БАНКА СИРОМАШИЯ
С пари душа се не държи, казват, ама без пари е неволя. И май от всички, които познавам, само Николинка се оправя с парите, не й мигва окото от нямане.
Не знам каква й е тайната, но винаги има, да речеш, че получават повече от нас - не е вярно, че се стискат и пестят - също, че са алчни и скрънзави - глупости - точно за такива като тях е казано - иди при сиромах да се наядеш, иди при богаташ да се нагледаш.
Не знам по-разумна ли е от другите, по-подредена ли е - сигурно е и така, но според мен тя си има особен талант да харчи само за това, от което има нужда, без иска ми се, без ама аз без това не мога, без ама Боца си е купила - че аз що да си не купя… А да я преметне някой, да я прекара, както се казва - забрави!
На баба Филка се обадили измамници, реве някакъв по телефона: „Бабче, бабичко, катастрофирах, сега съм със строшени крака в болницата, ама и полицай ме пази, че съм карал пиян” - реве и нарежда, даже не само името й знаел, ами и това, че нейния внук Мирослав й викал на майтап „бабичко”.
Та да занесе пари, ама много пари, знаел колко има, гадината, та да ги занесе всичките, че да отърве затвора, щото и човек бил пребил с колата.
Оня реве и нарежда, тя реве и подсмърча. И сиромашката повярвала, че това е Миро, надиплила кайметата да ги носи в една кофа за боклук до моста, както й казал оня, ама й стигнал акъла да каже на Николинка, нали един дувар ги дели.
И Николинка взела парите, увила в кърпицата парцали някакви, пратила бабичката да ги сложи в кофата, а тя я преварила и клекнала зад едни алантуси в засада. С балтията.
Дошла баба Филка, дигнала капака на кофата, огледала се, спущила пакетчето вътре и си тръгнала.
Не минали и пет минути и е го, иде болникът, и Николинка веднага го познала - Асанчо Юзов, на Ашарица от момчетата, малкия.
Бръкнал в кофата, извадил пакетчето и го мушнал в дрехата, Николинка изскочила с балтията, той само дето не се напикал, и го повела към кметството.
Обадила се, дошъл кмета, дошъл и кварталния, та му сложил белезниците, и още преди да дойде патрулката да го прибере станало ясно, че Асанчо е само муле - обадили му се да прибере парите, ама кой, откъде - не знаел.
Та го закарали в участъка в Луковит да го подсетят…
Ама да не мислите, че Николинка й върнала парите? Нема такива работи. Шест хиляди и деветстотин лева, сбирани от пенсийката и арендата.
Прибрала ги Николинка и й казала - като ти потрябват - ще ти дам, ама ако наистина ти трябват за нещо важно. Иначе не - при мене.
Кандисала баба Филка, като й се обадил Миро му казала, че Николинка й държи парите, а той и отвърнал: Правилно! Как нема да е правилно след тази случка с Асанчо…
Да, ама до пенсията далеко, и баба Филка току викне през комшулука:
- Николинке, чедо, а дай трийсет лева да си купя яйчица, че кокошките нещо не носят, а и други работи за ядене, че само на боб не върви…
- Аз яйца ще ти дам, за хлеб имаш, и като ти извадя сиренце - ще прекараш още пет-шест дни да дойде пенсийката. После - живот.
Да, ама баба Филка все я човърка, че парите й са у комшийката - ту жилетка нова й трябвала, ту обувките й са се износили, ту захар трябвало да купи баш сега, че щяла да поскъпне като дойде време за компотите.
Но Николинка не дава - и без това си можеш, къде си тръгнала, та някой да те гледа, то какви компоти, като сланата попари черешите…
Докато един ден при баба Филка дойде брат й да си делят имота. За нивите се разбраха бързо, спор нямаше, пък й бяха на сгода - по пет декара на две места и по два пак на две.
Ами къщата? А брат й - заврян зет в Драгана, съседното село, заможен - върти бизнес с дърва за огрев, има и един бус, с който кара багажи и колети из цяла Европа.
Този път баба Филка не вика през комшулука, а направо влезе в къщата при Николинка и й разказа всичко до край:
- И така - вика - даваш ми седем хиляди, нищо пари са, от мен да мине, повече няма да ти искам - и отиваме при нотариуса да се подпишем, че къщата е твоя. Това е по братски, нали знаеш?
- Прав е, лельо Филке, и добре, че не е лаком. То къщите в Ъглен като твойта вървят по двайсет и пет - трийсет хиляди. Можеше и петнайсет да рече - какво щеше да правиш? А сега - е ти твойте пари, разбра ли сега защо не ти давах да си купуваш жилетчици и чепички? Ще донадиш още сто лева от пенсийката, и готово - къщата е твоя, и домазлък за Миро, че да има гръб в тоя сбъркан свят, ако види зор…
Така и стана, и случката се разчу из село. А резултатът беше най-неочакван - тръгнаха при Николинка първо комшийките, а после и хора и от Шоп махала, и от Врътеник, и от Кашмер махала - тя да им държи парите и да не им дава, освен за важните неща - дърва за огрев, зимни гуми за колата, ремонт някакъв, недай Боже, или, пак недай Боже, ако някоя болест гътне човек, а и за последната случка, че то сега и да умре човек знаеш ли колко пари трябват - защото слаба е човешката природа, досущ като сврака лесно се съблазнява от разни лъскави неща, а и повечето хора са с широки пръсти, и като имат все гледат да се докарат до нямане.
Та сега като мина покрай тях все ще я видя седнала на пейката - там й е офиса - я с баба Въта, или с чичо Станчо, или с някой друг да обсъждат сделки и покупки, цени и оферти.
И най-често в разгорещените им разговори се чува николинкиното „Не!”, след което вложителят си тръгва май ядосан, но и доволен.
И вече всички в село й викат „Банка Сиромашия”, макар че такава банка - без лихви, комисионни, такси и само на юнашко доверие надали има някъде на друго място по света бели.
