БУНТОВНИКЪТ ЯШАР
За голяма радост на Кара Исмаил слънцето най-после падна в мрежата на бориките и палаво заигра между клоните им.
В гората се проточиха тънки пурпурни сенки, които легнаха като огнени камшици върху покривите на почернелите колиби в дола.
Но скоро светлината потъна зад върха, бориките и въздухът около тях първо посиняха, после потъмняха, сякаш угасваха. Гората съвсем се смълча.
И тази вечер кираджиите нямаше да се върнат в колибите. Впрочем, това беше все едно за стария Кара Исмаил. Нали дърварите си идваха, значи и сестреникът му Яшар щеше вече да си дойде.
Тежко беше на стареца да седи сам с жените в колибите, да няма с кого да размени глас. Вярно е, че и мъжете не искаха вече да го слушат. Той човъркаше в душите им заглушени и опасни спомени, и тъй като старото величие беше отминало завинаги, гневяха се на него за пробудените сенки.
И Кара Исмаил смътно ги презираше и мразеше. Само Яшар беше друг.
Седнал на камъка пред колибата, старецът следеше в сумрака дърварите, които, нарамили секири и цапини, излизаха на групи из гората и се запътваха към колибите.
Между тях беше и Яшар, но Кара Исмаил не го повика, макар че от два дни го очакваше с нетърпение. Когато се стъмни, момчето само се появи, държейки в ръка комат чер хляб.
Поклони се почтително на стареца и седна до него, споделяйки скромната си вечеря.
Дълго време двамата мълчаливо дъвчеха. Луната изплува из бориките и се понесе свободно по чистото небе.
Между колибите, под светналите покриви, легнаха дълбоки отсечени сенки. Но никой от двамата не виждаше това великолепие на нощта.
Старецът, както винаги, започна да разказва своите нощни вълнуващи приказки. Очите му ту се затваряха, гонейки унесено спомените, ту светваха зловещо и фанатично като на настървен ястреб. Яшар поглъщаше като въздух думите му и трепереше от възторг.
Кара Исмаил говореше за годините на голямата свобода. Когато в горите нямаше нито чужди закони, нито горски стражари, и помакът беше цар на своята колиба, на гората наоколо и на земята в нея.
Тук, в техните гори, се криеха прекарвачите на барут и тютюн през границата и големите кръвничари, тук пастирите от долините криеха добитъка си, за да не плащат беглик…
После старецът се унесе в любимата му приказка за великата кръвнина при Батак, когато Аллах поръча да се изтрепят неверните и тяхното семе, за да не почернят земята.
Яшар слушаше и очите му пламенно и гордо светеха, когато в разказа на стареца заплющяха шестте зелени байрака на верните села, тръгнали на голямата кръвнина.
Това беше най-любимото му място. А когато се понесоха към небето пламъците и писъците на горящото село и кръвничарите навлязоха с голи ножове в черквата, момчето започваше да трепери от възбуда и не можеше повече да слуша мълчаливо.
- Кой влезе пръв, татко Исмаил? - питаше то. - А жените викаха ли, молеха ли?
- Пръв Бекташът, арнаутинът започна, - думаше старецът със своя глух и страстен глас, - а по него наш Ахмед. Жените пищяха и молеха, но Аллах беше съшил с черни конци милостта ни, за да не се излъжем и да ги отпуснем.
- А Аллах? Къде стоеше Аллах?
- И той беше там, могъщият отмъстител. Седмият байрак беше негов. От зелени игли и бейки беше извезан, голям колкото гората и колкото планината. Аллах седеше отгоре му на бял месец и се клатеше. Преди да почнем, Кара имам Мустафа му викна: „Да колим ли, отмъстителю всемогъщи?” И тогава Великият каза гръмовно (Кара имам Мустафа го чул): „Колете, деца мои, иначе ще падна!” И Кара имамът извика: „Колете всичко живо, без добитъците! Дръзнете! Аллах каза: дръз…”
Изведнъж устата на стареца се обля в пяна. Той цял се сгърчи и последните му думи се обърнаха в дрезгаво хъркане и хълцане.
