях. Вашите съвести сте зазидали в основите и вечер треска ви тресе да не узнае някой престъпленията ви.

- Ти ли бе, голтак… ти ли… - вдигна ръка срещу него Борил.

- Недей така, Лазаре, уважавай по-големия си брат… той е успял… станал е човек, пък ти - опита се сега на свой ред да ги помири Делян.

- Стойте - бай Георги стана и палтото му се свлече по сухата, възслаба снага. - Стойте, какво правите? - Синовете се отдалечиха един от друг и забиха погледи в земята. - Хора сте станали, ми говорите… Не хора - вълци сте вие… кучета бесни… Ти, Бориле, казваш, че си богат, трудил си се. Добре, тъй да е. Питам те аз, какво като си богат?

- Как какво… такова - смути се Борил, - имам всичко: къща, имоти, пари…

- Харно. И какво от туй?

- Не гладувам. Ям каквото искам, обличам се хубаво…

- Добре. И какво от туй? Някой ден на прах и пепел ще станеш… Къде е майка ти сега?… Няма я. Пръст е вече… След година-две… и аз на своя ред… Такова е бъдещето на всеки. Какво от туй, че пари имаш? Ще ти помогнат ли тогаз парите? Купища да й сипеш на смъртта, пак ще те отмъкне. Тъй ли е?

- Тъй е, тате, ама кога ще е то!

- Няма да го усетиш, Бориле; докато се обърнеш и вече си пътник.

- Освен това хората ме уважават, като съм богат… В политиката влязох…

- Кой те уважава бе, сине? Загуби парите си и ще видиш, че по-зле и от Лазар ще станеш. Пък от политиката полза няма. Колко царе и кръволоци са тъпкали земята… и къде са днес? Ей такава пръст са сега и алчните им уста са пълни с кал!

- Тате, ти подиграваш ли ни се? Аз си тръгвам - ядоса се не на шега Борил.

- Ама прав е бате бе, тате. Ти напълно си изкуфял, да прощаваш.

- Може, Деляне, може. Ти пък се хвалиш, че дом и чеда имаш… Ех, и аз ги имах. Къде е сега моят дом и моите чеда? Майка ви - в земята. Бог да я прости, добра жена беше, пък синовете ми като кучета ще се изядат. Нищо не остава на тая земя, освен едната проклетия човешка… А брат ви Лазар аз ще поканя да живее при мене.

- Прави каквото искаш, тате, аз също ще ходя, че жена ми ме чака - каза Делян и се запъти към колата на Борил.

- А, и друго има! - старецът примижа и някак весело намигна. Той всъщност не намигна, но така се стори на синовете му през цигарения дим. - Завещах къщата на Лазар.

- Недей, тате, не искам - скочи Лазар. - Колкото на мене, толкова и на тях. Аз чуждо не ща. Искам справедливост.

- Справедлива е делбата, сине. Братята ти си имат всичко, ти нищо си нямаш.

- Да я взима тая съборетина - казаха в един глас Борил и Делян. - Ние си имаме всичко.

- Значи сте съгласни да оставя къщата на Лазар?

- Напълно, тате - каза Делян, - най-сетне брат ни е.

- Аз тъй си и помислих - отвърна старецът. - Затова я завещах на Лазар… Само още нещо да ви кажа и тръгвате.

- Какво още има? - попита нетърпеливо Борил.

- Какво още? - добави като ехо Делян.

- В темела на къщата има девет бакъра с турски лири, скътани от дядо ми и тук зазидани… Много злато… Но то ще остане на Лазар. Щом къщата е негова, и златото ще бъде негово, нали?

- Старчески измислици - каза презрително Борил, но в очите му светна алчна искра.

- Виж, златото не може да е само на Лазар - намеси се и Делян.

- Не ща никакво злато, тате - възропта Лазар. - Те са ми братя, нека да го вземат.

- Аз казах! - повтори сурово бащата. - Къщата е твоя. И златото  е твое. Толкоз!

И без да се сбогува със синовете си, бай Георги влезе вкъщи. След него влезе и дрипавият сиромах Лазар.

ІV

Край леглото на умиращия седяха тримата му сина: измършавели и брадясали, те бяха впили погледи в прогнилия дъсчен под и ги беше срам да се гледат един друг в очите. Старецът се бе втренчил в опушения напукан таван, сякаш чакаше да дойде оттам смъртта, и пъшкаше. Само съседът Мехмед, пъргав като жребче, сновеше между леглото и печката да хвърля в огъня дръвцата, които беше нарязал и нацепил за бай Георги. Навън вилнееше силен вятър и разклащаше малката къщица, чиито дървени стави пропукваха, като че ли брадвата на Мехмед ги разцепваше на две.

Тайнството на смъртта винаги е смущавало човешката душа. В смут бяха и душите на тримата сина. Довчера те мислеха само как да трупат пари, как да ги въртят, как да гуляят и да се отдават на най-различни удоволствия, но сега това им се виждаше толкова жалко… и толкова безсмислено.

Не съжаляваше вече Борил за миналите дни, за черния мерцедес и за къщата си, нито дори за жена си, която при развода успя да го измами и да му вземе всичко, да го изхвърли на улицата и да се омъжи повторно за стар продажен депутат. Не, не съжаляваше за нея Борил, защото българката не можеше да го изненада с жестокост; тъгуваше само за двете си деца, за своето късогледство, попречило му да види ясно „златния” си баща. Бай Георги вече умираше и едва преди смъртта му Борил, неговият син, прогледна за неизмеримото му благородство и човечност. Всичките му приятели и бизнеспартньори му забиха ножа в гърба, като на добиче, но баща му не го предаде.

