интервю на Оля Ал-Ахмед

Йото  Пацов е роден на 28.12.1949 г. в София.  Четвърто поколение ловец, автор на книгите „Тракийски легенди” ,„Петелът кълве звездите” - разкази, „Лъжикерван” - роман, „Пръчка от леска” - стихове, „Учителите” - очерци, „Курбан” - стихове, „Великите учители” - очерци и притчи за великите учители и духовни водачи на човечеството, „Единаци” - къси разкази, „Фараонът на лисиците” - къси разкази, „Реката тук е ламя” - разкази, „По слогове и сечини” - ловни разкази, и много други. Бил е главен редактор на в. „Вселена от тайни”, в. „Светлоструй”, в. „Фактор”, сп. „Стил на живот”, сп. „Св. Валентин”, сп. „Усури”, в. „Окото”, сп. „Ексклузив”, ТВ „Центрумгруп”. Бил е управител на Издателска къща „Наслука” на Съюза на ловците и риболовците в България и главен редактор на списание „Лов и риболов” и вестниците „Рибар” и „Наслука”. Член на СБП. Носител на наградата за принос в културните връзки между България и Русия „Золотая муза”, на литературната награда „Нике” на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, на награди за проза на СБП и други.

- Г-н Пацов, роден сте в столицата, но ви намирам в село Ъглен. Твърдите, че Ъглен е част от вас. Защо? Каква е тази непрерязана пъпна връв със село Ъглен?

- Всеки човек гравитира към някакъв център в живота си. Най-естественият е родовото родно място. Знаете, че в бащината къща гозбите са най-вкусни, в родното село билките са най-лековити, водата е най-сладка, небето е най-синьо…

Логично е - всяка майка е Богородица за сина и дъщеря си, всеки татко е Крали Марко, всяка баба е добрата магьосница и всеки дядо е мъдрецът от приказките.

Цял живот работих в София, където съм роден, но щом се пенсионирах се прибрах в дядовата си къща в Ъглен - по тези долища и баири са пасли стадата си и са орали нивите си, отглеждали са лозята и бахчите си моите предци, и само тук можех да усетя стъпките им, да мина по пътеките им, да пия от изворчетата им.

Така че Ъглен е центърът на моята Вселена. Тук обитават и героите на моите разкази - Вальо Витски, Тинко Пеев, Вальо Пендоловски, Ванчо Жулето, Наката Дончов, Пламен Пора, Тачо Шукера, Стоян Кутов, Васко Свраката, Тачо Буров - живи и мъртви… С тях ходя на лов, с тях си пия ракията, с тях си приказвам на най-сладкия български език…

Освен това съм роден с късмет, защото това село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх - до следващия бързей. Хората, като ги погледнеш - всекакви, като навсекъде.

Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост - правилният глагол е „заметуват”. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракията, биенето на прасета в див и питомен вариант и ловенето на риба редовно и нередовно увенчава битието на автентичния ъгленчанин.

Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването.

Дедо ми Йото, когато още тригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите „Аз, дедо, като бех моряк…” ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:

- Ей, аркадаш, влез да видиш ка заметува моя! - и в очите му блестеше върховна гордост. Та това май предопредели и професионалния ми път в живота - журналистиката и писането въобще…

За мен Ъглен винаги е бил миниатюрен модел на планетата с нейните катаклизми, с раздираните от противоречия общества, с разрушителните конфликти и съзидателните  устреми, с извисяването на човеците до пиедестала на вечността и със сриването им в бездната на ежедневието.

- Интересно село с доста интересни личности, тук са родени писатели като Илия Волен и Трифон Кунев, от чийто род сте и вие. Бихте ли разказали малко повече за тях.

- Трифон Кунев е вечният бунтар, напоследък възкръснал  от забравата, въпреки че тя все още го преследва. Той е един от най-импозантните поети в българската литература и ярък критик на политическата действителност у нас.

