НАПУСНА НИ МИХАИЛ БЕЛЧЕВ

Продрум Димов

Новинарската емисия в 8 часа на 6 април т. г. завърши с ненадейната тъжна вест: „На 79 години почина композиторът Михаил Белчев”. Това съобщение било прието, предадено от съпругата му Кристина Белчева.

Внезапно ме обзе спонтанна болка от тази потресаваща вест. Наистина е тежко, когато се разделяме с личности, които са оставили солидна диря в националния ни духовен живот и с които случаят те е срещал по големия път.

Моите първи спомени от този рядко надарен и скромен наш уважаван труженик под българското духовно небе ме отвеждат в далечните вече 60 години на миналия век, когато ме впечатли с първите си изяви като певец на малкия екран не само с красивата си младежка външност, но и с магнетичната сила на артистичния си мелодичен глас на изпълнител, приеман сред колеги и целокупната ни културна общественост с огромно възхищение.

Това беше времето още преди да облече войнишката си униформа. Сетне съм го запомнил и като гологлав певец - възпитаник в армията ни. Мишо рядко отпускаше глас, подрънквайки с китарата, придружаван от скъпата и незабравима Мария Нейкова.

Този творчески тандем навремето печелеше престижни награди, а също така и бурните овации на въодушевената публика на международния певчески фестивал „Златният Орфей”.

Това беше многообещаващото триумфално начало, когато този толкова добър и красив млад човек ни подсказваше за извикването на живот на пробудения му творчески талант.

И за щастие през следващите години той не се изостави и постепенно се оказа сред най-талантливите и любими творци на родния ни естрадно-музикален свят, загърбвайки нечии намерения да търси своето бъдеще в света на техниката.

В 70-те и 80-те години с невероятното си дарование Михаил Белчев се нареди завинаги във водещата компания на върховите ни талантливи и желани изпълнители в отечествената ни поп музика.

И сега, връщайки се назад, сме длъжни да припомним, че професионалното израстване на Михаил Белчев, Лили Иванова, големия Емил Димитров, Васил Найденов, Йорданка Христова, Маргарита Хранова и др. едва ли би било възможно, ако не бяха създадени благоприятни условия тогава за възхода на българската естрадно-музикална генерация.

И днес все още живите си спомнят с неугасваща носталгия за „Златният Орфей”, мелодиите на месеца и на годината, всевъзможни фестивали, конкурси и други форми, които стимулираха вдъхновения полет на българския песенно-творчески гений.

Да не говорим за огромния принос на композитори като Йосиф Цанков в началото, по-късно - Тончо Русев, Ангел Заберски, Петър Ступел, Митко Щерев, Димитър Вълчев и други.

Те обличаха във великолепни музикални одежди творчеството на такива талантливи наши поети и текстописци като Дамян Дамянов, Найден Вълчев, Димитър Точев, Александър Петров, Васил Андреев и много други надарени творци на мереното художествено слово.

В непрестанното си професионално израстване Михаил Белчев усъвършенства певческата си дарба, мелодиката на уникалния си глас, като се настрои и на поетично-творческа вълна.

А стиховете, които раждаше му талантът му, спонтанно се явяваха на бял свят с дълбоко емоционално и силно въздействащи мелодии.

За жалост този невероятен творчески кипеж секна изведнъж в първите години след настъпването на така наречените демократични промени през 1989 г.

Мнозина от естрадните ни певци се почувстваха лишени от въздух, други се приспособиха, сервилнически се заеха да обслужват новото сбъркано време. Това доведе до едно неплодотворно разделение на художествено-творческата ни интелигенция.

Михаил Белчев наблюдаваше болезнено това негативно явление и пръв призова колегите си от родната поп музика към единение в името на просперитета в българската духовност.

И няма да забравя колко усилия положи и успя да доведе до концертния подиум в Зала №1 на НДК повече от 46 свои колеги.

Този концерт в края на 90-те години изигра изключително важна възродителна роля за обединението на разстроения ни и изпаднал в паника роден естраден свят.

А Мишо беше вече успешно сроден като автор в сферата и на поетичното ни слово и членуваше в Съюза на българските писатели. А това е времето, от което датират и моите кратки епизодични контакти от съюзни събрания.

Първото ми непредвидено сближаване с него и семейството му стана през м. октомври 1999 г. Тогава някогашното любознателно софиянче, израсло край пл. „Македония”, беше прехвърлил билото на своята 53-годишна възраст, доста обогатена в житейски и професионален план.

Но ми се струва, че от всички стъпала, които е изкачвал по своя път, изключително приносно за бъдещата му човешка реализация, е успешното му завършване на драматична режисура със специализация „Телевизионна режисура” в Театралната академия „Черкасов” в Ленинград /дн. Санкт Петербург/.