Бай Георги не предаде и по-малкия си син Делян, чиито познати след главоломния му фалит започнаха да забравят името му, правеха се, че не го забелязват и презрително се надуваха, щом го срещнеха на улицата. Същото беше и с жените им, които не можеха да му простят липсата на „всякакво благоразумие”. Да успееш, да забогатееш - да, това може, това е ясно, така и трябва да бъде. Но да се провалиш, да паднеш, да обеднееш - тогава ти си достоен за най-черно презрение. Съпругата му го изпъди от собствения му дом и за една седмица се разведе с него. След месец тя взе двете им деца и отиде в Германия, където най-напред започна да мие чинии в един ресторант, после стана сервитьорка, а накрая се омъжи за богат лекар без потомство. След неговата смърт наследи клиниката и имотите му. Делян, синът на бай Георги, беше забравен завинаги. Единствен баща му го помнеше и в една мразовита нощ го прибра при себе си, при Борил и Лазар.

Само Лазар не загуби нищо, освен бетонната си тръба в тресавището край езерото. Сега в нея се бе заселило едно бездомно куче, превъзходен помияр от ония, дето наводниха улиците на България и ровеха в контейнерите за боклук, заедно с пенсионерите. Помиярът беше кафяв и мръсен и на Лазар му дожаля за него. Той го взе със себе си на село и кучето, наречено Балкан, започна да пази къщата, да се върти край полозите на кокошките, да се закача с козите и да добива самочувствие. Уви, кучетата можеха да се спасят, но пенсионерите - не. Те ставаха мълниеносни клиенти на гробищните комплекси.

Борил, Делян и Лазар стегнаха къщата, шетаха и ходеха за дърва и дали от мизерията или от студа, дали от отчаянието те неусетно започнаха да забравят някогашните си дрязги и да общуват помежду си съвсем по братски, както в приказките. Ех, понякога избухваше скандал между Борил и Делян кой е бил по-богат и чия жена е била по-красива или пък кой е познавал повече мутри и министри, но после като осъзнаваха безсмислието на тия безконечни спорове, двамата се помиряваха и излизаха да работят из двора или да нагледат животните. Понякога Лазар ги наричаше „некадърници”, обвиняваше ги, че са били жестоки към него и ги убеждаваше, че „краденото имане радост не носи”, но после и той омекваше, като ги гледаше така опърпани и им прощаваше всичко.

Зимата беше студена и зла, но животът в селската къща на бай Георги не беше тежък. Въпреки че телевизор нямаше, братята не усещаха липсата му. Физическият труд, цепенето на дърва, храненето и гледането на животните, грижите за стареца ги оживяваха и закаляваха. Те свикнаха полека-лека с трудностите и мирът и любовта разцъфтяха в душите им. Спокойствието стана тяхно неизменно състояние.

Старецът повечето време лежеше завит с козяка и все му беше студено. Понякога той се дотътряше до огнището, запалваше цигара, и дълго гледаше тавана, където тревненският резбар уста (1) Тихол беше изобразил как свети Георги забива копието си в зейналата паст на дълъг люспест змей, която изригваше огън. Главата на светеца-воин беше обрамчена с нимба, а косите му наподобяваха слънчеви лъчи, и цялото му лице беше като едно кръгло и весело слънце. Опашката на змея беше спираловидно навита на пет пръстена и се губеше в ъгъла с натежали гроздове, докато в другия ъгъл по диагонал властваше главата на светеца също с голям грозд над нея. В останалите два ъгъла бяха изрязани аканти (2) с огромни цветове и извити листа. Дъбовият таван отразяваше пламъците на огъня и излъчваше мека светлина.

Всеки ден братята пиеха мляко; после започнаха да продават от него, продаваха и яйца. Свикнали да действат, те още в тия зимни месеци успяха да обиколят околностите на селото, да разгледат горите му и да пресметнат какво може да се спечели от тях. Това те не правеха, както се казва „на аба”, защото българинът рядко строи въздушни кули. Мисълта за деветте бакъра жълтици мира не даваше на душите им и в същото време ги ободряваше.

- Абе, какво сме оклюмали - ще се оправим! - казваше вечер Борил, щом тримата братя сядаха на масата и изваждаха виното и мезетата, които имаха в изобилие от закланото прасе, докато бай Георги спеше на леглото в ъгъла, завит с козяка. - Един път само да пипнем златния дявол за рогата…

- Не споменавай дявола, че той ни докара дотука - съветваше го Делян и поглеждаше суеверно в мрака навън. - Проклет да бъде!

- Аз казвам само, че пак ще стъпим на крака. Девет бакъра злато! Знаете ли вие какво е това… - Борил се зачервяваше и въодушевяваше. - Това е капитал. Това е банка, това е производство, холдинг… Това е…

- Това е… илюзия… Вятър и мъгла… Веднъж вече паднахте от върха на пирамидата и пак на нея искате да се наденете….

- Ей, Лазаре - сопваше му се Борил, - ти сигурно знаеш нещо. Вече две години си при стария… Не ти ли е открил къде са пустите му бакъри?

- Не ме занимавай с твоите бакъри. Мене имане не ме блазни.

- Знаем бе, Лазаре - каза Делян, - туй ние го знаем, но виждаш докъде сме затънали. В тресавище сме. Ако имаме капитал полека-лека пак ще се измъкнем.

- В тресавище живях пет години и знам, че от него измъкване няма. Тъкмо надигнеш глава и си речеш: „Спасих се!”, и хоп! - бутне те някой подлец пак вътре. После драпаш, драпаш, със сетни сили се довлечеш до брега да видиш слънцето и хоп! - някоя засукана хитруша с едно-единствено косъмче те препъне и пак - в тресавището. Не, от него измъкване няма, защото животът е тресавище. А кой иска да се измъкне от живота?

- Личи си, че доста книги си нагълтал, докато си лежал в тръбата - ядоса се Борил. - Интересно с какво си я осветявал?

- С газена лампа, с какво! - отвърна Лазар. - Докато вие се тъпчехте с луканки и лочехте вино, докато вършехте най-различни дивотии, аз се образовах. Сами се убедихте, че парите не ви спасиха нито от подлостта, нито от предателството, нито от фалита. Стигнахте до мен, тоест дотам, където са всички - до тресавището. Бедата е, че малко хора го осъзнават, защото това тресавище често е невидимо. Но какво да ви обяснявам. Вие и сами го знаете. Имахте лъскави коли, високи и яки къщи, млади и хубави жени. Къде са те сега? При другите свине, при другите обитатели на тресавището. Просто вашето тресавище беше луксозно, а моето - обикновено.