Яшар, макар че бе привикнал на тези припадъци, го гледаше с ужас и не смееше да се помръдне. Скоро старецът утихна, но остана дълго като убит, гледайки тъпо напред.
Край колибата премина една сянка, позапря за миг и каза строго:
- Стига си мамил момчето, Кара Исмаиле, ще му береш греха!
Яшар позна Мечкаря и се смълча. Мечкарят беше разумен и храбър помак и всички го уважаваха. Но, като не получи отговор, ловецът отмина, клатейки неодобрително глава.
Кара Исмаил бавно се съвзе и прошепна с отпаднал глас:
- Да идем, синко.
Влязоха в колибата. Яшар хвърли борина в огнището и колибата светна.
Старецът беше много слаб и се отпусна до огнището:
- Вземи я сам, Яшар. Знаеш къде е.
Момчето вдигна мръсния сламеник и чергите край стената и извади две дъски. Обърна дебелата греда зад тях, която беше куха, и изтегли една хубава карабина и няколко пачки патрони.
- Не си ли забравил, Яшар?
Яшар се усмихна с вяра в себе си и погали нежно, с някаква странна обич, пушката. Такива пушки нямаха планинците.
Старецът смътно му беше загатнал нещо за нея: преди няколко години, когато Кара Исмаил беше по-държелив, в горите пропадна един горски и никой не можа да открие какво е станало с него.
Дори и колибарите не знаеха. Яшар не разпита повече, само се радваше на пушката като дете. Но и сам Кара Исмаил нищо повече не му каза.
Момчето започна своя урок. Бързо пълнеше и изпразваше пушката, разглобяваше я, после сръчно събираше частите й, заставаше на едно коляно, лягаше, прицелваше се.
Това продължи дълго. Старецът го следеше от огнището с някакво жестоко доволство. Той го беше избрал, и Яшар беше негов. Яшар беше неговата младост и неговият огън.
След като момчето прибра пушката в гредата, Кара Исмаил го повика близо до себе си. Яшар приближи, леко пребледнял. С тези пронизващи душата очи старецът го извикваше, когато искаше от него юначество.
Често той изпитваше силата му. Веднъж го държа цял ден и цяла нощ вързан в колибата, гладен и жаден. Друг път го накара да се изкачи тичешком, без спиране, до безкрайния връх.
Една нощ го пусна само с нож извън кошарата, когато до сами нея виеха глутници вълци. Яшар уби два, но вълците раздраха целия му крак и Мечкарят едва го спаси.
И сега Яшар очакваше болка. Но старецът само се усмихна тежко и тържествено:
- Ще те дарувам тази нощ, Яшар. Дар за кръвнина.
Той разтвори пазвата си и издърпа една муска - торбичка от потъмняла зелена кожа - и с треперещи пръсти започна да я разтваря.
- От далече се предава, Яшар, от далечно време, - мълвеше старецът, сякаш заклинаше. - Сто пъти са умрели бориките в нашите планини и сто пъти са се родили наново, откато е дошла. Толкова е стара. И се предава от род на род, на най-коравия и най-верния. Тебе избра Аллах за мъчния път и тебе ми посочи в онази нощ.
Той разтвори торбичката, като се мъчеше да не гледа това, което е в нея, и извади отвътре една мъничка икона на св. Георги Победоносец, в която конникът-светец пробожда ламята.
Яшар загледа с радост хубавия и смел мъж със светлото сияние, но старецът, като забеляза пламналите му очи, изведнъж изфуча гневно и прибра иконата в торбичката.
