Димитър Добрев

В нашите китни червено керемидени села, разпръснати низ плодни равнини, потънали в морета нивя и лозя, по слънчеви рътлини, сгушени в долините край кръшните извиви на среброструйни рекички и планините на нашата чудно благодатна страна, живеят три четвърти от населението.

Те представляват три четвърти от българската действителност.

С една реч, нашият народ е предимно селски.

А през дългия низ на робските години, животът и в селата, и в градовете е имал една и съща основа, обагрена с ярко определени черти.

Тоя бит, оформяван през вековете, е поддържал в нашия народ прост, но дълбоко смислен духовен и материален живот, в който са цъфтели най-ценните му качества.

И днес животът на нашия селянин е все още ревностен пазител на народния ни бит във всичките му ценни форми.

Там могат да се усетят богатите духовни качества на нашето племе.

Безспорен факт е историческото развитие на нашия народ, както в светлата епоха на нашето възраждане, така и до ден днешен тихите села и паланки са люлката на нашата култура, там се родиха и откърмиха най-светлите синове на народа ни - духовните и политически водачи на нацията ни.

Най-оригиналните и самобитни творци в областта на изкуството - изхождат из селата или притулените провинциални градчета, гдето битът е здрава опора на материалния и духовен живот на нашето племе.

Или по-право казано: от земята, през селата и паланките, за народа и страната.

От тук следва извода: селото в своя оформен бит, остава най-благодарния извор за разцвет на нашето художествено литературно творчество.

Литературният критик Г. Константинов казва: „Литературата със сюжети из българския селски бит може да се сведе към най-типичните национални излъчвания на нашия творчески дух”.

Разумява се, за всички ония, които спират своя поглед само до костюма, селският бит и селото отдавна са отречени като обект на творческа деятелност.

Но дълбоката мъдрост, здравия философски поглед на живота, реалистичния начин на мислене, човечните етични начала, които разкрива селото, са безкрайно ценни и трайни, в сравнение на типичните и етнографските елементи. Те са само средство, но не и цел.

Творецът, догонвайки своя художествена цел, естествено и неизбежно минава по пътя на мъдростта, постигната от вековния опит на народа. В обрядите, поверията, песните и легендите - в целия бит на народа ни се крие зърното на тая мъдрост.

И колкото творецът се прониква от тая мъдрост, толкова повече той забелязва, колко тя се е отразила и във външните му прояви.

И действително, животът на селото ни разкрива не по-малко ценности, каквито имат привилегированите класи от по-рано. Достатъчно е творецът да се отнесе със здраво реалистично схващане и виждане на нещата.

Следователно, когато основата на националния бит народа е все още предимно селото, естествено е явлението, че в нашата художествена литература сюжетите из селския бит преобладават.

Те пробудиха новите и свежи таланти на нашата белетристика, чрез тях те я освежиха и преградиха пътя на западноевропейските веяния, които бяха насаждани, за да я оцветят с „общочовешкия” характер на индивидуализма, символизма и други подобни изми.

Наистина, ценното, което днес сочи постиганията на нашите белетристи, онова, което намираме като свое в творбите им, е създадено върху оная психическа основа и онова творческо схващане, които са откърмени у тях в племенната среда.

Защото, изкуството не е отхранено от жизнените племенни сокове, може да има всичката свежест на техническо разбиране, но няма плът, топлота.

В него и най-обикновения читател ще открие само чистата спекулация и липса на здрава връзка със същността на живота.

У нас особено по-голямо внимание почна да се отдава на селото, откакто все повече - от всички среди, взе да се цени значението на земята като национално богатство, която селякът неуморно пори от ранно утро до късна вечер - бразди и сее с трепетно очакване от цветна пролет до златна есен благодатен плод, от който зависи държавното ни развитие.

Оттогава селото е изтъкнато като предмет на повече грижи от страна на държавата - широка просвета, стопанско, здравно и благоустройствено издигане.

Нему се отдаде заслуженото като основна градивна клетка на държавния организъм. И пред нашия писател на пръв план се наложи селото.

А в селото всеки човек е отделен свят, една истина самостойна за себе си. Но трябва да се приближим до повече селски души, за да ги опознаем, за да разберем колко човешки радости и неволи има и на село.

Природата ще отбули своята неувяхваща красота, нивите и просторните поля ще блеснат, горите ще запеят, планините ще се издигнат още по-величествено, а гърдите ще поемат въздуха с истинска благодарност и радост.

Защото тук хората не действуват и не говорят иносказателно. Те не намислят какво трябва да кажат.

Техните прями думи, техния прост разговор е изтръгнат от дълбините на сърцето, плод на ежедневния им живот, пълен с болки и желания.

Животът на селото е пъстроцветен килим. Той не може да се подчини на каквато и да е формула, а трябва да бъде разбран, да бъде даден с всичката му разноличност - пълно, дълбоко, широко. Трябва да му бъдем верни.

Не трябва да се отнасяме към него с идилично отношение. Не трябва да го идеализираме.

В произведенията на българския писател трябва да се чувствува пълнокръвния живот на селото.

Теглата, радостите, дълбоките промени в неговата патриархалност, всички онези дълбоки прорези в стопанската му и социална структура трябва да бъдат дадени с чистата и проста селска същина, в нейното всекидневие, без да бъде тя вплитана в сложни идейни и философски постройки.

В следната статия ще спрем внимание върху най-добрите наши представители на селската художествена литература.

——————————

в. „Литературни новини”, г. 3, бр. 22 и 23, 1 юли 1944 г.