Инерцията на политическите репресии не е заглъхнала и до днес, и това е причината такъв изключителен патриот, бляскав талант, безукорно честен и нравствен човек като него да остане извън полезрението на българите, а името му да бъде погребано под летаргичните пластове на мимолетната  партийна конюнктура.

Илия Волен (псевдоним на Марин Христов Стаменов,) е български писател-реалист, драматург, есеист, също роден в Ъглен. Баща му загива в Първата световна война през 1917 г. в боевете при Дойран, оставяйки три деца сираци.

Завършва прогимназия в родното си село, учи като държавен стипендиант в Духовната семинария в София. “. Пише на социални, анималистични, любовни и автобиографични теми. Заместник-председател на Съюза на българските писатели (1962-1966).

Най-известна сред творбите му е новелата „Йов”. Автор на десетки книги със селски разкази, награждаван с най-високите държавни и литературни награди.

Искам обаче в този ред да спомена и моя баща Христо Пацов, също писател, роден в Ъглен, който след един дълъг живот, живян с почтеност и достойнство, ни остави великолепна мемоарна трилогия и други произведения, свързани с нашия край.

- В село Ъглен е живял дълги години големият български актьор, любимец на няколко поколения - Георги Черкелов. Как си го спомняте? Имахте ли се с него? Някоя интересна история с него?

- С Георги Черкелов бяхме наистина близки, отначало по линия на лова и риболова, а след това и като семейни приятели. Буквално всеки ден, когато беше в Ъглен, той идваше в къщи на кафе с жена си Зина.

И докато тя и майка ми потъваха в проблемите на децата и комшийките Чери ми смигваше и отивахме с него да пушим скришом под сайванта, да не ни се кара Зина. Криехме се като ученици…

Ходехме по реката за риба, ходехме и на лов. Много обичаше да излезем за фазани, макар че нямахме кучета. Влизам аз в трънето, шъткам, викам, ритам туфите да вдигна някой красавец, а Чери върви отстрани по голото и стреля.

Но като изпусна първите два фазана ми викна да изляза при него - аз да стрелям, той да гони, че нещо не му върви този ден, както каза. Ама не било само този ден…

- С вас си приличаме по нещо. Мен към пътя на словото ме насочиха моите родители, на които до ден днешен посвещавам творбите си. Вие също твърдите, че истински по пътя на словото са ви насочили майка ви и баща ви, на които бихте посветил всяка написана от вас дума. Как ви насърчаваха те? Разкажете ни някоя интересна история с тях.

- Да, без съмнение майка ми и баща ми предопределиха пътя ми в живота - и двамата високо интелигентни личности, които дори в онова предишно общество на четящите хора се открояваха с литературните си интереси.

Баща ми сътвори една истинска литературна хроника на българското село през 20-ти век - от мизерията и немотията на първите четири десетилетия през уравниловката и насилието на колективизацията до възхода на селското стопанство и последващият му крах - всичките политически перипетии на този занаят без покрив, забравен от бога и съсипан от хората.

Майка ми му беше верен и предан спътник и опора - и в житейските превратности, и в творческите търсения.

А за отношението им към книгите ми се ще да разкажа една кратка история. В началото на 60-те години Христо Пацов бе кореспондент на БТА в Тирана в условията на драстично влошени отношения между България и Албания. Самият той ремсист, комунист и атеист.

Но когато научи от шофьора в нашето посолство, че посланикът е разпоредил да бъдат изгорени богослужебните книги от посолския параклис той заедно с преводача на посолството Филип Фингаров, също комунист, с риск за самите тях нелегално с нашата кола прекараха книгите до България за да ги спасят, и аз все още пазя някои от тях.

Всъщност тези книги ми дадоха възможност много рано - едва 13-годишен да се запозная с православното християнство, за което винаги съм бил благодарен.

Кой да знае тогава, че съдбата ще ме запрати в Пловдивската духовна семинария, където в края на 90-те години за няколко години бях секретар и преподавател благодарение на изключителния духовен пастир дядо Евлогий, сега игумен на Рилския манастир.