- Яшар, Яшар, - продума той остро и укорно. - Не я заглеждай много! Страшна клетва тежи над нея. Казано е: който я гледа много, губи вярата си! И ти не я гледай! Преди много, безброй много години, далече натам, в Ахъ-Челеби, я е носил Курт Белият. И той много я разглеждал, толкова много, че един ден изгубил вярата си и възроптал срещу Пророка. Повдигнал голяма кръвнина против падишаха и избесил всички имами от горите. От тогава тежка клетва е паднала на нея: който я носи, само веднъж да я види, когато я обвесва на гърдите си, и още веднаж, когато отхожда към царството на Аллаха. Яшар, пази се от проклятие!
* * *
Колибарите от Трите реки се вълнуваха. Наклякали край тлеещите огньове, те мрачно си шепнеха един на друг. Добитъкът мучеше гладен в кошарите.
Горските бяха завардили големия тревист мочур под колибите, на който открай време колибарите пускаха говедата, и сега животните стояха без храна.
Искали да садят някаква друга трева от която телците - чужда вяра, не може да й се вярва! - може и да се изтровят. Дори и Мечкарят се беше тежко замислил и не знаеше какво да каже. Ходиха и при лесничея, и при районния - нищо. За тяхно добро било.
Мъжете силно се чумереха. Те по-добре си знаеха доброто - открай време все така е било, а щом е открай време, добро е било.
- Не са за вярване, - шумеше навред с горящи очи Кара Исмаил, влачейки с мъка сухия си крак. - Искат да ни прогонят от горите, след като ни ги грабнаха. Нали така взеха ливадите на Бузговите. А на Мусовите изтровиха говедата. Накърмили ги с някакво биле - лесничеят им го дал уж да не умират, а те измрели до крак. Не ни трябва доброто им. Доброто сама земята си го знае и сама го ражда от гърдите си, няма защо да се носи и сади от чужда ръка… Взимат ни пашата, за да ни измре стоката, и после, като ни видят гладни, да ни надвият и кажат: „Ще ви дадем брашно, предайте си вярата!”
- Кара Исмаил знае, слушайте го! - вървеше след него като сянка Яшар и очите му някак особено светеха. - Не си даваме вярата. Ще се вдигнем!
Колибарите им викаха да мълчат, но неволно се заслушваха. Старците бяха затихнали и се колебаеха. Бояха се.
Ами ако наистина Кара Исмаил е прав и искат, както преди много години, да ги накарат на сила да се кланят пред неверния кръст? При този спомен и най-мирните се вълнуваха.
Дълго се съвещаваха, дълго говориха, докато най-после благоразумно решиха да пуснат говедата, за да видят какво ще стане.
През това време Кара Исмаил и Яшар обикаляха колибите на тричаса път наоколо. Сърцето на стареца все повече и повече се разпалваше, душата му се опиваше от собствените му думи и, когато се върна пак при Трите реки, докарал в ужас околните колиби с разказите и пророчествата си, той вече бе повярвал сам, че на другия ден е великият ден и краят на чуждото царство в горите.
Яшар вървеше с него, и тези, които думите на стареца не можеха да убедят и разтревожат, като гледаха прехласнатото лице на момчето, вярваха, проклинаха от страх и трепереха.
През тази нощ в сърцето на Яшар легна да спи бурята. Новото сено под чергата пращеше като разпален огън, когато той се въртеше в полусън и пъшкаше.
А когато сънят го унесе, веднага се явиха, изрязани на червените камъни на рида, тържествените думи на Кара Исмаил: „Запалиха се мъжете, Яшар! Утре ще почнем. Готов ли си? Корав ли си?”
Яшар се боеше малко от тези думи, но се възнасяше от гордост и възторг. И в съня си той се виждаше на чуката, също като непокорния си дядо Ибрахим пред безчетната войска, дошла след голямата свобода да вземе горите.
И викаше като него, безстрашно и с цял глас: „Назадте, гяурлар!” И гърмеше.
