РЕКЕТ
- В началото на 90-те години вестникът, в който работех, официоз на целия окръг, бе превзет от преустройчиците - бившите червени пописващи мижитурки, изпратени от режисьорите на промените, кариеристи до мозъка на костите.
И като започна една чистка на журналисти из вестници, радиа и телевизии - продължи с години.
Партийните членове и връзкарите по редакциите се спасяваха /за жените се сещате как/, партийната номенклатура създаваше нови вестници за партийните си кадри в медиите, ама те нали си бяха мързеливи и некадърни, вестниците скоро скоропостижно фалираха и се закриваха.
А за безпартийните журналисти като моя милост никой не се сещаше да им осигури да работят някъде за парчето хляб, вратите на редакциите оставаха затворени за тях…
Бях едва на четиридесет и девет години, далеч от възрастта за пенсия…
- И тогава - продължи разказа си побелелият вече мой събеседник на пейка в приватизирания международен панаир - аз се опитах да направя издателска фирма. Вече и съвсем посредствени хора, не помирисали и печатница, ставаха издатели. Но се оказа, че за да започне работа едно издателство са нужни най-малко… два милиона лева. На ония пари, с многото нули. Така ми казаха в Изчислителния център…
Разбира се, че се отказах. Явно бе, че появилите се издатели тези два милиона не са ги намирали на пътя, а някой им ги налял отнякъде.
Партийните централи тогава предлагаха на отбрани партийни членове да правят издателства и печатници, защото щяха да потрябват на партията за предстоящи избори най-малко… Аз като безпартиен обаче не бях в тези списъци за подпомагане…
И тогава - засмя се мъжът горчиво - аз реших да се опитам като рекламен агент. Трябваше да се яде, а и семейство да храня. Нямаше ги още рекламните агенции, създадени впоследствие за синовете, дъщерите и внуците на бившите партийни началства. Започнах да събирам реклама и да си вземам комисионната.
Стигах и до 30 процента комисионна от доставените в редакциите пари за реклама от фирми на новите капиталисти, бивши комунисти.
Какви ли не премеждия ми се случиха като рекламен агент.
Но за едно от тях ще си спомням с изтръпване до края на живота си…
Бях предложил на една издателска компания на бивши партийни началства да направим рекламен каталог на носителите на златните медали по панаирите.
Беше примамливо, кой щеше да пропусне възможност срещу малко пари да се сдобие със слава за фирмата си.
Тръгнах в пек и студ по адресите на зараждащия се капитализъм да каня за участие в каталога срещу скромна такса.
Може би съм обиколил сто фирми.
Изтърках едни подметки, сложиха ми други, за нови обувки нямах пари…
Беднотия!
И ето, веднъж попадам в офиса на един български представител на чужда фирма, получила вече пет златни медала за продукцията си по изложенията.
Уговорих се по телефона в кой час да посетя офиса и какъв е адресът му.
Но изглежда на телефонната линия не съм бил сам.
Подслушвали са.
И когато на другата утрин влязох в офиса, една къща на два етажа, с мен се намъкнаха и още хора в спортни якета.
Те бързо се затвориха с представителя на чуждата фирма и цял час не излизаха. Чаках в другата стая при двама служители от канцеларията на представителството, където внезапно влязоха и още двама непознати.
Вече започваше да ми омръзва да чакам да се появи представителят на чуждата фирма медалист, за да го запозная с офертата за реклама в каталога.
Двамата непознати мълчаха и тежко гледаха.
Но когато момичето от канцеларията поиска да излезе, двамата я спряха. “Не може. Ще изчакате, докато вътре не се разберат.”
- Но …какво е това? Какво става? - попитах аз нервно.
- Вие сте журналистът, нали - избоботи единият от непознатите - на вас ли да обяснявам какво става, щом сте журналист…
И така мина още половин час, докато накрая представителят на чуждата компания дойде в стаята и аз го запознах с офертата.
Беше силно пребледнял…
„Гостите” си тръгнаха, тръгнах си и аз, когато на вратата единият от непознатите каза:
- Пък вие, журналиста, внимавайте какви статии ще напишете. Ако не ни харесат ще ви намерим и вас, и семейството ви…
Тръгнах си изтръпнал.
„Гостите” се събраха бързо навън, качиха се на джипове и изчезнаха.
Тогава, разтреперан от заканата, на другия край на малката уличка забелязах пред кафене с маси на открито изправен полицай, който гледаше съсредоточено в посока на сградата-офис, където произтекоха събитията.
Беше странна неговата поява там.
После се сетих за ролята му - наблюдение: да не се появи някой, който да попречи на „гостите” да си свършат работата.
След време се разчу за заловена по този край на България банда „застрахователи”.
Рекетирали навред. Нагли мутри.
Явно е и че аз съм имал историческа среща с тях.
Никаква статия не написах.
След години срещнах чуждия производител-златен медалист.
Срещнах го на морето в съседна южна страна, където той имаше вила.
Беше се отказал вече да си има въобще нещо общо с България, макар че бе научил добре българския език от предишните години на добро сътрудничество с български предприятия през социализма.
- Не искам да си имам работа с мафиите ви …- каза той и ми описа какво е видял в багажника на една от колите, с която го преследвали във Варна.
- Препречиха ми пътя на колата с джипове в една тясна уличка и отвориха багажника на един от тях. Имаше там… няколко автомата… Показаха ми ги, за да ме сплашат, така и ме призоваха - да не правя повече конкуренция в страната… Имаше в багажника и една… полицейска униформа с фуражка. Отказах се веднъж завинаги да правя търговия с българи. Е, не ви правя вече конкуренция, ама така ли ще живеем и в бъдеще като народи комшии? - тъжно заключи той.
Каталогът за златните медалисти излезе без участието на тази чужда фирма.
Може да го видите във витрината на панаирния музей.
Аз, колкото пъти го виждам, все се сещам за тази печална история.
В която няма нищо измислено. Истинска е.
Като бруталното време, в което живеем.
Капитализъм.