Това ми даде възможност да взема при себе си едно сираче от Ъглен, което завърши успешно Семинарията, както и висше духовно образование и сега е уважавани свещеник в Луковит и околните села.

- Хората в селото оценяват ли „пророкът в своята родина”? Как се отнасят жителите на село Ъглен към вас като личност, към вашето творчество, към вашата мисия?

- О, известно е, че никой не е пророк в родината си, но аз съм сигурен, че мислещите хора в Ъглен се отнасят към мен с приятелство и със съчувствие към инициативите, насочени към обогатяване на обществения и културния живот на селото.

Ще ми се с особена благодарност да спомена кметът на Ъглен Красимир Кръстев, човек с ясна житейска позиция и неизчерпаема градивна енергия, както и Пепа Маринова, секретар на читалището, която с такава всеотдайност ниже празник след празник в календарната броеница на селото.

И не са само те - и пенсионерите, и ловците, и дори младите хора, доколкото ги има, се чувстват ангажирани с битието на селото. Да не забравя и ромите, нашите съселяни, на които също разчитаме в общите си начинания.

Имаме и международно присъствие - от Великобритания и от Южна Африка, което е основание още по-силно да се чувстваме жители на планетата.

От особено значение е току-що изградената екопътека Ъгленски Вит, която предстои да бъде открита в най-скоро време - една наша инициатива, подкрепена от Цветозар Христов и Христомир Костов Коса, успешни млади местни бизнесмени и приятели.

Точно тази инициатива свързваме с бъдещето на селото като стойностна туристическа дестинация, особено при природните дадености - Скалния мост, Слона, Крокодила и другите най-фантастични варовикови образувания в Ъгленския каньон и въобще по течението на Вит.

Що се отнася до моето творчество - изключително чувство е героите на разказите ми да са и техни читатели, и техни критици.

Има хора в Ъглен, а и по всички български предели по обитаемите континенти на планетата, които колекционират книгите ми и чакат с нетърпение всяка следваща.

- Хората на изкуството не се хвалят с много приятели. Навремето имаше писателски общества, кафенета, където се събираха поети, писатели, техните критици. Сега това го няма. Липсва ли ви писателската среда?

- Не бих казал. Остро чувствам липсата на конкретни хора - като например Гриша Трифонов, Янко Станоев, Дончо Цончев, Янко Димов, Гълъб Ковачев, Иван Динков и много други приятели, които отнесе неумолимото време.

Може би затова преди десетина години се оттеглих в Ъглен - общуването с покойниците е най-лесно в самота.

Пък и мисля, че т. нар. „писателска среда” от една страна се разми - с толкова много „писатели” ние очевидно заемаме първо място в света по производство на думи на глава от населението, а от друга ерозира с налагането на ярката посредственост като литературен образец и едва ли не шедьовър.

Идеологическата задача за деградацията на българската литература и българската култура се осъществява от държавни институции като Министерствата на културата, на образованието и други, както и от враждебни на българите неправителствени организации и най-вече от паразитно популярни електронни медии.

- На какво се дължи „бягството” към селата на редица хора на изкуството, най-вече художници, писатели и поети?

- Търсенето на чистотата, почитта към естеството, култът към естественото, животът без фалш…

Само в селата човек може да стане господар на дните си, да усети кръвта в жилите си и въздухът в гърдите си, да се взира в очите на Господ в небето и да пие сила от земята…

- Кого можете да сложите в списъка на вашите приятели? А какво правите с враговете и падналите духом?

- Неколцина истински хора и големи български писатели като например Васко Жеков, Васко Сотиров, Николай Милчев, Бойка Асиова, Димитър Гачев, Иван Есенски, Валентина Радинска, Камелия Кондова, Виолета Христова, Юлия Дивизиева - все някой ще пропусна, нека бъда простен, хората, които уважавам и обичам го знаят. Враговете премълчавам, а падналите духом уча да четат.