- Съгласни сме с тебе, Лазаре - каза мазно  и помирително Делян, - и вероятно във философски план си прав, но аз и Борил сме хора дейни, прагматични… и искаме да… Бате, колко ли ще ни струва да я купим тая гора? - обърна се той към по-големия си брат, който за него дори и сега, когато бяха на равна нога, оголели и обосели, пак не загубваше ореола си на могъщество.

- Повече от сто хиляди надали ще й искат. А златото е ценно… Сигурно е от турско време… Тогава менте не е имало. Всичко е било чиста проба.

- Абе, вие полудяхте ли, братлета? Пак в тинята ли ще се врем? Не разбрахте ли, че няма смисъл нито от многото пари, нито от многото жени. Нашият мъдър народ тъй казва за живота: „От дупка, за дупка, в дупка.”

В това време бай Георги изпъшка и се събуди. Синовете му се надвесиха над него като орли и всеки път Борил и Делян се надяваха, че старецът най-после ще им каже къде е скрил златото. Неудобно им беше да го попитат сами, беше ги срам от някогашното им твърдоглавие, но той никога не отваряше приказка за това. А на Борил и Делян все бакърите пред очите им. Седят, работят, въртят се, гледат гората, цъкат с език и току си кажат: „Ех, да имахме сто хиляди в брой или поне два бакъра със злато.” В главите им взеха да се зараждат зли и мнителни мисли. И двамата разсъждаваха така: „Не може старият да не е казал на Лазар къде са турските лири. Той не иска да ги дели с нас. Ще му поискаме само два бакъра. Цели седем бакъра за него, за нас - само два.”

Вечер те му правеха своето предложение, ала той кипваше и хукваше навън, от което техните подозрения се засилваха още повече. Подмолна омраза започваше да се таи дълбоко в сърцата им към най-малкия брат, но двамата гледаха да не се издадат нито пред стареца, нито пред него. Все се надяваха, че рано или късно ще узнаят тайната и тази надежда изпълваше дните им с малко светлина. Ежедневният им досег с природата ако не ги облагородяваше, поне ги закаляваше и те ставаха издръжливи като планински козли.

V

Чудни сънища започнаха да спохождат Борил, на когото бакърите със злато бяха оживели на сърцето. Всяка нощ, щом заспеше, докато вятърът се блъскаше в прозорците като пияния Мирчо, селския пощальон, той сънуваше и във всичките му сънища блестяха бакърите със злато.

Веднъж той ги намери в двора на къщата и така се зарадва и заподскача към тях, но от последния бакър се изви жълто змийче, което порасна, изникнаха му две крила, огромна опашка и то се превърна в огнен змей със златни люспи. Змеят пазеше бакърите и Борил се страхуваше дори да се приближи до него. В дълбоката нощ дворът на къщата стана пуста горска поляна и около него и змея дузина самодиви в „бели премени”, с венци от бръшлян на русите си коси виеха буйните си хора, смееха се и подвикваха „Иху-у-у”, а после пак се залюшваха във вещерските си танци. Тъмата неусетно се топеше, самодивите започваха да се уморяват и да избледняват, а змеят се издигаше все по-нагоре и по-нагоре в небето, и като се издигаше, настъпваше денят. Бакърите със злато също се издигаха след него. Накрая, удивен, Борил виждаше, че е настъпил денят, че змеят се е превърнал в слънце, а деветте бакъра със злато са неговите лъчи, които осветяват цялата земя и я даряват с радост и живот. Но тежка мъка наляга спящия Борил, защото е загубил златото си; той се разридава от отчаяние и яд и… се събужда. Навън вятърът пак блъска в прозорците, а Делян и Лазар спят в леглата си. Старецът пъшка в ъгъла и огнището едва тлее. Борил става, отива до него, слага няколко големи цепеници, пламъците изригват като от змейова уста и осветяват бедната стаичка.

Пак си ляга Борил и пак сънува златото. Трима брадясали и страшни комити в рунтави дрехи, въоръжени от глава до пети с ножове и пищови, с дълги шишанета в ръце, са се надвесили над няколко убити заптиета и един бей, чиято чалма се е търкулнала до колелата на талигата, с която са пренасяли хазната от Филибе за Стамбул. Комитите се озъртат и пълнят лирите от хазната в огромни кози чували, след това отиват в горските дебри около селото на бай Георги, прехвърлят златото в черни котли и го заравят в корените на един стар дъб. Правят карта на мястото и нишани на дъба. После се разотиват.

Но минава време, а никой не идва да търси имането, защото тримата комити отдавна са покойници. Първият го обесили в Чирпанско, наскоро след обира, предаден от овчаря, в чиято къшла се подлъгал да се приюти. Другият, като се върнал вкъщи, заварил при невестата си младият й любовник, левент и богат чорбаджийски син. Насякъл го със секира, а невестата намушкал с нож. Обезглавили го на дръвника в двора му пред очите на невръстните му деца. Третият комита влязъл в хайдушката дружина на Ангел войвода (3) от Станимака (4), но загинал в сражения с турския аскер пред самата Станимака. Главата му, отрязана и набучена на кол, минала през селото на тримата братя, начело на опиянената от кръв и плячка орда, но нищо на никого не могла да каже, нито нишаните успяла да разпознае.