И тази школовка, макар че е заемал различни длъжности под родното ни духовно небе, е определила смисъла и съдържанието на пожизнения му любим „занаят.”

И неслучайно той нееднократно е споделял с нескрито удовлетворение, че повече от 50 години е посветил творчески в съвместната си работа с възходящия път на БНТ.

Търсейки себе си в личен план, един щастлив ден животът ще го срещне в драматичния театър в гр. Ловеч с незаменимата му житейска половинка, актрисата Кристина, която остава завинаги с мъжовото си име Белчева в родната ни културна история.

За отбелязване е, че Мишо в изключително продуктивния си творчески живот не остави име само на талантлив артист, певец, композитор, поет, но творческите му интереси го отведоха и в областта на изящната ни словесност.

Плод на надареното му литературно перо са книгите му „По първи петли” /1987/, „Човек за прегръщане” /1994/, „Не всичко е пари, приятелю” /1987/, „Поезия” /2000/ и други заглавия, които му отредиха място и сред най-ревностните талантливи творци на родната ни художествена книжнина.

Не по-малко блестеше Михаил Белчев и се открояваше от колегите си от гилдията и с удивителната си доброта, доверие и обич към хората, родината, но и с топлата си обществена отзивчивост и добросъвестна социална активност.

Инак как можем да си обясним, че през 1999 г. той най-добросъвестно включи семейството си в предизборната кампания на БСП в подготовката на общинските избори.

Сякаш и сега оживяват пред погледа ни Мишо, Криси и малкият им 4-годишен Косьо, току-що пристигнали от Ямбол на 16 октомври, пред Младежкия дом в Пазарджик.

Изморени от дългия път, търсеха някъде подслон, за да се отморят и подготвят за предстоящото си концертно съпричастие във вечерния митинг.

По изражението на гостите наистина се долавяше настойчиво желание за възстановяване на силите им за предстоящото събитие в града ни. Особено нетърпелив беше Мишо, който стрелна уморен поглед към представителката на централното партийно ръководство - младата Уляна Пехливанова, и я запита от упор:

- Уляна, къде можем да оставим багажа си и поне малко да се отморим?

Някогашната секретарка на Окръжния комитет на ДКМС в града ни трепна изведнъж, явно смутена от ненадейния въпрос, огледа се безпомощно наоколо и се чудеше какво да отговори, след като нямаше вече в града ни сподвижници, на които можеше да разчита на някаква подкрепа.

Демокрацията беше изпратила безвъзвратно младежките организации в миналото. Мигновено настъпи тягостно мълчание, което постави в неудобно положение смутената придружителка и внезапно ми хрумна да я избавя от неприятната ситуация.

- Мишо, не се притеснявайте - реших да го успокоя аз, който бях дългогодишен секретар на Клуба на дейците на културата в Пазарджик. - Вземайте багажа и елате с мен в театъра. Моята канцелария е просторна, има и чешма, диван. Може ли да ви оставим на улицата? Идвате с такава благородна мисия…

Светна им пред очите на гостите, зарадвани от гостолюбивата покана. Въведох ги в моята дългогодишна обител и им казвам:

- Скъпи гости, обстановката е скромна, но се надявам, че ще ви ободри.

- О, много ти благодарим! - изгледаха ме усмихнато Мишо и Криси.- Чудесно е!

Но не по-малко доволен беше и малкият Косьо, който веднага намери с какво да се забавлява - столове, ключета, показващи главички от чекмеджетата на бюрата, та някои от тях едва сетне ги открихме, укрили се под краката на бюрата.

Да си призная, дълбоко в себе си изпитвах гъдела на приятно вътрешно удовлетворение от постъпката си. Чувствах се доволен, че и аз мога с нещо да бъда полезен на това толкова мило музикално семейство.

Още докато се настаняваха, обаче, погледът на Криси, която по това време работеше като водеща на културни предавания по Седем дни телевизия, беше привлечен от новата ми монография „Незаглъхващи мигове”, посветена на Христо Радевски. Щом я зърна, започна да се разхожда из страниците и ме попита:

- Кой е авторът на тази книга?

Ненадейното й любопитство ме изненада, поизчервих се, но се поокопитих и отвърнах, посъвзел се от първоначалното си смущение:

- Ами, аз се постарах да се поразходя из житейския и творчески път на този поет, който не допада на днешните „демократи”, но той като творец си има своето подобаващо място в литературната ни история.

- Разбира се, че има! - не ме остави да се изкажа красивата съпруга на Мишо. - Аз споделям безрезервно Вашите разбирания и Ви каня да я представим още на 24 октомври, ако имате желание.

Тази ненадейна покана ме стопли, защото тя осъществи първото представяне на изданието пред нашата общественост.

Тези първи близки сърдечни контакти с това семейство вляха нова свежа струя в сетнешния ни живот като човек и скромен пришълец в семейството на пишещите братя в страната ни.