- Известен сте и като ловец. Интересна страст. Познавах един писател-ловец навремето Дончо Цончев, той много ми е разказвал за ловната си страст, но аз така и не го разбрах. Какво изпитвате като ловец! Къде се преплита ловът и писането? Какво ви дават контактите с толкова различни по натура хора, събрани в ловната дружинка?

- Да, аз съм четвърто поколение ловец, и единението с природата е Божията благодат, която ми дава тази страст.

А с Дончо Цончев бяхме близки приятели, неведнъж сме мръзнали по пусиите и сме се грели край огъня, неведнъж сме споделяли манерката вино и топлата пита.

Както и с други много истински хора като д-р Васил Паница и Катя Докторова от Плевен, Йордан Каменов от Гулянци, Наско Шопа от Тетевен, Стефан Стефанов от Русе, Иван Дочев от Дълбок дол, Кольо Маринов от Млечево и много, много други.

Дълго време бях главен редактор на изданията на Съюза на ловците и риболовците в Българя, в това число и на списанието „Лов и риболов”.

Имам и няколко сборника ловджийски разкази, в това число и от ловджийските ни перипетии с незабравимия Дончо Цончев.

Мъжете от моето поколение знаят, че истинското приятелство се ражда в казармата и в лова, казармата вече я няма, остана ни ловът.

А едва ли някой се съмнява, че приятелството е благословията на живота. И пълненето на социалните мрежи с всякакви скудоумни милозливости и сълзливи стенания за жестокостта на лова и ловците е породено от невежество и фарисейщина, от лицемерие и позьорство.

- Продължавате да творите неуморно в различните жанрове. Чувствате ли се уморен или недоценен като автор?

- Не съм уморен все още, а оценката я дава времето - малцина са я получили приживе. Почти пълното отсъствие на литературна критика у нас- говоря за обективна литературна критика, а не за апологетското слугуване на изпълнителите на идеологически поръчки, дискредитира този необходим коректив до лъжичка захар в горчивото питие на посредствеността.

- На коя последна ваша творба бихте сложил днес ударение?

- На най-новата, разбира се. Това е поредният ми сборник със селски разкази - ъгленски, разбира се, с чието заглавие - „Шъшкъни” съм обозначил главните източници на тези и смешни, и тъжни истории, които моите хора разказват всяка сутрин под клоните на древната Пацовска черница на площада в Ъглен. Книгата вече е в печат, надявам се да направя премиерата по време на пролетния панаир на книгата в София в края на май.

- Какво пишете в момента, ако не е тайна, разбира се?

- Не е тайна, дори публикувах някои откъси от бъдещата си книга „Топонимия на ъгленския топрак”.

Вече казах, че Ъглен е центърът на Вселената, както и всяко българско село, впрочем, и това се потвърждава от имената на местностите в селското ни землище - Печенак, Гърковското, Арнаутския вир, Кърджалийската стена, Влашкия връх, Татарските колиби, Чифутското и много други.

Да не говорим за това, че всяко име е свързано със събитие, с личност, с кръв, с пот, с почит или с проклятие. Десетки са из топрака ни тракийските могили, пещерите, кладенчетата и изворчетата, доловете и хълмовете, кориите и рудините…

Да не говорим за река Вит с нейните меандри, бързеи, лъщави, вирове, подмоли, елии… Така че историите по тази чудно красива земя са притихнали в очакване някой да ги разкаже, и аз реших да опитам.

- Имате влечение към историята на траките. Аз живея в село Езерово, където е открита последната тракийска находка - пръстенът с все още неразчетен надпис. Знаете ли нещо повече за тракийския пръстен от Езерово?

- Да, следя всички опити за разчитането и обяснението на тайнствения надпис от пръстена. Мисля, че главното послание на древната тракийка е ясно още от прочита на акад. Владимир Георгиев, който е и първият, внушил ми почит и интерес към тракийското ни минало с лекциите си в Софийския университет.