Така златото потъва в земята. Плъзват слухове из народа за откраднатата хазна, но никъде и следа от нея. Не щеш ли прадядо му Калоян, когато веднъж отишъл в гората за дърва се завъртял край дънера на стария дъб, като забил в него наточената си секира. Седнал, запалил лулата си да се посгрее, защото била късна есен и облаци пълзели по небето като бели волове, пък и да си помисли преди да се захване за работа. Гледал той пак земята, а тя била прогизнала и кална от ноемврийските дъждове и… тогава съзрял дръжката на единия бакър. Дори и насън на Борил не му се вярва, че комитите ще заровят златото толкова плитко, но това е самата истина и макар да му се иска няма с кого да поспори. Дъждовете били оголили дръжката. Сигурно защото комитите бързали през нощта, те не са видели хубаво дълбочината. Пък може някой друг да е копал преди прадядо му без да намери нещо. Нищо не може да се каже за това, защото всичко на тоя свят си е просто един късмет. Късметът бил на дядо Калоян; той взел деветте бакъра със злато, един по един ги пренесъл с магаренцето си, разровил като къртица няколко метра около дъба и като не открил нищо повече, се прибрал в къщицата си накрай село при своята баба Милица, млада и червендалеста жена, с очи като въглени. Радостта щяла да пръсне сърцето й, защото не се била излъгала тя, че си взела работен и разумен мъж.

После двамата дълго разговарят нощем, докато баща му и братята му спят под чергата, къде да скрият златото и тъкмо вече ще вземат решение и… Борил се събужда, плувнал в пот, а навън вятърът продължава нахално да блъска по прозорците, като пияния Мирчо - селският пощальон. Повече Борил не може да заспи и остава край огнището да се чуди как е възможно за една нощ да сънува толкова много неща и да види толкова много образи. Но сънищата не му разкриваха тайната за златото; те само раздразваха любопитството му и разстройваха въображението. Освен това подозренията му към Лазар растяха от ден на ден и злите мисли към него вече можеха да се поберат в девет големи бакъра. Но трябваше да се мълчи и да не се ядосва стария. Борил знаеше това. Знаеше го и Делян. От неволя те само сумтяха и мълчаха, а за да не се издадат излизаха често в гората да се поразходят и да насекат дърва. В гората те все пресмятаха, мереха дърветата с очи и се взираха час по час в калкулатора на Борил, единственото нещо, с което на Борил не му даде сърце да се раздели.

VІ

И заживяха тримата братя при своя стар баща. Денем всички работеха, ходеха насам-натам подир добичетата, обикаляха горите, оряха нивите или ги засяваха, а вечер сядаха четиримата мъже - старият и младите - и разговаряха.

На бай Георги му беше все студено и дори до късна пролет палеше огнището. Той се залепяше за топлите му стени, пушеше и току започваше бавно, с нескривана наслада, да разказва отминали спомени, да споделя мъдрости, прекипели в живота му като вино и меденосладки нравоучения:

- Слушайте какво ще ви каже баща ви и го запомнете, момчета… Млади сте още вие, жребци необяздени, волни и буйни… Корави… Да, корави… Силата бушува във вас, ври, мира нямате… Земята искате да глътнете, жените да изядете… Тъй е то. И да ми кажете, че не е тъй, няма да ви повярвам… Ама като станете като мене и носът ви висне надолу, като все надолу вземете да гледате, пък нагоре ни кръст, ни пръст можете изправи, тогава ще разберете, че не вие нея, а тя, тя, черната земичка, ще ви глътне, както змия мишле, и окото й няма да мигне… Пък жените, ще ги видите какви дяволии ще ви засучат жените, какви прелетни птици са те и как освен за децата си, за нищо друго не милеят… Какво съм седнал да ви говоря аз, вие сами вече им сърбахте попарата… Мъжът е гадина самотна, самотна и обречена… Ако вярва на Бога и го следва по петите, далече ще стигне. Но сатаната не кротува, о, не спи той, не спи… Току ще ти изсипе една торба злато в ръцете или пък власт ще ти даде да се възгордееш и да се заблудиш, че светът е твой… Пък накрая те съсипе… Или пък разпалва люта омраза към брата, тъй че в гърдите като в ей туй огнище ти става горещо, зли въглени парят душата ти, тя пищи, пищи като малко дете или като ранен заек, но няма кой да й помогне и тъй я завлича в ада, пищяща… После пък вземе някоя фуста да ти изпречи насред пътя… Тъкмо вече си станал човек, почнал си да стъпваш на крака, дом и деца си създал, надвиваш полека на масрафа (5) си и изведнъж някоя кокона те гледа като кошута и иска да те омагьоса… От жалост й отговориш… Тя ти сложи юларя, жена ти научи, съседите, децата, станеш за смях… семейството ти отишло… Пък кучката ни лук яла, ни лук мирисала - хоп! - при някой друг ахмак, по-паралия от тебе, и тебе започне да те гледа отвисоко… сякаш си прокажен… сякаш не се е въргаляла с теб в едно легло, а е дип6 светица… Злато, жена, омраза и гняв са вратите към ада, момчета, туй от мене запомнете…

- Хубаво бе, тате - въздъхва Делян, когото тия бащини приказки най-много засягат и разчувстват. - Тъй ли е било винаги? По твое време тъй ли беше?

- Моето време, Деляне, си е мое време, а вашето си е ваше… Какво да ти кажа… Дяволът винаги е бил хитър, ама и ний, селяните, не падахме по-долу от него. Пък инати бяхме, калени от бурите… И на война ходихме, оряхме и копахме… Къде може на нас един дявол да ни излезе насреща… На нас целият пъкъл не можеше да ни се опре… Дали от работата, дали от срама, дали от съвестта, ама бяхме по-скромни и по-задружни от вас, помагахме си, крепяхме се, за пари не ламтяхме, а за добра човешка дума… Лесните пари развалят човека… От лесните пари идат лесни благини, леките жени и многото бели… Стане ли тъй тя, бедата, като водопад, се спуска над главата и дорде се усетиш оня, рогатият, те измамил…

- Няма вече дяволи, тате - забелязва с усмивка Борил. - Ние в друг свят живеем сега - цивилизация, ракети, компютри…

- Ти, Бориле, си мислиш, че дяволът не може да се скрие в машина или в ракета да полети… Лъжеш се, защото дяволът е в сърцето на човека, и докато има хора на земята и той, проклетникът, ще ни лъже и мъчи…

- Добре, добре - отвръща шеговито Борил. - Добре, щом казваш дявол - дявол… Може и да е сила някаква, енергия, но как да се справяме с него, как?