Гърмяха и другите, много гърмяха. Но Аллах пусна зелен облак над чуката и белите ръце на хуриите го отнесоха горе - в царството на верните и юнаците…
Кога ли ще дойде този час?!
* * *
Навън беше още тъмно, когато на стената на колибата на Яшар тихо се почука. Беше старецът.
Момчето пое от ръцете му пушката, и двамата безшумно се промъкнаха между спящите колиби, надолу към мочура. Скриха пушката в корубата на една борика и зачакаха.
Звездите побледняха и потънаха в небето. Горите и върховете наоколо изскочиха едни след други из мрака и започнаха да се отърсват от росата.
По просторната ливада започна да дими мъгла. Скоро горе, в гората, екнаха звънци и едно по едно дребните говеда на колибарите заслизаха към ливадата.
След тях се показаха и мъжете, преметнали през рамо секири или коси. Те не искаха да тръгнат на работа, докато не узнаят дали няма да им приберат стоката.
Говедата мирно започнаха да пасат. Мъжете насядаха на камъните и току поглеждаха нагоре към височината, където беше горският пункт, и в тягостно очакване си шушнеха:
- Чалбурът сега върти теловете за нагоре, за лесничея.
- Нека върти и до царя, наша си е ливадата, наше си е правото.
- Дяволът ще ги завърти тях! - шепнеше Кара-Исмаил и очите му светеха като на нощна птица.
Отгоре се чуха звънците на лесничейската каруца, зададе се и тя, и спря пред пункта. Имаше само един човек в нея и мъжете познаха помощника.
На пункта се качи и големият Чалбур, и каруцата тръгна надолу.
Хората нетърпеливо се раздвижиха.
- Значи решихме, ще плащаме глобата? - започна веднага помощникът, след като скочи чевръсто от каруцата и закрачи на тънките си крака по мочура. - Едва се изравниха малко трапищата, за да може да се коси, и пак пуснахте говедата да разравят. Толкова ли забогатяхте?
- Защо ще плащаме, господин помощник? Ливадата си е наша, - обади се един глас.
- Ливадата е държавна, и държавата реши да я подобри. Каза ви се: догодина ще имате тройно повече трева, и кръмна трева, не само чемерика. Всичко е само за вас, не за други.
- Догодина ние стока няма да имаме, господин помощник. Крави с бейки не се хранят.
- Ами ливадите горе на чаира? А поляните на Св. Андрей? Три пъти повече говеда от вашите могат да изхранят, ако въобще това са говеда!
- Поляните са далече, господин помощник. Говедата не са научени надалече! Няма кой да ги води.
- Далече ли? - пламна помощникът. - Един хвърлян над колибите, далече! Ленивци сте вие, непохватни!
Мъжете гледаха изпод вежди и мълчаха.
- Хей, Стефане! - завика помощникът. - Прогони говедата! Преброй ги първо и ги прогони! Далече им били поляните? Какъв чуден свят!…
Чалбурът започна да брои говедата. Мъжете се наежиха и зароптаха.
- Не може така, господин помощник, на наша ливада не може глоба. Не може да ги изпъди!
- Може, много добре може.
Изведнъж Кара Исмаил се изправи и закуцука страшно към малкия човек:
- Знаем ние, кучи сине! - закрещя той. - Искате да ни изпукат говедата от глад! А и ние да изпукаме с тях. Знаем. Но Аллах няма да даде! Аллах каза: ще свърши вече вашето царство, скоро, скоро…
Жълтите коси на помощника щръкнаха от ярост:
- Ти ли ги бунтуваш, Кара Исмаиле? Пак ти! Но този път няма да ти мине, ще те отведем… Стефане, дръж го, Стефане!… Мое царство? Колкото е мое, толкова е и ваше… Дураци!
Чалбурът се приближи с грамадните си ръце. Побеснелият старец се замята като луд и искаше да го удари с ножчето си, но гигантът го повлече като пеленаче към каруцата. Мъжете гледаха разколебани.
