КЛЕВЕТНИК

Стоян Етърски

КЛЕВЕТНИК

Добре те знам. Преди години беше
на виден адвокат невзрачен син.
Бедняшки кожи татко ти дереше
и къщи дигаше - с гараж и магазин.

Ти бе възгърбав. И в лицето черен.
Но иначе охранен. И с похват.
Костюм за през деня. Костюм вечерен
Костюми други - чист английски плат.

От политика бягаше. - Какво пък!
Народа няма да оправяш ти!. ..
Да тегли, щом светът е гнил и опак!
А ти - живей, че младостта лети!…

И си живееше … Но разведри се Изток
и ти - за ден узря кажи-речи:
завърза връзки даже с комунисти,
и даже Маркс от Марс разграничи.

И млъкна някак тайнствено, дълбоко -
какво си мислиш всеки да не знай! -
Баща ти гложди цанковистки кокал,
но ти какъв си - друг си ти комай!…

Сберат ли се - не бягаш от приеми.
А в разговор - загадъчен… Виж ти!
Какво културно доживяхме време -
аристократ, а комунист почти!…

Но, за беда, живееше в градеца
работник някакъв, механик млад.
Той беше прост човечец, но подлеца
усещаше и под английски плат…

Умник бе ти. Сечеше ти главата.
В полицията пликче прати: „Тоз,
голтакът, комунист е и в червата!…”
И - не подписа мръсния донос…

Механика отвлякоха, макар че
не бе убивал, нито чуждо крал.
И много пот един агент похарчи,
додето го изхвърлят жив-умрял…

Дойде Септември…
Ти - на глас се хвалиш;
„Да знайте само - четох цяла нощ!
И, вярвайте, прочетох „Капиталът”. -
Голямо слово, братче! Сила! Мощ!..”

А щом след ден-два слезе от Балкана
с ура и песни първият отряд -
отде се глас у тебе толкоз хвана! -
ти най-крещя от цял възторжен град…

И днес - добре си пак. Насам-нататък
промъкна се, по мед се нареди.
Едно те мъчи само - ще съм кратък;
механикът отблизо те следи!…

Умник си ти. Бръснач ти е главата.
В завода, кадри, пликче пращаш: „Тоз,
стахановецът - враг е! Той жандар бе!
Той в миналото е Буров беше дост!… ”

Но тоя път - не мина!… На подлеца
откриха името и - виж, беда! -
освиркаха те публично в градеца,
а, шепне се, ще ходиш и в съда…

Народът мрази враговете. Ясно.
Той враг в завода няма да търпи.
Но ударника - знаят го прекрасно:
той за народна свобода се би!….

И щом по него хвърляш кал - тогава
разбира даже сетният дурак:
не е от глупост, нито пък за слава
клеветник си, защото си ни враг!


РИЦАРЯТ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

епитафия

Той почина от болест нелепа -
недовиждаше, бе далтонист.
И случайно съвсем се утрепа
на небето под купола чист.

Леко пийнал, върви по ръба на
вледенената своя война,
а пред него - гърбина опънал
зид огромен, Китайска стена.

Вековечна, велика, грамадна…
Ала той недовижда добре!
и се блъсна о нея, и падна
сред Китайското южно море.

Тъй загина. Случайно. Обаче
задържа се в народа мълва -
че нарочно търчал подпалвачът
да разбие стената с глава.


СХВАТКА

- Мой добър дон Кихот!…
Дон Кихот, престани да воюваш!
- Не мога.
- Откажи се!
- Не ща.
- Но с подход
като този ме хвърляш в
тревога!…
Не разбра ли, светът не
търпи
ветрогонци, мечтатели
празни.
Стига подвизи! И закърпи
ямурлука си - да не дразни
снобите… Свръхмодерният вкус
по техния вкус се равнява:
разлагане на формите
плюс
антистих и смислова плява,
и обратно виждане… Да,
ти не си съгласен, разбира се,
но къде е творческата
свобода,
ще кажат те, нервирани,
и щом са два-трима, а ти -
сам,
ще счупиш своето копие
остро
в щита им лъскав, с надпис
голям:
„Внос
на поетични мостри”.
Дон Кихот, дон Кихот,
помисли:
Не е копа сено деребеят -
да я атакуваш
и да не боли,
когато се сблъскаш с нея.
Деребеят на доходен пост
е мислещ субект и разбира
как по начин най-бърз и прост
удара ти
да парира.
За да не влиза рисковано в
бой
ща измисли така фин вариант,
че никак да не проумееш
кой
е препънал твоя Росинант.
И когато се валяш в прахта,
и на пръсти си броиш
ребрата,
той ловко ще ти стъпи на
врата,
усмихнат
като брат на брата…
Ти пък
се усмихваш на мен.
Ти ме гледаш тъжно дори.
Зная, мислиш си в тоз
момент,
че съм страхливец… Спри,
рицарю, не пламвай пак!
Срещу подлеца меч не вади!
Храбростта не важи
пред такъв враг -
подлец ли е
току-виж,
че победи…
И защо
срещу търгаша летиш в
кариер!
Защо
крадеца от държавното
хулиш!
Нямаш полза. Живей с друг
маниер.
Научи се
в сянката да се тулиш.
Какво - ще ми лепнеш
плесник!
И ми крещиш „мижитурка” -
на мене!
Ще удряш еснафа! До сетния
си миг!
Докато кръв удря
в лудите ти вени!…
Не, не, не! Хиляди пъти не!
Ти си непоправим, дон
Кихот!
Научи се
да се вардиш поне -
един път се живее
този живот!
Ти ме гледаш иронично пак.
Не ме мразиш. Съжаляваш
ме даже.
Мислиш ме, значи, за
глупак.
Чудесно! Няма какво да се
каже!
Щом е така - край, не ща
да те знам!
Стой си
зад гланца на огледалото!
Геройствай си колкото щеш,
но там -
един ли блед образ
е пресъздало то!
Ти мълчиш…
Дон Кихот, да се простим,
брат.
Ще пуснеш ли сълзи!
- Ни капка.
- Аз се махам!
- Наивник. В тоз град
ний кипим
под една и съща шапка.