Старецът загаси цигарата си в пепелничето, изтърси го в огнището и каза:

- С обич човешка и с блага приказка… Щом любов има, топло е на човека, както е топло край това огнище и нищо не може да му надделее. - Бай Георги замълча и се загледа в пламъците, после въздъхна и продължи: - Задружни бяхме ние някога: тръгне ли някой да строи - и ние сме до него, хукне ли да се жени - и ние помагаме, жъне ли - пак сме там. Все заедно, един за друг се държахме, като удавници. Знаехме се всички в селото и всички бяхме роднини. Чест и уважение имахме, и доверие помежду си. Туй разводи, изневери, лъжи, кражби - туй ние не го знаехме, синове мои, туй сега е на вашите глави. Всеки гледа да изяде другия, иначе него ще изядат. Всеки гледа да препъне другия, инак него ще препънат. Жените не знаят кой е баща на децата им, мъжете крият откъде са парите им. Род и родина са празни думи, пък милосърдие, човещина… туй го забрави…

- Тъй е, тате - казва пак Борил, - и не е съвсем тъй… Ето сега аз мога света да обиколя, целия да го обиколя ако поискам; свободен съм, сам за себе си отговарям. Какво казал оня, какво казал тоя - хич и не ме интересува, стига аз да пробивам, аз да постигам, аз да се доказвам. Само помисли, че всеки сам се ражда и сам умира. Щом може да отговаря за себе си, значи и за всеки друг може да отговаря.

- Откъде тогава тая лошотия у вас, сине?

- Лошотия и едно време е имало бе, тате - намесва се дипломатично и Делян, - тя, лошотията, винаги е била. И на дядо ни от завист са му запалили къщата и къшлата. Помниш ли, ти си ни го разказвал това… И са крадяли, и са лъжели като сега… И булките сами из къра се срещали с изгорите си, без да знаят мъжете им… Светът е един и същ, тате…

- Не знам, не знам, може и тъй да е - бай Георги всмуква от цигарата си и замълчава.

- И тате е прав, и вие сте прави, Бориле и Деляне - казва накрая Лазар. - На този свят всеки е прав за себе си, и никой не е прав за нищо… Светът е една необяснима безкрайност… същност с милиони маски, зад които никой никога няма да може да зърне тая единствена същност… Зърне ли я, трябва да умре, защото животът се обезсмисля… А може би я зърваме преди смъртта. Затова като умират, хората забиват поглед в една точка, явно в сянката на тая същност. Тя ги хипнотизира, взима им душата и си заминава с нея… Животът е вече излишен. Животът е карнавалът с маски, илюзията, в която се въртим и мотаем, докато дойде време да видим истината… Донякъде животът е безцелен, затуй всеки да се мотае кой как може, само да не пречи на другите…

- Не е безцелен, Лазарчо, животът, не е безцелен - и старецът се обърна към стената, така сякаш там стоеше някой, комуто той строго каза: - Граде Вавилонски, изяде ти душите на моите деца, проклет да си! Но Бог е велик, Той за всичко помисля и на всичко му намира колая! Само търпение да има… Хайде сега да лягаме, момчета, че утре работа ни чака…

После бай Георги се зави с козяка и притихна.

Тая нощ братята дълго не можаха да заспят и съзерцаваха тавана, където огнището рисуваше загадъчни картини, светли и ласкави като детските им спомени и вълшебни като филм, заснет някога-някога, много отдавна, в райската градина.

VІІ

И ето, сега бай Георги умираше. Бавно, ден след ден, снагата му се топеше като свещ, а очите му просветляваха, вперени в дървеното слънце на тавана. Старецът пъшкаше непрестанно, но напоследък той стенеше все по-рядко, а повече се ослушваше, сякаш се опитваше да долови стъпките на смъртта, преди да се надвеси тя над леглото му. И тримата му сина не можеха да я прогонят. Никой нямаше да може.

Борил и Делян страдаха двойно. Освен, че им беше мъчно за умиращия баща, те не се умиряваха, защото не можеха да се докопат до тайната за имането. Лазар бе станал мълчалив. Все стоеше до баща си и не говореше с тях. Те вече бяха сигурни. Той знаеше. Старецът бе казал истината само на него. Но Лазар беше безумец и щеше да пропилее златото. А можеше никога на никого да не каже за него.

- Тате - надвеси се Борил над бай Георги и старецът трепна, но се успокои, защото не беше смъртта, а най-големият му син, гордостта на покойната му жена.

- Ти ли си, Бориле?

- Аз съм, аз съм, тате - бай Георги попипа лицето му, защото очите му бяха отслабнали дотолкова, че трудно виждаха привечер.

Навън слънцето се канеше да се потули зад гората и на Борил и Делян то им изглеждаше като голям златен бакър.

- Всички ли сте тука?

- Всички сме тука, при тебе, тате - каза Делян.

- Искам да стана, искам да погледам небето.

- Не може бе, тате - придържаше го под ръката Лазар, - сили нямаш, а навън е лед и студ.

- Тъй ли? Студено е… наистина… Защо не ми помогнеш, Лазаре, синко… При огъня ме остави… До огъня…

- Добре, тате, ей сега - Лазар подхвана баща си през кръста, надигна го в леглото, а Борил и Делян го подкрепяха от двете страни. Така те дотътриха стареца до огъня и го завиха с козяка.

Бай Георги спеше с дрехите, защото все му беше студено, макар че синовете му бяха само по ризи.

Той пак запали цигара, дълго гледа огъня, а после синовете си един по един: първо Борил, сетне Делян и накрая Лазар, най-малкия, когото погали по главата.

- Тате - подхвана пак Борил, - за онуй злато… бакърите… искам да те питам…

- Злато ли? - старецът се взря в огъня и се намръщи, сякаш тоя въпрос изгори душата му. - Какво злато?

- Онуй бе, тате… - подхвана и Делян, - деветте бакъра… Ние с бате… само по един, ако може…

- Братята ми искат да знаят къде е златото? - викна високо и отривисто Лазар.