Някои мърмореха, но никой не се намеси.
- Яшар! - завика страшно старецът. - Яшар!
Но Яшар беше вече при корубестото дърво и бе грабнал пушката. И когато се появи пак, всички изтръпнаха.
Лицето му искреше от някаква вътрешна светлина, и той извика с пълен глас, също като Ибрахим на чуката:
- Назадте, гяурлар!
И гръмна.
Големият горски се строполи до каруцата. Това стана толкова неочаквано, че никой не можа да попречи. Помощникът бързо се дръпна зад конете и, криейки се зад дърветата, хукна към пункта.
Но Яшар не мислеше да стреля по него. Той стоеше пред мъжете с гордо изправена глава и очите му все така въодушевено светеха. С препълнено сърце той очакваше да му кажат нещо много хубаво. Но всички бяха занемели.
- Защо гледате? - извика най-после Яшар. - Грабвайте пушките!
Но мъжете гледаха навъсено, уплашени и забъркани. Лицето на Яшар полека потъмня, гласът му угасна:
- Защо стоите? Нали започваме кръвнината?
- Аллах ви вика за вярата! - запищя изведнъж Кара Исмаил, който с мъка се беше измъкнал изпод тялото на горския. - Аллах заповядва! Кръв вече се проля, започна се. Няма връщане назад… За вярата!
Но в това време тежкият Юсуф вдигна юмрука си и го отпусна с всичка сила върху него:
- Изгори ни, куче! Изгори ни, лудньо! - И запъшка.
Яшар всичко видя и окаменя. Старецът се беше търколил без чувства в тревата, но той нямаше сили да го защити.
Нещо започна бързо да се руши у него и страшно да се бърка. Той местеше очи между мрачните, уплашени мъже и не виждаше нито най-малка надежда.
Всички го гледаха като врагове. Само лицето на Мечкаря изразя ваше повече жалост, отколкото гняв.
- Защо не искате да се бохтим? - прошепна момчето и нещо задушено от сълзи трепна в гласа му. - Аллах нали каза да се бохтим? Нека аз да умра, но да се бохтим… Защо не искате?
Но мъжете не го слушаха.
- Ще ги вържем, ще ги дадем! - убеждаваше Юсуф. - Иначе зло ще дойде, ще разтурят всички колиби. Убиха човека… Да ги вържем, Мечкар?
Но Мечкарят не сваляше очи от пушката на Яшар и беше прежълтял. После викна на момчето:
- Бягай! През девет гори и девет планини бягай!
Яшар стоеше глух и сляп.
- Бягай! - продума сурово Мечкарят. - С пушката бягай и я хвърли най-далече, в дълбока вода. Бягай, ще ни изгориш!
- Бягай! - изръмжаха с дълбока тревога и някои от мъжете. - Пушката на Григор горския. Бягай!
Яшар смътно разбра и бавно, не със свои крачки, тръгна към гората.
Обърна се на два пъти, но мъжете все стояха там, пълни с омраза и страх.
Нито едно добро, приятелско лице. Гърдите на момчето се свиха и нещо започна да го души.
Това беше по-страшно и от вълците, и от всичко, а какво беше, Яшар не разбираше. Само вървеше без път през върховете и се чувстваше страшно сам. Най-после спря в един усоен дол, край скоклив поток. Отпусна се на тревата и изпъшка:
- Аллах, защо не поискаха?
И от скъсаното място в душата му рукнаха порои сълзи.
* * *
Сенките на бориките, след като лежаха дълго към залеза, се изправиха, после полека легнаха към изгрева, проточиха се и се изгубиха в мрачината.
Денят се сключи. Но Яшар все още беше там. Дойде тъмнината и най-после нощният хлад го сепна. Той се изкачи на баира и разпозна мястото.
Долу, някъде през реката, беше Бутрювият колибак.
