Златимир Коларов

Подреждам номерата в паметта на мобилния си телефон по медицински специалности, градове и други отличителни белези, за да ги намирам по-лесно, стигам до телефона на Вальо Бореца-Подмола от Хасково и си спомням:

Беше през лятото. Влезе в кабинета и попита за мен. Огледах го - тридесет и няколко годишен, среден ръст, квадратна глава, прическа нула-номер, леко кривогледи очи, спортна фланелка, едри буцести мускули, бермуди, сандали, юмруци като чукове. Помислих си : „Борец - типична мутра…”. Попитах го защо съм му нужен. Каза, че иска да го прегледам. Зарязах писането на епикризи и го поканих да седне - нямаше вид на човек, който ще чака дълго, без да се подразни. „Ако се ядоса и включи в действие чуковете, главата ми ще стане на наковалня…” - помислих си.
Попитах го какво работи.
- Разбойник съм - простосърдечно отговори той.
- Как така? - попитах аз.
Учуди ме не отговора, а откровения начин, по който го каза.
- Така, разбойник съм - погледна ме прямо с леко разместените си очи и поясни: - Аз ги повреждам, ти ги оправяш, чиста работа… - и се опита да се усмихне, но не се получи.
„Мисли ме за ортопед - помислих си. - Дано не излезе толкова щур, колкото изглежда, че да не стана пациент на себе си…” Не познах - излезе по-щур, но, слава Богу, допаднах му и не ме направи пациент на мене си.
Каза, че го болят ръцете и вдигна чуковете към лицето ми. Прегледах го и казах, че има „псориатичен артрит”. Попита какво означава това. Обясних, че се касае за възпаление на ставите за цял живот, вследствие кожна болест.
- Аз пък си мислех, че съм ги натъртил, като съм бил някой… - разочаровано каза той и заразглежда чуковете си отблизо.
- Кой? - не се сдържах да попитам аз.
- Знам ли… - сви рамене. Въздъхна и допълни: - Защо на мен, бе? Защо за цял живот? Защо да страдам?… - и отпусна чуковете на коленете си.
Така се запознах с Вальо - Бореца от Хасково, както го записах по-късно в паметта на телефона си.

През следващата половин година се срещнахме няколко пъти. Успях да спечеля доверието му и, когато идваше да се преглежда, разговаряхме не само върху здравни, но и върху други теми - предимно новини от подземния свят. С нещо и той ми стана симпатичен - може би с непринудения и открит начин, с който говореше за борческите си дела. Оказа се, че наистина е тренирал борба, преди промените е работил като барман.
- На вечер имах по четири-пет битки - размахва пред лицето му чуковете той. - И много съм кален в боя, да знаеш!
Нямаше нужда да го казва - вярвах му безрезервно.
- Кой те насочи към мен? - попитах го веднъж.
- Една доцентка от Института в Свищов. Преподаваше ми по Счетоводно дело. Ти си я излекувал.
Оказа се, че, въпреки борческия вид и борческата биография, Вальо е завършил висше финансово образование в Свищов, но по-отръки му идваше и при сърце му беше мутренската работа, която практикуваше с вдъхновение и постоянство на професионалист от най-висока класа.

Познаваше всички известни мафиоти на времето - връзките, навиците, делата им. С много от тях беше контактувал в продължение на много време. Тогава осъзнах, по-скоро почувствах вихъра на въртележката на хората от подземния свят - едни си отиваха, нови идваха, правеха същото като старите и като старите си отиваха, за да освободят място за следващите… Нито един от борчетата, за които ми разказа, не устоя на вихъра на въртележката - вятърът ги отвя по един, по двама, всичките… Един ден му казах:
- Както си тръгнал, и на теб ще ти се случи нещо някой ден…
- Майната му, докторе - махна той с ръка. - Каквото на другите, такова и на мен. Важното е да не се предаваш! - и ми разказа, как полицаите от Хасково се опитали да го арестуват, той се барикадирал в къщата си в продължение на две седмици, подигравал им се през прозорците, но те не смеели да влязат - не разбрах защо.
Докато разказваше, лицето му се зачерви, очите му се завъртяха в орбитите в различни елипси, дъхът му се ускори, гласът му се усили. Скърцаше със зъби и псуваше полицията, държавата, всичко живо…, псуваше „стакато” - накъсано, задъхано, начесто… Гледах го с интерес - за първи път виждах подобно първично, бясно, яростно преживяване на спомен… Осъзнах, че освен правни и социални, Вальо има и сериозни психически проблеми.

