Продрум Димов

С такова заключение останах, след като пообщувах внимателно с новата стихосбирка „Здрач и шепот” от Людмил Симеонов, предложена на читателите ни в края на 2025 г. от Академичното издателство „Ценов” в гр. Свищов.

Сътвореното от поета досега с право го нарежда сред талантливите имена на днешното ни поетическо поднебие.

Неговият афинитет към литературното творчество ни отвежда към войнишките му години, когато за пръв път събира кураж, за да напише първите си плахи стихове, които оживяват по страниците на в. „Народна армия”, а след това ще започнат да навестяват и други издания.

Това отприщва донякъде събудения му творчески потенциал, който напомня за себе си след завършване на специалността „Българска филология” във Велико Търново и който му отваря вече широко вратите за навлизането му в духовния ни живот.

И макар че за известно време се подвизава като педагог под стряхата на родното ни образование, след което в продължение на 20 години е главен редактор на в. „Дунавско дело” в Свищов, той никога не напуска магнетичната територия на литературното творчество, като паралелно с работата си на активен журналист сътрудничи със свои творби в местни, регионални и национални издания.

И до днес надареното му перо се радва на заслужено уважение в литературния печат.

Макар и натрупал солиден творчески опит, завидната му скромност и отсъствието на самочувствие, както споделя и пред мен, са го възпирали до издаването на първата му самостоятелна книга.

И трябваше да дойде 1994 г., която му дава криле да полети със своите „Лястовици” в примамливата безбрежна синева на литературното ни небе.

Това вдъхва увереност в безспорните му поетически възможности, но все още не може да се освободи от залегналото убеждение, че не е достатъчно готов за нова проява.

Чак през 2007 г. прогонва всякакви колебания - излиза от печат втората му изстрадана стихосбирка „Вечерен сняг”, последвана от още пет зрели поетични заглавия.

Разсъждавайки върху отговорното поведение на автора, заявявам с непоклатимо убеждение, че Людмил Симеонов е наистина дълбоко мислеща творческа личност и неслучайно се е посветил на поезията.

Стиховете му отразяват неговата философска, творческа и човешка същност. Те ни правят съпричастни на разсъжденията му върху нравствения облик на нашия объркан съвременник, обречен на недопустима житейска безпътица.

Авторът, притиснат от немалко съмнения, несъгласия, социално-психологически и морални сътресения, сам се лута и упорито, неотстъпно търси верните морални ориентири и липсващите светли житейски коловози.

Такъв го виждаме в сюжетно-тематичен и емоционален план и в новата му поетична книга „Здрач и шепот”.

Самото заглавие ни подсказва за нелицеприятното съдържание на днешния ден, задъхващ се от недостиг на чист въздух в обществото ни, което се гърчи от връхлетелите го рушителни негативни явления, наситени с толкова омраза и неприязън.

Душата на поета се чувства притисната и го заставя да възкликне: „Като зеница си незащитена -/ сама, сред милион омрази,/ но пак се молиш тихо и смирено/ у себе си доброто да опазиш” („Душа”).

Мисля, че тези редове са твърде показателни за минорната обагреност и характера на поетичното съдържание, което ни се предлага с чистосърдечното си откровение.

Още в първите стихове Людмил Симеонов, надарен с невероятно чувствителни сетива, улавя и най-неуловимите вибрации в сериозно разстроената съвременна човешка психика, намира за потребно да ни напомни, че все пак има смисъл да се живее, за да оцелеят застрашените от гибел доброта и красота, защото и „След толкова тегоби и печали/ на времето в безмилостния ход, /една косица детска да погалиш -/ нима е малко за един живот”? („Размисъл”).

Всеки стих от тази творба - своеобразна психограма, е щрих от похабения нравствен облик на безпътния ни съвременник.

Авторът жадува за красота и хармония („Жажда”), осъжда опасната апатия, която обезличава и лишава от съдържание дните ни („Предизвикано” ).

Лиричният герой страда и более за битуващото безделие и примиренчество със злините („До утре”).

На места в този здрачен живот се промъква безмилостна и неудържима самотата, която безпощадно гнети и неумолима нахлува с безсънните си нощи („Среднощен гост”).