Там живееше вуйчо му Салько. Яшар приближи към колибите и почука на третата. Отвътре се чу тревожен глас и, когато момчето се обади, уплашеното лице на вуйчо му се показа на запреченото прозорче.
- Бягай! - не го остави той да отвори уста. - Бягай, ще ни изгориш! Преди малко минаха и търсеха. Аллах да ти е на помощ, бягай! - И той тръшна капака.
Яшар бързо се отдалечи, стискайки пушката в ръце. Нощта отново го погълна. Но той не знаеше къде да бяга. Нямаше друг свят извън горите, пък и да имаше, той никога не бе го виждал и не го знаеше.
„Далече бягай!” - беше рекъл Мечкарят. А най-далече беше Далювият колибак.
Цяла нощ вървя Яшар, много пъти се губи, докато стигне до него. Там живееше негов роднина, на нена му Гюлсума момчето.
Зората вече отваряше очи, когато той потропа. Али не спеше и щом го видя, прежълтя като мътен месец:
- Аллах ще те прокълне, че си дошъл. Бягай! Четирима стоят при чешмата!
Яшар хукна. Но като минаваше голия баир, го видяха и викнаха. После гърмяха. Яшар бързо превали рида и побягна през най гъстите гори към северните колибаци.
Но и там се случи същото. Срещнатите секачи в гората вече знаеха и му викаха да бяга - по всички колиби имало стража.
Яшар се смая. И едва сега разбра думите на Кара Исмаил за страшната сила на тънките телове, с които лесничеите бяха опасали горите, и защо старецът го караше често да къса проточените железни паяжини…
Оттогава Яшар не намери вече нито минута мир. Дни и нощи бягаше като вълк от място на място и не можеше никъде да запре.
Из горите го дебнеха зелените горски, край колибите го причакваше синята стража. А и своите бягаха от него като от огън.
Яшар тичаше из гъстаците, но не смееше да премине отвъд познатите върхове.
Струваше му се, че оттатък, зад тях, и смъртта ще бъде по-друга, по-страшна.
И той се въртеше все наблизо, като ударен сръндак из родната му гора. Най-после го прогониха на север, през непознати долини и върхове.
* * *
Три дни и три нощи вече Яшар се хранеше само с ягоди и боровинки. В този непознат край, в който бе попаднал, той не смееше на никого да се покаже. Криеше се в най-големите гъстаци и вървеше само нощем.
На къде - момчето не знаеше.
Но един див инстинкт не го оставяше да се застои на едно място, а да бяга, да бяга, зад този връх, нататък… Този инстинкт не му даваше да хвърли и пушката.
Една нощ успя да превари много преследвачите, но на утринта се видя пред страшна пропаст.
Тук планината носеше дълбока рана, каменна и за вечни времена отворена. В дълбините се виеше пенлива вода, която отначало Яшар взе за протекло мляко, толкова бяла беше и толкова дълбоко пълзеше.
Над водата имаше път, а край него - два равни телове, които ту се криеха в мрачни дупки в скалите, ту пълзяха край водата като близнаци-змии.
Яшар никога не беше виждал такива неща и за миг като че забрави своята мъка.
Но както стоеше, внезапно един ужасен писък го накара да отскочи назад и да се спотаи в скалите.
Едва когато писъкът утихна, той посмя да протегне глава. Долу, по теловете, нещо черно вървеше и трещеше.
Яшар дълго и мрачно го гледа, докато се изгуби в скалите.
Много такива странни и димящи зверове минаха. И все по-тежко ставаше на момчето. Тези непознати чудеса го измъчваха и плашеха.
Струваше му се, че и диво разхвърляните наоколо скали и озъбени върхове не го искат, отблъскват го назад.
Тук само гущерите и усойниците плескаха опашки и се радваха. И един непобедим копнеж по родните смолисти гори и тихите колиби обзе беглеца.
Споменът за безкрайната и вечна зеленина на бориките размъти очите му.
И без да мисли, той се обърна и тръгна назад.