- Аха… златото думате… Тука е то, няма да избяга - той пак огледа синовете си един по един. - Тука е… Ще ви кажа…

Бай Георги хвърли цигарата в огъня, протегна ръце да се стопли и козякът се свлече от раменете му. Лазар понечи да го вдигне, но баща му го спря и със слаб, пресипнал глас запя, като затвори очи:

Седнал Господ да вечеря,

а до него свята майка,

свята майка Приснодева,

във небето - ясен месец.

Синовете заслушаха баща си в почуда; те никога не го бяха чували да пее. А старецът бавно и тъжно продължи песента:

Проговаря свята майка,

свята майка Приснодева:

“Дай ми, Боже, ключовете,

да отключа райовете,

райовете, адовете.”

Че отключи райовете:

чорбаджии ядат, пият,

ядат, пият - Бога славят.

Че отключи адовете:

сиромаси сълзи ронят,

сълзи ронят, Бога кълнат.

С тежка въздишка бай Георги свърши песента си, залюля се напред и падна възнак до огнището.

- Тате! - извикаха ужасени синовете му, но старецът само изхърка, стисна трикракото столче и занемя.

- Тате… тате! - разтърси го Борил. - Златото…

Лазар само го изгледа и Борил повече не попита за златото.

Веднага се обадиха на Мехмед, който щом усети накъде отива работата, бе заделил наръч дъски за съседа си. Той му скова ковчег, а Делян - кръст и го надписа. Сестрата на бай Георги и две от съседките го измиха, облякоха му чисти дрехи, натъкмиха го и го заоплакваха, като често се обръщаха към покойната баба Костадинка да посрещне стопанина си по пътя му към небесния свят.

Надвечер заприиждаха на поклонение все старци, претръпнали вече пред смъртта. Суеверният страх на младите отдавна не ги смущаваше, те я приемаха като ежедневие и като неотменно бъдеще.

Тримата сина седяха до ковчега, гледаха баща си и мълчаха.

На другия ден след обяд понесоха бай Георги към гробището, изтегнало се на една рътлина над селото, и го погребаха сред снежната виелица, която набързо покри гроба му, така че, като се връщаха оттам и поглеждаха назад, тримата братя виждаха само черния дървен кръст и Мехмед, останал да се сбогува насаме със скъпия си съсед. После здрачът погълна и кръста, и Мехмед, и гроба на стареца.

VІІІ

Останали без баща, синовете изведнъж се почувстваха много сиротни. Преди това, като знаеха, че той си почива в ъгъла на стаята, те имаха усещането за уют, за дом, за родна стряха. Сега сякаш и вторият стълб, който крепеше тая стряха след смъртта на майка им, рухна и къщата заплашително се разклати. Първите девет дни братята ходеха редовно на гроба да го преливат, да подават и да навестят баща си, заедно с леля си и двете й съседки. След четиридесетия ден обаче те се вясваха все по-рядко, докато накрая престанаха съвсем.

И отново заговориха за златото, което се промъкна като дявол между тях, започна да ги настройва един срещу друг и да трови душите им.

- Нищо не знам, братлета! - кълнеше се Лазар.

- Как да не знаеш? - сопваше му се Борил. - Две години беше при стария… Сигурно ти е казал къде е… Не си играй с нас… Виждаш на какъв хал сме.

- Прав е бате, Лазаре - намесваше се и Делян. - Ако ний не си вярваме един друг, ако ний не си помогнем, кой тогава? - и сълзи потичаха от очите му, като си спомнеше за изгубените си в чужбина деца.

- Кълна ви се, братлета, нищо не знам… - повтаряше Лазар.

Накрая, една вечер, когато той се върна вкъщи и завари двамата си братя, които пак се бяха разхождали из гората и пак бяха умували колко струва тя и къде е бащиното им имане, Лазар ги загледа в очите, после се прекръсти и каза:

- Честен кръст; понеже деца нямам, ще се закълна в паметта на майка ни и баща ни… Златото… такова… злато няма.

- Как тъй няма?! - скочиха Борил и Делян, като го хванаха за реверите. - Ти си го откраднал!

Лазар най-спокойно им отвърна, като продължаваше да ги гледа в очите:

- Злато няма. Златото го измисли баща ни… да ни събере отново… заедно…

- Лъжеш! - изкрещя почервенял Борил и се разтрепери.

- Бог ми е свидетел, че казвам истината - пак така спокойно добави Лазар и се прекръсти.

- Какво ни баламосваш с Бога? - Борил взе нервно да крачи из стаята. - Какъв Бог! Парите… златото са бога.

- Без пари нищо не става, Лазаре - занарежда протяжно Делян, сякаш припяваше: - Не си играй с нас, брате… Децата… Жените… Виж ни - просяци станахме… Златото… поне ще ни помогне…

- Безбожници бяхте и такива си останахте - каза сурово Лазар и гласът му прокънтя като буря в гората. - Девет бакъра със злато няма и никога не е имало… Златен беше само нашият баща! Злато се печели, злато се губи, единствено душата човешка е от истинско злато, „дето молци и ръжда не го ядат” (7).

Борил и Делян замълчаха и сведоха глави към земята.

- Братя мои - златото сме ние. Ти, Бориле и ти, Деляне, и аз, най-малкият от всички - бедният Лазар. Заедно ще стъпим на крака. И гората ще купим… и пак няма да посрамим баща си… Златният ни баща!

Тримата братя повече не проговориха. Борил и Делян запалиха цигари и дълго се взираха в бащиното огнище, където пламъците весело играеха, като палави деца, снишаваха се между обгорелите сиви пънове, а после изведнъж изскачаха, смееха се и лудуваха.

ІХ

И настанаха за тримата братя дни трудни, дни на изпитания, но паметни и велики. Полека-лека те се сдружиха, простиха си старите вражди, защото всички бяха на един хал. Щом нямаше злато, оставаше сами да се справят, както могат. Коравата им българска природа надделя над отчаянието и с упорити усилия те разораха бащините ниви и ги засяха със зеленчуци, картофи и слънчоглед. И макар че търговците ги удариха с цените, а слънчогледът им го плати наполовина един завод за добиване на олио; макар че се скараха с членовете на мародерския ликвидационен съвет в селото, накрая те успяха да спечелят малко пари и отново засяха нивите.