Чисто емоционално съм поразен от местоимението „АЗ” в древния тракийски текст, изписан в скъпоценния погребален пръстен половин хилядолетие преди Христа и за мен това е още едно ярко доказателство за тракийското минало на българския народ.

- Да поговорим за книгата ви „Тракийски легенди”. Как се зароди идеята за написването й? Какви бяха подбудите?

- През по-голямата част от живота си се чувствам неудовлетворен от разнопосочните опити за интерпретиране на нашата история, от чуждопоклонничеството и политиканстването на мнозина от нашите историци, лошо прикрито от претенции за някакъв стерилен академизъм.

Не може да се изследва историята през очилата на чуждото одобрение, макар че титлите, званията, почетните чинове, кръглите суми и академичните мантии в наше време са именно за тези, които са сложили тези очила.

Ще ми се като заведа гостуващите ми младежи до Царската тракийска могила в Ъглен да им кажа: „Тук бе погребан един древен владетел от тракийското племе на кробизите, чиято гробница преди петдесет години бе ограбена от невежествени простаци-иманяри за шише ракия - точно както повечето от нашите съседи на Балканите ограбват нашата древна история.”.

Та затова и написах тази книга, тези три приказки - за нашите предци Орфей, Спартак и Рез, за света на траките, от който произлиза цялата античност и цялата европейска цивилизация.

- Какво е вашето послание към читателите с „Тракийски легенди”?

- Както Малкият принц има своята планета, така имаме и ние своята, а историята е розата, за която трябва да полагаме особени грижи, защото е наша и никой друг няма такава.

Преди интернационализмът, сега глобализмът е готов да ни удави във въображаемото море от вкисналия шербет на светлото бъдеще, за да ни заличи напълно, и е на път да успее. Не съм съгласен и никой българин не трябва да е съгласен.

- Книгата е илюстрирана от Калин Николов, с когото вие наистина ни потапяте в един приказен свят, който се възприема много по-лесно от една фактологична историческа книга.  Защо след като дълги години историята на древните траки беше умишлено неглижирана по идеологически причини, сега с нарастващо любопитство следим археологическите открития, възхищаваме се на културното наследство, което са ни завещали и сякаш траките днес са на мода? Защо? Защо чак сега?

- Историческата ни наука е лишена от мъжество, единици са учените, които отстояват българската гледна точка към събитията от собствената ни история.

Но колкото и да съм недоволен от историците, аз си давам сметка, че моята работа е друга  - да изведа според силите си историческите личности на литературната сцена, често влизайки в противоречие и дори в пререкания с някой особено яростни следовници на противобългарщината.

А изборът на тракийската тема е просто поради това, че земята ни е наспорила находки от тези отдавнашни времена - само тракийските могили у нас са хиляди, артефактите по музеи и колекции - десетки хиляди, и вече става непоносимо да се препъваме в тях по всяка пътека в България и при това да не ги забелязваме.

Убеден съм, че ни предстоят и открития, които ще поставят траките на полагащото им се място на творци на античната култура - трябва да сме готови за тях.

- С изненада откриваме приликите в лицата на траките с днешните българи, но всъщност разбираме колко малко знаем за древните траки. Какво даде вашата книга повече от другите, от историческите?

- Не само в лицата - носии, празници и обичаи, езикът, названията на местности, лични имена и много други предоставят доказателства за нашето родство, дори първородство. Не съм сигурен обаче, че аз с приказките и Калин Николов с илюстрациите сме дали повече от някои исторически книги, а и задачата ни не е била такава - все пак легендата, преданието, приказката, притчата са духовната памет, нравственото послание, емоционалното свидетелство за едно ярко минало.

