Мюмюн Тахир

След като завърши гимназия и положи успешно матурата, Байкал бе назначен като нередовен учител в планинското село Могилно, близо до гръцката граница. То е едно от стотиците родопски паланки, разпилени по баири и долини.

Много от тях са накацали по хълмовете, надвесени над дълбоки и широки пропасти. Към тях водят безброй тесни и стръмни пътеки, отъпкани от хора и добитък.

Китните селца, омайната смесица от скални форми, извори и водопади са малка част от онова, което показва красотите на този край.

- Докато получиш повиквателната за казармата ние ще намерим редовен учител - му каза инспекторът от просветата Дамян Каршияков.

Байкал пое учениците от първи и трети клас, които учеха в една класна стая. Такава беше практиката в онова време поради липсата на стаи.

Училището се намира в стара къща в края на селото, чийто собственик се изселил преди години в Турция. Преди едноетажната сграда представлявала нещо като странноприемница с две стаи.

В едната нощували селският овчар и гости на селото, най-често закъсали пътници.

В другата през дългите зимни нощи се събирали мъжете на раздумка, а през деня, особено в петъците и дните през рамазана, се извършвали молитвите.

Стените на стаите по-рано били изплетени от върбови пръти, измазани с оборска тор, кал и слама и после варосани, а по-късно съборени и изградени от кирпич.

Подът е бил гола земя, постлана с рогозки; таванът е на гредоред, а покривът - от тикли и турски керемиди. По-късно бил направен ремонт и издигнат още един етаж с камъни, докарани от хората с волски коли от Сиври планина.

В света винаги има двама души, които се търсят било сред пустинята, било в големи градове.

А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение; съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща ръка… Тази ръка събужда любовта и създава сродна душа за всеки, който търси…, пише творецът.

- Добър ден, колега! - чу в междучасието още в първия ден да го поздравява млада жена - средна на ръст, с красиво привлекателно тяло, светлоруса коса и светлосиви очи. Преди да успее да й отговори, тя протегна нежната си ръка:

- Ася съм. И аз съм нова. Преди една година завърших педагогическото училище.

Той пое протегнатата нежна ръка:

- Казвам се Байкал - и чак тогава се загледа в лицето на младата жена.

Измежду тънките вежди и дълги мигли гледаха очи на газела, които срещнаха бляскавите му тъмнокафяви и самоуверени очи.

Любовта на двамата млади хора се възпламени естествено, понесена от вятъра на взаимното привличане. Между тях не прехвърча мигновена искра в деня, в който се запознаха.

Тя го привлече със своето спокойно поведение, с крехкостта си, със свежото и красиво лице. а той - със своята любезност, внимание и уравновесеност…

Тук можеше да бъде написано, че те „усетиха как неочаквано попаднаха в лоното на адски пожар. Такъв адски пожар бе това, че колкото повече гореше, толкова им ставаше по-приятно. При всяко връхлитане на пламъците срещу тях, имаха чувството, че се къпят в океана на щастието.”

Но нямаше нищо такова. Любовта между тях се разви постепенно. Всеки ден се виждаха и говореха за учебните предмети и за малките ученици…

Окрилени от взаимната любов, те летяха в представите си за семейно щастие. С течение на времето ги обхвана завладяваща жажда за живот, бликнала от мечтите и обещанията за бъдещето без страх.

След като завърши педагогическото училище Ася започна работа като учителка си село Могилно, на няколко километра от родното й село Мъглене.

Баща й, един от богатите хора в региона, й осигури добро образование. Тя е начетена по широк кръг въпроси, чете непрекъснато, има свои виждания и се различава от останалите млади хора в района.

- Вълнуват ме предразсъдъците, които спъват развитието на тези краища, - каза Ася по време на първите им разговори и хвърли любознателен поглед към Байкал. - Тук хората се раждат, за да бъдат сякаш роби. Да свеждат глави и да се страхуват. Всички съществуват, примирявайки се пред големците. Търсят покровителство и робуват на някого. Искам като пролетен вятър да почистя това социално блато.

Ася говореше с къси изречения, гласът й трепереше, като че от устата й излизаше топъл пролетен полъх.