Този път обаче бяха по-предпазливи и далновидни. Първо сключиха договор с чуждестранна фабрика за консерви, а после й продадоха цялата си продукция от домати. След това отглеждаха гъби, зайци и пилета. Губеха, печелеха, пак губеха, но продължаваха напред. Постепенно натрупаха капитал, взеха изгоден кредит и построиха бензиностанция. Участваха на търг за малък производствен цех на арматурно желязо и го купиха. После си направиха цех за алуминиева дограма и предишният живот отново започна да надзърта към тях откъм слънчевата си страна.

По неведоми канали обаче слуховете за тримата братя плъзнаха из малката ни държава. Старите „приятели” на Борил незнайно защо се надпреварваха да му звънят по телефона и да му предлагат „партия” в разни тъмни сделки, защото тъкмо тогава у нас се започна една „кьорава” приватизация, един масов грабеж на народното богатство, разпродавано от шайка разбойници. Но Борил никога не забравяше уроците на миналото и се държеше настрана от цялата тази кал, защото рано или късно, тя щеше отново да го потопи в тресавището, онова тресавище, за което някога им беше говорил Лазар.

Бившата жена на Делян неочаквано взе да му звъни в полунощ с отчаян глас и да го убеждава, че никого, никого, ама никого… не е обичала тъй безумно в този огромен свят… като него, бащата на децата й. Обаждаха се и децата му. Очите на Делян се пълнеха със сълзи, сърцето му се късаше, но споменът за предателството като жарава тлееше в душата му и не му даваше покой. Той не знаеше как да постъпи и изключи телефона си.

Братята успяха да си купят пак и къщи, и коли, но сега не залитаха в излишен лукс и не се отдаваха на охолство. Дори Лазар си купи скромен апартамент, за да не се връща никога вече в бетонната тръба до тресавището.

Най-важното беше, че сърцата на тримата се бяха отворили, любовта ги беше изпълнила и сега те се чувстваха като волни птици. Много често, а в събота и в неделя задължително, те прекарваха в бащината къща на село, сякаш бай Георги още я обитаваше. Като отваряха пътната врата на тях винаги им се струваше, че ще го видят там, на трикракото столче пред огнището да пуши лулата си.

Х

Съседът Мехмед почина пет години след бай Георги. Беше дъждовен есенен ден и тримата братя отидоха на погребението му. Оттогава селото като че ли още повече опустя.

Успехът на тримата братя не мина без завист от страна на селяните, защото българинът умее да завижда на всеки, който успее повече от него, особено пък с честен труд.

Един зимен ден, когато селото беше затрупано със сняг и никой не можеше да стигне до него, къщата на бай Георги се запали и изгоря до основи. Така и не се разбра как стана това. Когато снегът се поразтопи, тримата братя отидоха с новия черен мерцедес на Борил да видят родното пепелище. Селяните ги наобиколиха и злорадо ги гледаха. Цял ден разчистваха изгорелите основи, а накрая Борил прогони досадните зяпачи. Падна нощта, а те още не бяха изринали пепелището. Решиха да преспят в къщата на Мехмед, където ги покани синът му Шукри. Щом се навечеряха и си легнаха - толкова бяха уморени.

През нощта Борил сънува баща си с лулата, весел и засмян. Той ходеше из опожарените основи на къщата и търсеше нещо. „Какво търсиш, тате?” - попита го в съня си Борил - „Златото” - ухили се баща му, та чак лулата падна от устата му. - „Но нали златото сме ние, тате?” - „И вие, и аз, целият свят е златен. Затова и запалих тая пуста кошара, къщата де. За какво ни е, щом всички сме златни?” - „И търсиш златото!” - „Да, търся го, но не мога да го намеря… Може пък ти да успееш. Още преди да съмне, опитай сам… с кирката…” - „Тате, къде отиваш?” - „Майка ти ме чака, сине, сполай ви. И винаги тъй да сте тримата… ръка за ръка. Не забравяйте, че и вие сте златни.”

И бай Георги се изгуби в новия си дом на небесата.

Борил скочи рано сутринта, целият треперещ. Измъкна се без никой да го усети, грабна една кирка от двора на Шукри и отиде до пепелището. Селото спеше. Нейде на изток слънцето едва-едва се опитваше да пробие тъмата със златен меч.

Започна да копае като луд с кирката метър по метър основите на бащината си къща. Разравяше пръстта, преместваше опушените камъни и обгорелите греди, прехвърляше изпепелените натурии. Изведнъж кирката му откънтя на кухо. Смаян, той удари още веднъж и застърга желязо. С пресъхнала уста отмести една изгоряла врата, отвали два камъка и видя първия черен бакър, покрит отгоре с чердже и рогозка. После намери втория, третия … цели девет бакъра със златни турски лири. Нахвърли се върху тях, загреба ги с двете си шепи и ги прецеди през пръстите си като пясък. Монетите се разпиляха по бакърите със съблазнителен звън и блеснаха на слънцето. И в техния съблазнителен звън, и в измамливия им блясък Борил видя власт неограничена, шеметна, упойваща власт, видя угоднически поклони, раболепни усмивки, развратни домогвания, цялата световна суета и сепнат в разбушуваното си въображение да не го забележи някой и да му отнеме тая власт, бързо отвори големия багажник на колата си и започна да изпразва бакърите един по един в него. Приятният звън пак отекваше в ушите му, но този път тревожно и гузно в гробната тишина на утрото. Над главата му прелетя сврака, загледа се в лъскавите лири и троснато му каза нещо, но той я прогони с камък, зави с брезентното платнище златото и заключи багажника на колата.

После занесе бакърите в близкото дере и ги затрупа с гнила шума. Като свърши това, той си отдъхна и едва сега чу птичите разговори и видя изгряващото слънце. То му напомни за детските дни, когато тримата се изкачваха по баирите с баща си, а утрото, свежо и прохладно, будеше земята.