Мъката и болката се подвизават безспирно в много стихове, потискат лиричния герой, който търси избавление с утехата, че не е живял напразно със сътворените от него добри дела.

И макар че очаква и за него „свещицата да догорява в някой храм”, но знае, че „Ще съмне и без мен - навярно / в един неподозиран ден. /Приятелите ми прощално/ ще пият по едно за мен” („Предчувствие”).

За жалост, тъгата никога не го изоставя, бездушието е така жестоко и безцеремонно мачка и смазва честния, скромния човек, станал жертва на новата егоистична и безчувствена ценностна система, в която „Ще те отминат като празен звук, /ще те захвърлят като вехта дреха! /Нима не си разбрал - светът е друг, / от него не очаквай ти утеха! („Тъга).

Днешната мрачна действителност неведнъж връща автора към скъпите му носталгични спомени от детството и от едно по-човешко време.

В гърдите му нахлува болезнена горест, която го заставя да пита: „Къде сте, мигове прекрасни / и всекидневни рождества?/ Ах, и над мен трева ще расне - / неизтребима при това!” (Неизбежност”).

Пътувайки из напрегнатия горестен поетичен свят на Людмил Симеонов, усещам, че се докосвам до един неспокоен низ от горещи преживявания, които ни завладяват със своята тягостност и униние, породени от безпрецедентната брутална деградация на новото нехуманно време, обслужващо долнопробни хищни интереси, недопустими низост и падение: “Пропъдихме доброто от душите си!/ А със душа, от болка натежала,/ един от нас все пита и разпитва/ за Йовковата лястовица бяла.” („Лястовици”).

Тези редове спонтанно ме отвеждат към разговорите ми с Дамян Дамянов, който неведнъж с тъжна въздишка е споделял пред мен, че изпъдихме човека от себе си.

Но Людмил, който по принцип не пада духом, понякога като че ли изпада в горчиво отчаяние, граничещо едва ли не с трудно преодолима резигнация.

Той обаче намира сили да се избави от разочарованието, заявявайки че „след всичко преживяно, във което/ съм вярвал, за което съм мечтал/ ще се смири най-сетне и сърцето/ във лоното на мъдрост и печал”. („Смирение - 2″).

Унесен безвъзвратно в стремежа си да се докосне до възродителната мощ на светлото, красивото и могъщата сила на любовта, поетът стига до целебната роля на изкуството („Спомен за човека”), до огромното живително въздействие на Природата, заслушана в простата мелодия на славея.

В тази насока не по-малко освежаващо е и стихотворението „Лунната соната”, в което прозвучава и сакралното му признание: „Аз по-красива музика не знам/ от шепота дъждовен във листата,/ когато слушам „Лунната соната”/ и светло е в душата като в храм”.

И може би този жадуван прилив на мажорно настроение пробужда светли чувства в сърцето му и го предизвиква да се изповяда: „Но ти сърце, недей до се предаваш!/ Не се обръщай никога назад!/ Дано за нищо да не съжаляваш/ във този грешен и объркан свят!” (Оптимистично -1″).

За щастие, най-сетне здрачът отстъпва, прогонен от грейналия напиращ изблик на светлината: “И вярвам аз: след цял живот упорства,/ след цял живот тегоби и борби,/ под пластове от горест и умора/ ще блесне златно зрънце може би.” („Равновесие”).

Претегляйки стиховете на естетическия кантар, ми прави отрадно впечатление умението на автора да втъкава в канавата на поетичната си мисъл пейзажа, синхронизиран с поведението на лиричния герой („Преваля лятото”, „Ще се завърна…”).

Погледната в творчески план, стихосбирката „Здрач и шепот” на Людмил Симеонов затвърждава убеждението, че поетът владее потребния художествено-естетически инструментариум на литературното творчество и ни предлага поетическо слово, лишено от самоцелни, натруфени естетически одежди.

Стиховете му са семпли, но силни, пестеливо сродени с класическата поезия, с дълбок вътрешен ритъм.

И може би това му дава основание да заяви: „Значи още съм жив, значи още ще бъда/ малък атом-прашинка сред безкрайния свят/ и с живота си - тази красива присъда,/ аз, макар и за ден ще се чувствам богат.” („Оптимистично - 2″).

Това е Людмил Симеонов!