НА ЕДИН ПОЕТ
НА ЕДИН ПОЕТ
Моля, тихо! Тихо! Не шумете!
Спрете автобуси и коли!
В горния етаж твори поетът
и шумът смущава го, нали?
Вятърът на мислите му пречи -
заключете го да не фучи!
Той работи вече трета вечер.
Ветре, на поета не пречи!
Той работи с точност на чиновник.
Тишина в душата му цари.
Даже спира джобния часовник,
да не го смущава, щом твори.
В транса си изключва и сърцето,
да не го смущава като бий.
Ясно ли ви е защо поетът
без сърце е в своите творби?
ЗАЕМ
Приплака ми добрият стар приятел:
- Аман-заман, на зор съм: дай ми триста!
До утре вечер ти ги връщам, брате!…
…Ех, няма как, нали сме алтруисти,
нали уж божем затова сме хора,
нали приятел в нужда се познава -
душата и кесията отворих:
- Вземи и знай, че от сърце ги давам.
Честит, щастлив, банкнотите той сгъна
и сума благодарности изрече.
А сетне сякаш вдън земя потъна
и ни пари, и ни приятел вече…
А бе добър, бе честен като дева…
Как евтино такъв човек загубих!
…И днес вървя, размахал триста лева,
н викам като щур: „Човеци, де ви!
Аз търся нов приятел да си купя!”.
ПРЕДИ ДА ДОЙДЕ ЕСЕНТА
Преди да дойде есента
вълшебство, чудо сякаш става:
земята се разхубавява
като жена пред старостта.
Тя грейва цялата. За миг.
За миг тъй прелестна, тъй сочна,
като че втора младост почва.
Изпуска целия светлик
и целия свой аромат
и всички прелести, които
събирала е дълго, скрито
за този миг тока крилат.
Преди да дойде есента…
Преди съвсем до се сбогува
със лятото, уж се шегува
и уж за смърт не мисли тя,
а нейде вдън шегата, ах,
вдън флирта й тъй мимолетен
сълзата на старица свети.
Въздишка има в този смях.
И с таз въздишка вика тя:
- Хей, хора, време не пилейте!
Докрай летата си живейте,
преди… да дойде есента!
ПЕНЧО
„Пенчо бре, чети! Пенчо не чете!”
П. Р. Славейков
Този Пенчо май не беше
като онзи калпазан.
Този малък Пенчо днешен
вундеркинд бе, свръхталант.
Още щом се пръкна, рече:
„Акушерке, добър ден!”
И орисница отсече:
- Бебето е феномен!
Зъбки нямаше си още,
но със лингвистичен дар
изломоти в свойто кошче:
- Шер маман! О, бон соар!
И родителите тихи,
и възторгнатият род
с умиление решиха:
- Пенчо наш е полиглот!
И наместо със играчки,
с лудории да расте,
в англо-френска забавачка
бутнаха детето те.
„Аз съм българче” не казал,
вече знаеше Жорж Санд.
Питаш ли го кой е Вазов,
казва: сил ву пле, не знам!
А пред гости, с обич няма
майка му със шепот глух
молеше: „Изпей, бе мама,
тая, де… - „О, мами, блу”!…
Всичко чел и всичко минал,
с пет диоптра, вече зрял,
на петнадесет години
Пенчо бе професор цял.
Мъдър, очилат, безгрешен,
вникнал в целия живот,
на шестнайсет Пенчо беше
вече кръгъл идиот.
МОНОЛОГ НА БАКАЛИНА
- Поети, композитори, артисти,
тъй ясни ми са вашите игри:
уж туй-онуй, уж все не знам какви сте,
но знам - бая от вас са фукари…
Уж много ви е лесен занаята,
уж хонорари вадите през ден,
но нещо, гледам, бяга ви парата
и се навърта все накъде мен…
Тя вашата… Така и баба знае:
седите си на задника и - хоп -
за час - куплет, за ден - роман… Така, я…
И всички пак сте в малкия ми джоб…
И аз я мога вашта, но не искам…
Да седна - сто романа! Но не ща!
По-друго си е грамчето и риска.
Във него, знайте, има красота!
Емоция, безкраен драматизъм,
поезия, от вашата бетер …
Рушветчета, треперене, ревизии…
Нечиста съвест, ала чист тефтер…
Я слушайте: не ще пари за опит -
елате с нас в един съюз свещен!
Пари и ум не ги разбива топът!
От вас - акъла, опита - от мен.
Тогава туй - Бояна, Драгалевци -
ще бъде наш орташки вилает.
Послушайте ме, ще живеем кефски.
За наша гордост и за ваш късмет!