- Момичетата не могат да се омъжат за тези, които обичат, а се подчиняват на волята на родителите си - подкрепи я Байкал като я погледна влюбено и дискретно се усмихна. - От дете мечтая да променя средата, в която се родих, но поне за момента не виждам как ще стане това. Не искам да живея като родителите си, още по-малко като останалите си съселяни. Те са лишени от образование и култура и се задоволяват със своето безперспективно съществуване. - Байкал се взря в очакващите очи на Ася.

- Мъжете си намират по една робиня, която да им готви и да търпи капризите им, а те само ядат и пият на готово. Много от тях не правят разлика между ново и старо, между добро и зло. Движат се с един възел напред в живота, а аз искам да разплета този възел, да ускоря движението, за да могат да живеят свободно и всеки по своему.

При хубаво време след часовете Ася и Байкал правеха дълги разходки и често се качваха на близкия хълм, откъдето се открива прекрасна панорама към долината.

Гледката бе великолепна: вижда се същинска плетеница от пътечки, които се губят в долината или се катерят по голите баири. На места те образуват странни йероглифи, които описват сложните лабиринти на съдбата на хората от този край.

Горичката бе поетична и ги вдъхновяваше за прекрасни дела; тук се чувстваха бодри и пълни с благородни пориви. Слушаха гласовете на безброй птички, които сякаш чуруликаха само за тях.

Веднъж посетиха каменният феномен, наречен Слона. Неговият хобот оформя широка дупка в скалата, смятана от местните хора за магическо провирало. От незапомнени времена мястото е смятано за свещено и високоенергийно. Двамата оставиха по парче плат от дрехите си с вяра за здраве и щастие.

След това отиваха в малката стая в една изселническа къща, където беше настанен Байкал. Тя се намираше в края на селото, чиито двор се спускаше към реката. Оттам се отваряше прекрасна панорама към планината, която беше убежище на мъглите и облаците и покрита с широколистна буйна гора и с тучни летни пасища.

Разсъждаваха за бъдещото и възможностите да бъдат щастливи. Летяха на крилете на мечтите си. Разменяха мисли за Й. Йовков, А. П. Чехов, Ерих Мария Ремарк, Моцарт, Бетовен, Бах и др. По време на тези дълги и увлекателни разговори Ася показваше своята начетеност и познания, даваше верни оценки за литературата и музиката.

След тези разговори и двамата придобиваха чувството, че сякаш имат криле. Искаха да живеят, да творят и да обичат.

- Искам да направя много неща. Всичко да преобърна, всичко да завладея. Нещо трябва да се направи в тоя живот, той трябва да бъде изживян пълноценно.

И Ася смело настоя младите хора да участват активно в социалния живот, да развиват способностите си и се стремят към самореализация, и винаги да има собствено мнение.

- Всеки да бъда господар на себе си, - продължи тя. - Можеш ли, Байкал, да се представяш да стоя вкъщи да подгрявам вечерята, чакайки милия ми мъж да се върне от работа. Не искам са се омъжвам заради богатство, обществено положение и усещане за сигурност, а само по любов.

Бяха щастливи, защото бяха отдадени един на друг.

Дойде есента - зеленото си отиде и на негово място се настани жълто оранжевото и с това времето, когато Байкал трябваше да замине за казармата. Това е моментът, когато момчетата са на прага да станат мъже. Има много красиви думи, които се казват на тези, които отиват в армията. Бащите дават последни напътствия, майките ръсят сълзи, а влюбените девойки обещават „Ще те чакам”.

- Ще те чакам! Върви здрав, върни се здрав. Бог ще ни събере отново. Колко са две години?! Ще те чакам - обеща Ася. Повдигна се на пръсти и обви с ръце врата на Байкал…

Тази година зимата дойде рано. Студът допълзя още с първата ноемврийска мъгла, в края на месеца ръсна няколко шепи рехав снежец - въздухът бавно се сви в себе си и щом декември потропа на вратата, налетя големия сняг.

За броени дни изчезнаха пътища и пътеки, уплах и тишина захлупиха селото. Хората се сгушваха около огнищата и само димящите комини издаваха, че селото е живо. А снегът се сипеше тихо и кротко, та скоро нищо освен бяло не се виждаше наоколо.

Зимата бе нарисувала със своите бели бои съдбата на жителите на селото. Застанала на прозореца, през който струеше потоци светлина и пълнеше цялата стая, Ася гледаше през заскреженото стъкло и бършеше сълзите, които образуваха пред очите й тънка завеса. Вали сняг и ме пренася в друг свят, си мислеше тя и пишеше…

Първо писмо.