Настаних ги и ги оставих да се подготвят за предстоящата им очаквана творческа изява пред местната културна общественост.

- Мишо, ето ви ключовете, стаята е на ваше разположение. Макар и скромна, надявам се, че ще ви освежи, че ви искаме бодри, за да се насладим на вашето изкуство тази вечер. За нас това са наистина щастливи мигове. Да сте живи и здрави дълги години да ни радвате с прекрасните си песни.

А вечерта, уважена от стотици наши съграждани, се превърна в рядко вълнуващ празник. Водеща на този въодушевен предизборен митинг беше актрисата Бела Цонева, съпругата на нашия приятел, поета Иван Динков.

Тя просто се раздаваше, никога не съм я виждал толкова енергична и ентусиазирана. Може би това й поведение беше наелектризирано от възторженото участие на Мишо и Криси.

И двамата се явиха празнично костюмирани. Мишо сияеше, пламнал в белоснежна копринена риза и разкошен бял панталон. А Криси беше в стихията си в обичайния й познат концертен тоалет.

Радвам се, че се представиха с любимия на всички ни песенен репертоар. Многолюдната публика бурно аплодираше скъпите ни „Булевардът”, „Седемте пристанища”, „Не остарявай, любов”, „Моя любов…”

Завладяваш мелодичен поток, хвърлящ в полет духа, настроението, самочувствието на дълбоко развълнуваната публика и на къпещите се в щастливи преживявания артисти.

Не, това не беше обикновена концертна вечер. Това беше триумфиращ емоционален празник на човешкото дарование и вдъхновение.

Този 16 октомври на 1999 г. неочаквано сложи началото на едно полезно духовно запознанство, което никога не угасна. То имаше не по-малък съзидателен характер и когато Михаил Белчев оглави като авторитетен ръководител Столична библиотека.

Там по негова инициатива се осъществи основна реконструкция и модернизация на материалната база.

Коренно преобрази всички зали, откри постоянна художествена галерия, кафенето в подземието превърна в привлекателен клуб на писателя. Да не говорим за рязкото обогатяване на библиотечния фонд - с две думи той внесе много живот, свежест и динамика в това голямо духовно огнище на столицата.

Всичко това издигна на още по-висок пиедестал името и авторитета на Михаил Белчев сред целокупната ни културна общественост.

Инак щяха ли да се възхищават и да благоговеят пред него стотиците му близки приятели и колеги. Ето какво споделя например Божидар Чехов:

„Връщайки се назад в годините, си спомням как българското общество се тресеше от политически спазми. Едни ликуваха, други се вайкаха. Някои се пребоядисаха, а имаше и хора, които се криеха. За жалост имаше и такива, които ме предупредиха да се пазя от Михаил Белчев. Без да искат, те подсилиха моите приятелски чувства към него. Защото в тези мътни времена Мишо не се огъна, нито пълзя, нито побягна. Или както казваше Франсоа Митеран, „не си пъхна знамето в джоба”. Далече от нагаждачите, той продължаваше да вярва в стиха: „Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. За такъв човек съм готов да заложа главата си.”

И наистина, Мишо ни грабва и покорява с приятния и внушителен тембър, артистичен глас и красива дикция при изпълнение на песните си. Твърде показателни в тази насока са думите и на покойната Мария Нейкова:

“Първата ни изява заедно беше на „Златният Орфей”. Тогава двамата стъпихме за пръв път на сцена. Чувствам го като брат, не само колега, както се казва - ние сме от една кръвна група. Всеки негов текст се превръща в песен!”

А това го е забелязал и Васил Найденов, който споделя:” За мен Михаил Белчев е един от най-добрите поети в българската поп музика. Той ми написа най-хубавите текстове още в началото на кариерата ми, което беше и много важно за това, което съм.”

В това отношение не по-малко ласкави са оценките и на Румяна Коцева: „Михаил Белчев е един от най-търсените и ценени автори на текстове в българската поп и рок музика. В неговите стихове има лирични образи, преживявания и размисли, поднесени по такъв поетичен начин, че веднага докосват душата ти, допълват се от собствената ти фантазия и остават незабравими.”

Цял живот този нравствено извисен човек, талантлив творец се е стремял към красотата и извисяването на човешкия дух и е изразявал неведнъж отрицанието си на пошлостта, подлостта, уродливостта и демагогията.

Особено го възмущаваше днешния унизителен, бесен стремеж към бързо забогатяване чрез безпрецедентното ограбване на народа, обществото и държавата ни.

Тези много бегли щрихи от творческия и човешки портрет на Михаил Белчев достатъчно свидетелстват какъв тежък удар нанесе неговия ненадеен залез на 6 април т. г. върху българската духовност, на която посвети всеотдайното свое голямо сърце.

8 април 2026 г.