Един ден ме попита:
- Трябват ли ти диализатори?
- Какви диализатори? - изненадах се аз.
- Портативни, два броя - и разпери два пръста от левия си чук.
- Откъде ги имаш? - продължавах да недоумявам аз.
- От един турчин. Купил ги в Германия и ги пренасяше за Турция - търпеливо поясни той.
- Къде пък го намери тоя турчин? - поинтересувах се.
- Преспиваше в Мотела - отговори той. Беше ми казал, че е купил или взел под аренда мотела извън града и много се гордееше с широкия паркинг и бунгалата зад него.
- Колко ти струваха? - продължих да питам.
- Нищо - погледна ме чистосърдечно с разместените си очи той.
- Как така?
- Взех ги. Набих го и ги взех - понадигна чуковете той.
- Защо е трябвало да го биеш? Просто ги вземи, щом си решил, но не го бий - воден от хуманни чувства недоумявах аз, потресен съдбата на нещастния болен турчин.
- Как така? - недоумяваше и той. - Нали трябваше да му ги взема…
- Първо защо трябваше и второ, защо си го бил…
- Трябваше да ги взема, може да потрябват за нещо! - отсече Вальо. - И как ще му ги взема, ако не го набия? - още по-чистосърдечно се учуди той на наивната ми докторска неосведоменост по подобни, ясни сами по себе си, неща.
- Ами, ако го убиеш? - предположих да се възмущавам аз.
- Е, как ще го убия! - а Вальо продължи да се удивлява на неопитността ми. - Аз съм християнин. Имам жена, деца… Не искам да си слагам грях на душата. Бия го, колкото да му взема диализаторите. Толкоз…
За него вярата в Бога и вземането на диализаторите чрез пребиването на турчина не се изключваха, дори, бих казал, че се допълваха, защото, когато му казах, че не са ми нужни диализатори, няма какво да ги правя, той се настрои благотворително и каза:
- Ще ги даря на Димитровградската болница.
- Защо на Димитровградската, а не на Хасковската? - попитах аз.
- Веднъж там ме лекуваха и ми помогнаха. В Хасковската ме познават, страх ги е, прегледат ме набързо и ме изпратят, без да ме изследват, а пък в Димитровградската ме снимаха на рентген и ми откриха пневмония…

Един ден, в знак на най-искрени чувства, той ми каза:
- Чумо, кога ще ми дойдеш на гости в Хасково, бе, чумо? - и ме чукна приятелски с чука по рамото. „Добре, че е приятелски, че иначе…” - помислих си, без да смея да довърша мисълта си. - Ще те почерпя две петнадесетгодишни в Мотела. За цяла вечер…
- Какви петнадесет годишни? - наивно питах аз.
- Момичета, бе! - отговори той, впечатлен от лекарската ми наивност.
- Аз на една тридесет годишна трудно се навивам за час, пък на две по на петнадесет и то за цяла вечер… Ще се чудя какво да ги правя…
- Ти няма да ги правиш, те ще те правят… - отново му чукна той по рамото с чука.
- Какво, бе, Вальо? - продължих глупаво да питам аз.
- Каквото трябва, каквото искаш, всичко, каквото си помислиш, пък и каквото не си го мислиш… Големи майсторки са, да знаеш! - продължи великодушно да ми обяснява той.
- Пробвал ли си? - попитах нетактично.
- Че как? - искрено се учуди той. - Като си купуваш кола нали сядаш да я покараш, за да видиш как върви? Може и на някой майстор да дадеш да я покара. За скрити дефекти… - и гръмко се разсмя. Това бе един от редките моменти, в които се шегуваше и усмихваше.

Веднъж, на път за Русе за консултация за тежко болна, Вальо ми позвъни да пита за дозите на лекарствата, които пиеше и трудно запомняше.
- Къде се намираш? - изстърга приятелски гласът му в слушалката.
- На път за Русе? - отговорих и продължих да криволича по пътя към Червен бряг.
- Какво ще правиш там? Някоя далаверка? При моста? - още по-приятелски застърга гласът му в слушалката.
- За консултация на една болна.
- Ама и вие, докторите, сте едни… - разочаровано промърмори той. После се оживи: - Слушай, чумо! Ще ти дам номерата на едни авери. Ще им кажеш, че аз те пращам и ще видиш как ще те посрещнат. Само ще кажеш какво искаш и е твое - ядене, пиене, жени!… - въодушеви се още повече той.
- Благодаря, но няма да имам време, бе, Вальо - казах аз.
- Ама и вие, докторите, сте едни… - разочаровано промърмори той и затвори.
„Това е истински приятел - помислих си - грижи се за комфорта ми: ядене, пиене, жени, а пък аз - нямам време, Вальо. Как на такъв да не му тръснеш един в мутрата, пък бил той и докторът, дето те лекува?…”

При една от последните ни срещи, вече бяхме станали доста близки и не се притеснявах да го питам за деликатни и интимни неща, го попитах:
- Убивал ли си?
- Пилета ли? - погледна ме той с разместените си очи.
- Не, човек - натъртих аз.
След малко каза:
- Няма да ти кажа! - замълча и промърмори: - Ще ти кажа само, че между пиле и човек няма разлика - и стрелна с поглед двата чука в скута си.

Няколко месеца след това Вальо престана да ми се обажда. Въпреки че често си го спомнях, и аз не намирах повод да му се обадя. Минаха няколко години. Веднъж попитах един пациент от Хасково за Вальо, описах го и казах, че е наел Мотела под аренда, не помнех фамилията му.
- Познавам го, Вальо-Подмола - каза пациентът ми.
- Подмола? - учудих се аз.
- В Хасково така го знаят. Слагах климатици в дома му. Плати ми няколко стотин лева в банкноти по два и по пет лева… - понечи да каже още нещо, но замълча.
- От момичетата от Мотела? - провокирах го аз.
- Най-вероятно - отпусна се той, като разбра, че съм наясно с делата на Вальо.
- Какво стана с него? - поинтересувах се аз.
- Убиха го - поклати глава пациентът ми.
- Как така? - изненадах се аз.
- На улицата, в центъра. Застигнали го двама и го застреляли с няколко куршума в главата…
Очакваше се - помислих си и ми стана криво. Не беше стока Вальо и, явно, много хора си бяха изпатили от него, но притежаваше простосърдечна и непосредствена откровеност и първичност, които будеха симпатии, може би защото рядко се срещат в подобен самобитен и неподправен вид.

„…Вихърът на въртележката…” - пошепвам и изтривам номера на Вальо Бореца-Подмола от паметта на телефона.