Здравей, любими! Отсъствието ти ме измъчва и прави живота ми труден. Знам, че думите не могат да изразят любовта ми към теб. Това е такава силна любов, че всеки момент, в който отворя очи разбирам, че искам да живея с теб и да остарея с теб.

Твоето отсъствие ме прави толкова нещастна, сякаш никога преди не съм изпитвала такова чувство, никога не съм била толкова тъжна, никога не съм преставала да съществувам.

Когато не си до мен се превръщам в най-нещастния човек на света. Чувствам тишината до самата й същност. Обещах ти, че ще те чакам там, след като изпълниш дълга си, където ме остави,. Винаги ще те обичам със същата любов, както в първия ден. Очите ми отдавна не са те виждали, но сърцето ми винаги е с тебе.

Но бащите и майките искат децата им да са… Те са хората, които са ни създали и отгледали до тази възраст. Ако има една врата, към която винаги ще се връщаме, това е тази на родителите ни.

Очите ми са пълни със сълзи, трудно виждам редовете, но трябва да ти кажа, че родителите ми ще ме женят за Али от Мокрец. Той е син на Мехмет, който се слави с богатството си; има много ниви, къща като палат, рогат добитък, овце. Знае се, че това богатство е натрупал с помощта на коравото си и алчно сърце.

Не ме упреквай, моля те! Бях решила да се изправя срещу дълбоко вкоренените предразсъдъци, но не успявам. Не мога да избягам с теб.

Бягството не е решение. Знаеш, че в нашето общество, когато едно момиче избяга, се говорят отвратителни неща за нея и родителите й. Не искам семейството ми да търпи това.

От страх колко дълго главите им ще останат в хармония с останалата част от телата им, момичетата тук се женят по волята на родителите си. Но семейният им живот продължава колкото надписа на вода.

След една седмица ми е сватбата. Непременно идвай. Ще те чакам. Знаеш къде.

Байкал четеше парещите слова, сякаш ги вадеше от сърцето на бушуващ пожар. Стана му студено и нещо стегна сърцето му.

Снегът не се умори да вали, а продължи да трупа и образува преспи. Навън бучи буря. Стъклата треперят от вятъра…

И докато снегът превръща природата в бяла страница, аз я рисувам с мастилото на спомена - често тайнствено и мрачно, понякога детски радостно; спомен като магия на тих фон на събитията, в които играем определена роля, Ася четеше стихотворението на Назъм Хикмет „Вали сняг”.

Говори снегът мълчаливо. С мълчанието си ме провокира да излея душата си, продължава мислите си тя.

По едно време прекъсна четеното и през белите ледени драперии, украсяващи с нежни орнаменти прозорец, видя как от Учка се наближава силует, който лека полека придоби очертания на човек.

Позна го: Байкал. В този снежен ден той беше извършил истински подвиг - прекосил бе планината и влязъл в селото откъм Учка, където преспите надвишаваха човешки бой.

Беше студено, ледени висулки висяха по войнишките му мустаци; пътят бе труден, но той крачеше по дълбокия сняг без умора, големи студени снежни парцали шибаха лицето му, но чувството, че ще види любимата си, го сгряваше…

- Ти ли си? Или това е плод на моето въображение, на женската ми фантазия? Това бе щастие, снегът носи щастие - възкликна Ася, когато Байкал триейки една в друга ръцете си влезе в стаята.

Тя протегна бели, нежни ръце и се хвърли върху му и с глас, звучен като бликваща от бистър извор вода, проговори:

- Ела. Ела и ме прегърни!

Байкал прегърна нежната като фиданка снага на Ася с мускулестите си като многогодишен габър ръце. С погледи, думи и жестове тя го обгърна с цялата прелест на своята женственост и искреност.

Ася се запревива в здравите мишци на Байкал както птиче в лапите на великан. Устните им се впиха ненаситно, заслепени от огъня на сърцата им. Байкал галеше нежната й кожа, твърдите гърди, стройните и гладки крака…

Любиха се безмълвно.

С проникването на светлините на зората през прозореца, Байкал стана, излезе и се потопи в снежния мрак.

Второ писмо.

Изминаха девет месеца от сватбата ми. Имаме си момченце. Кръстихме го Байкал.