Но едва премина голямата скала на върха и спря. Край долните сипеи се качваха вече сините стражи. Яшар изтича назад към процепа и погледна.
Свят му се зави от дълбочината. Той забяга назад-напред пред разкъсаната планина, като запрян зад ограда вълк, и най-после спря над един прав улей.
Поиска му се да скочи и да свърши, но тялото му се уплаши от болката и го задържа. Той полека заслиза надолу.
Едва закрепените в пукнатините мъхове се откъсваха под краката му, слабите скали се ронеха и цялата му снага затрепера от ужас и умора, макар че сърцето му беше кораво.
Но долу не можа повече, откъсна се и се понесе. Скалите го накъсаха като хиляди наточени ножове, и Яшар се забрави.
Студена вода блъскаше краката му, когато отвори очи. Видя се да лежи на края на реката, цял окървавен, стискайки пушката в ръка.
Близо над него е трясък минаваха и отминаваха димящите чудовища, но Яшар вече ги гледаше студено. Само първия път, когато ги чу да пищят наблизо, с мъка успя да насочи пушката, но веднага я сведе, зачуден и обзет от срам.
Тези навързани една за друга коли, пълни с жени и деца, можаха да го уплашат. След като ги следи известно време, той с мъка отмахна глава.
Всички кости го боляха и полека изтръпваха, като угасващи главни. Но най-много тежаха гърдите му. Той се опита да притисне малко болката и ръката му напипа муската, която му бе дал старецът.
Там, под торбичката, беше най-голямата болка. Яшар изтегли талисмана и се помъчи със зъби да го разтвори. Но когато успя, вместо ясното лице на конника, който без гняв и без жестокост пробождаше люспестия звяр, се яви друг образ, грозен и яростен.
Кръвта беше проникнала в торбичката и разцапала лика на светеца.
Светлото му сияние приличаше на кървав облак, суровите му очи гледаха с укор и от тях капеше кръв.
Колкото повече го гледаше Яшар, толкова по-голяма мъка обземаше сърцето му. Той не разбираше от що е това, защо се сърди този светъл мъж, който, както му бе казал старецът, искаше само добро за хората и юначество.
И Яшар също искаше добро за своите и юначество. А сега Аллах го отхвърляше, не го приемаше. Аллах го беше изоставил.
Яшар застена, а после, обзет от отчаяние, заудря силно глава в скалите.
Кръвта му се разплиска по белите измити камъни и неспокойно закриволичи като ручей, който не може да намери коритото си.
Дълго остана той без свяст. Когато се събуди, слънцето гореше вече високо над главата му. Изведнъж му се стори, че от водите край него долита някакъв чуден звън, някакъв далечен звън на тръгващи на паша стада.
С този звън горе, над колибите, се пробуждаха и обаждаха сутрин един на друг гористите ридове.
Стори му се, че над бистрите води, също като през летен ден в родните гори, се носи като облак остър дъх на смола.
Яшар жадно задиша. Очите му вече гаснеха, когато той видя, как напоените със смола и със собствената му кръв води започнаха да облият падналия до тях лик на светеца, нежно, сякаш го молеха за нещо.
Водата се струеше като сълзи по образа.
И бавно сиянието над главата на светеца просветна, яростта в очите му се обърна в тишина и по суровите му устни се разля благост и прошка.
Конникът се усмихваше.
Яшар дълго го гледа, с тихо и радостно сърце, после бавно, като уморено дете, на което не му се иска да заспи, но умората надвива, отпусна клепачи…
Над него, заключено между двете скалисти стени, небето като чиста синя река течеше към заника.
Привечер то стана съвсем модро и още по-дълбоко.
Реката, както се случва понякога в планините, се надигна и водите от родните извори поеха момчето и го понесоха.
Край него мирно плуваше ликът на светеца.
——————————
сп. „Балкански преглед”, г. 2, бр. 9-10, 1947 г.