Извади термоса и си наля чаша кафе, но не успя да се ободри. Седна в мерцедеса, закара го пред къщата на Шукри и се отпусна на седалката, като я освободи да полегне назад. В турската къща всички още спяха. Край колата му минаха стадо крави и няколко кози, водени от селския пастир бай Еньо. Кравите учудено изгледаха мерцедеса и измучаха; една дори го близна, но разбра, че не е солен и продължи пътя си.

Щом стадото отмина, се унесе в сън. При него дойде бай Еньо с тояга в ръка, сподирен от няколко черни бивола. Когато се приближи съвсем, Борил видя, че това не е селският пастир, а бай Георги, златният му баща, и че черните биволи зад гърба му са деветте огромни черни бакъра, пълни с всякакви отпадъци и нечистотии. „Къде отиваш, тате? - попита той. - Ти жив ли си?” - „Жив съм, сине, жив съм и отивам да изхвърля на бунището тая гнусота.” Борил иска да каже още нещо на баща си, но старецът го подминава, а като поглежда след него и дрънчащите бакъри, синът смаян открива, че бакърите са с биволски задници, които изпускат големи купчини тор. Преди да се изгуби от погледа му, бай Георги се обръща и от далечината долита въпросът му: „Защо скри от братята си златото, Бориле? То беше за всички. Виж сега в какво се превърна.”

ХІ

Събужда се Борил в черния си мерцедес, разтърква очи и забелязва, че в къщата на Шукри невестата му вече се е разшетала, сварила е кафе и е сложила една тава баклава и кана с мляко на масата в двора. Той е гладен, страшно гладен; влиза бавно в двора и поздравява:

- Добро утро, Фатме!

- Добро утро! - отвръща младата жена по шалвари и си влиза в къщата.

След минута тя излиза с бяла забрадка на главата и го кани да закусят.

- Сега ще дойдат и бати Делян и бати Лазар. Шукри го пратих до магазина за хляб.

Докато тя му каже това, ето че на стълбите отпочинали и бодри се появяват Делян и Лазар.

- Ех, братлета, сън не ме хвана тая нощ, та излязох рано заранта да се поразходя.

- Добре си направил, бате - казва му Лазар, - хубаво е времето тая сутрин.

Стопанката ги остави сами и отиде да нагледа кокошките.

- Деляне, Лазаре - усмихва се Борил, - черпня ще има днес.

- Защо, бате? - втренчват въпросителни погледи в него Делян и Лазар.

- Намерих деветте бакъра… - прошепва Борил.

- Не думай - подскочи Делян, - нали Лазар каза, че няма такова… имане…

- Няма такова имане - повтори думите му Лазар.

- Няма, ама има… Я елате с мене…

Тримата отидоха до мерцедеса, Борил отвори тържествено багажника му и… застина. Златото го нямаше, сякаш се беше изпарило. Багажникът беше напълно празен, ако не се броеше помпата и резервната гума.

- Не може да бъде! - почервеня Борил. - Намерих ги… деветте бакъра… тая сутрин в пепелището… деветте бакъра… и ги изсипах тука… Някой ги е откраднал.

- Кой ли ще ги е откраднал - сопна се Делян, - кой?!

- Бате, ти си сънувал - каза кротко Лазар. - Кой ще ти открадне златото в тая пустош?

- Знам ли - мръщи се Борил, - може и ти да си…

- Аз? - учуди се Лазар.

- Не може да бъде - намеси се Делян. - Лазар цяла нощ беше при мене.

- Тогава е бай Еньо.

- Бай Еньо! Селският говедар! Той да ти открадне златото? Не може да бъде - каза Делян.

Фатме се заслуша в разговора на братята, усмихна се и се прибра вкъщи.

- Само бай Еньо ще е - разпени се Борил, - само него срещнах тая заран.

- Ти луд ли си бе, бате? - попитаха го в един глас Делян и Лазар.

- Само той е - упорстваше Борил и гледаше как по баира пасат селските крави.

Той започна да се взира, за да види сред тях водача им, безспорния крадец, според него, на деветте бакъра злато. Борил не си задаваше въпроса как този старец можеше да отключи багажника му, без той да го усети и каква юнашка сила му е била необходима, за да отмъкне имането. Най-накрая го съзря на върха на баира, обърнат към селото. Откъм гърба му блестеше изгряващото слънце и бай Еньо изглеждаше, че е със златни дрехи, като светия. Подобно ангел небесен стоеше той навръх баира и гледаше тримата братя.

Те също го гледаха. И тогава, удивително и за тях самите, видяха, че това не беше бай Еньо, селският говедар, а родният им баща, техният златен баща в царски одежди, дошъл да навести „орлетата” си. Той се смееше, разтваряше ръце от отвъдното да ги прегърне и тия ръце блестяха като ангелски криле.

Тримата братя стояха онемели и не вярваха на очите си. После се засмяха и влязоха в къщата на Шукри, който се беше върнал от магазина, за да изпият сутрешното си кафе със стопанина и да опитат баклавата на Фатме.

А на върха на баира златният им баща ги гледаше и им се любуваше, все едно че беше жив.

Бележки:

1. Уста (перс. тур.) - обикновено пред лично име - майстор.

2. Акант (грц.) - южно декоративно растение с големи нарязани листа.

3. Ангел войвода (Ангел Стоянов Кариотов) (1812-1862/65) - български хайдутин, ръководил между 1832 и 1862 добре организирана чета от около 40 души в Пловдивско и Хасковско. Убит от турците, като точната година на смъртта му не е известна. На неговото име е наречен Ангелов връх в Рила. Ангел войвода е основен дарител и инициатор за изграждането на единствения български манастир, построен през османското робство, основания през 1856 година Араповски манастир „Св. Неделя”.

4. Станимака - старото име на Асеновград, което идва от гръцкото име на града Стенимахос. През 1934 г. той е преименуван в чест на цар Иван Асен II.

5. Масраф (ар. тур.) - разноски, разход.

6. Дип (тур.) - твърде, много, напълно, съвсем.

7. „Дето молци и ръжда не го ядат” - перифраза на гл. 6, ст. 19 от Свето Евангелие на Матея.