- Ще си позволя да цитирам поетът Николай Милчев, който казва: „Това е книга, която да четем на децата и внуците. Няма по-голям комплимент от това, да кажеш на някого че е написал приказка. Когато я прочетох втори път я видях вече като една книга за нравствеността у човека и за силата на човека.” Прекрасно казано, но дали тази нравственост не остава само в книгите ви?

- Надявам се, не. Разбира се, не е по силите на която и да било книга да противостои на рушителните тенденции в обществото, на деградацията и опростачването, на култивирането на невежеството и простащината, на примитивните нрави и хищническото поведение. Но съм сигурен, че не съм сам, че не е само тази книга. А знаете, че капка по капка…

- Е, дойде време да си поговорим за нравственост, култура, духовност. Къде са тези качества днес у съвременния българин? Защо страната ни е болна от диагнозата „духовен упадък”, „безхаберие”, „анти-културност”, „чалга” и т.н. Вие какви още диагнози бихте дал?

- Твърде самоуверено ще е да застана в позата на лечител на недъзите на обществото. При това съм убеден, че българинът притежава високи нравствени качества, дори когато са латентни или когато ги крие от неудобството да ги покаже сред налаганата от модата или конюнктурата простащина. А защо се сриваме по нанадолнището към края на българската история? Защото с невероятна наивност се доверихме на рушителите и осквернителите, на професионалните демагози и лъжльовци с вратовръзки и им връчихме ключовете от здравето, образованието, благополучието си - в крайна сметка от собственото си бъдеще. Сигурен съм обаче, че не всичко е загубено, че и тази национална катастрофа не само ще преживеем, но и ще се въздигнем от пепелта.

- А сега един кратък БЛИЦ от няколко кратки инжекционни въпроса!

- Кой цени днес културата?

- Последните мохикани.

- Кой оценява днес поетите и писателите?

- Счетоводителите.

- Защо писатели и поети класици на България са премахнати от учебната програма?

- За да не дразнят чиновниците.

- Защо заслужени поети и писатели не са в учебната програма на училищата?

- Не са заслужили пред когото трябва.

- Защо издателствата не желаят да издават поезия?

- Поезията е враг на парите.

- Защо трябва да си плащаш, за да ти издадат творбите, а навремето се плащаше хонорар на писателите и поетите?

- За да разбереш, че сам си си виновен, като се занимаваш с глупости.

- Защо читалища, библиотеки и други „културни” обекти не желаят да плащат хонорари на писатели, поети и хора на изкуството които им гостуват с представяния на книги и спектакли?

- Защото не успяват да продадат просяшките си тояги, та да спечелят някой лев за хонорари.

- Защо културните дейности и изкуствата са толкова неглижирани?

- Защото не стават ни за ядене, ни за пиене.

- Защо думата художник или поет означава бедняк?

- Защото богатството убива сетивата, а бедността ги изостря.

- Йото, след толкова откровения накрая ще си позволя да мина на “ти”. В предварителния разговор ми разказа една история за един „ВИП” на един паркинг. Били я разказал отново на нашите читатели? Кои са „ВИП”-овете в съвременното българско общество?

- Простичка история с ясен подтекст. Бях поканен на някакво събитие и когато паркирах на централния паркинг на хотела, видях към мен да тича след шкембето си главния организатор. „Моля те - каза ми, този паркинг е за вип-персони, премести си колата ей-там. Вдигнах вежди - бях поканен като носител на американска литературна награда, но преместих колата.

Стана ми интересно кои са тези вип-персони в градчето и скоро разбрах - собственикът на хотела, собственикът на ресторанта, на автосервиза, на фабриката за опаковки, на сервиза за гуми… Добре, че не ме накараха да им отварям вратата и да ги срещам с поднос шампанско в бокали…

- Къде е изходът от духовната тъмнина?

- Към него не се тръгва от вип-паркингите. По-подходяща отправна точка е селото, което обитавам. Но всеки търси този изход сам - достатъчно е да не се изкушава от съблазните на височайшото одобрение и да не се мъчи да се хареса на всички.