МЕБЕЛИ
Студентът четеше за изпити в своята гола стая на петия етаж. Той прекарваше с часове до масата, подпрял глава с юмруци и си бърбореше като трескав трудните редове.
Всеки шум го стряскаше: понякога запушваше ушите си, с кисела гримаса, понякога просто блъсваше книгата:
- Дявол да го вземе, това на нищо не прилича!
Най-вече го дразнеше съквартирантката му, която живееше в другата стая на апартамента.
Тя беше около тридесет и пет годишна, гъвкава, стройна, винаги изискано облечена, обичаше да си похапва и да се оплаква - най-често от първия си мъж, с когото бе разведена, защото бил „неблагонадежден”.
Обикновено тя нахлуваше в апартамента като вятър, тряскаше вратите, тракаше с токчета и си подсвиркваше. Евстати (така се наричаше студентът) не можеше да търпи жена, която подсвирква. Той не й правеше забележки, а просто отбягваше да я среща.
Но тя го издебваше край умивалника и между тях се повеждаше все един и същ разговор - за мебелите, които първият й мъж бе оставил при нея.
- Представете си тези мебели не са мои! Ако той си ги поиска, ще трябва да спя на паркета.
Тя примижаваше като котка, която е спала сладко.
- Е, да, това е лошо! - съчувстваше й Евстати и бързаше да се прибере.
През последните месеци с нея започна да идва един четиридесетгодишен мъж, който бе представен на Евстати безобидно като „приятел”.
- Много се радвам, господине! - каза тоя мъж, когато си подадоха ръце, и се усмихна така, сякаш искаше някаква услуга от студента.
Той приличаше на предприемач по частни строежи, един от ония, които цял ден тичат по складовете, карат се с работници, пазарят се с дребни собственици, като се тупат самоотвержено в гърдите и поемат всякакви обещания, докато най-после сградата остане неизмазана и започне един безкраен съдебен процес между предприемача и дребните собственици.
С една дума тоя мъж никак не се хареса на Евстати. При това, когато той и съквартирантката се прибираха в стаята, започваха нетърпимо да се кикотят и изведнъж стихваха.
Ставаше невъзможно да се чете повече: Евстати зарязваше книгата и отиваше да се разведри с Ванчето, дъщерята на кварталния ОФ председател.
Една сутрин Евстати плискаше лицето си на умивалника и разправяше на себе си формулите на землемерството. Съквартирантката му дойде в кухнята, разбира се, по пеньоар.
- Днес няма да ходя на работа - поде тя с такъв тон, сякаш искаше одобрението на Евстати. - Днес ще боледувам.
И понеже студентът не обели ни дума на това, тя прибави:
- Знаете ли, че ще се омъжа?
- Н-не, не знаех - разсеяно отвърна Евстати.
Тя остана разочарована и дори сърдита от слабото впечатление, което направи на студента с това така важно за нея решение.
- Ах, как се страхувам!… Но все пак ще трябва да се омъжа…
- Честито! - рече Евстати.
Тя примижа като сънливо коте и се ухили.
- Ама аз не съм решила съвсем… Само така.. Боже, ако мъжът ми научи, сигурно ще си прибере мебелите.
И прехапала устни, внимателно загледа Евстати в очите.
- И тогава ще трябва да спите на паркета! - въздъхна той.
- Ама сериозно ви говоря, никак не ми е до шега!
Първият мъж, разведеният, наистина подуши някак намеренията на първата си жена и дойде една вечер при нея. Двамата се затвориха в стаята, отначало говореха тихо и делово - това си личеше по отделните звуци.
Навярно искаха да покажат, че са се променили много, че са станали по-добри, след като се бяха разделили. Но постепенно те повишиха гласове.
Мъжът си поиска мебелите. Евстати, без да ще, чу отговора на съквартирантката.
- Мебелите? Кои мебели? Ти смееш да ми говориш за мебели, купени с мои пари. Я си припомни хубаво! Моля ти се, добре си припомни, защото аз имам и квитанция за това!
Мъжът оспорваше с ядовитото презрение на човек, чиито най-свещени права са погазени, жената почти не го оставяше да се изкаже.
- Добре, ще видим! - каза многозначително мъжът и бързо си излезе.
След няколко минути съквартирантката почука на вратата на Евстати.
Скръстила ръце отпред с изкривено лице и помътени очи, тя каза бавно, трагически:
- Представете си, той дойде за мебелите!
„Но как? Нали…” - поиска да възкликне Евстати. Но замълча.
Наскоро след това започна дело за мебелите. Съквартирантката стана нервна и решителна. Тя вече профучавате за миг през хола и трясваше вратата.
Все пак тя дебнеше да срещне Евстати с трескавото желание на човек, който не е уверен в изхода на работата и се утешава, че ако сподели съображенията си с някого, това може да повлияе на добрия успех.
- Ние печелим! - тържествено обяви тя най-после.
А след няколко дни осведоми вече по-сдържано:
- Той обжалва.
После престана да уведомява.
В деня, когато Евстати взе последния си изпит и бързаше да се прибере в апартамента, за да се похвали и на съквартирантката си, че е станал вече инженер, мебелите бяха изнесени по безкрайните стълби надолу.
Евстати трябваше да отстъпи до стената, за да даде път на стария гардероб, който се полюляваше в ръцете на двама носачи.
Съквартирантката се бе изправила на прага, наежена, със свити юмруци, и крещеше:
- О, ние няма да оставим това! Това е нечувано!
А нейният приятел, който акуратно я изчакваше да се изкаже, притури с басов глас:
- Ние ще обжалваме.
И съчувствено я хвана за ръката. Първият мъж, усмихвайки се, слизаше подир гардероба.
Наскоро Евстати се ожени и прибра при себе си Ванчето. Отначало живееха твърде скромно - стаята продължаваше да бъде гола, но младоженецът постъпи на работа и всеки ден прибавяше по нещо към покъщнината, освен това отделяше и по някой лев настрана, тъй като бе наумил нещо…
Междувременно и съквартнрантката се омъжи, разбира се, за оня четиридесетгодишен мъж, който така самоотвержено я подкрепяше в трудната борба за мебелите.
От ден на ден тя охладняваше към Евстати и съпругата му, а понякога дори се караше и пазареше за водата или електричеството. Евстати, който бе кротък по характер, отбягваше разправиите.
Но ето, че съквартнрантката отново се развесели.
- Печелим! - заяви тя. - Оня хубостник мисли, че ще оставя работата току-така? Да прощава!
И наистина в един прекрасен ден твърде разнебитеният вече гардероб, чиито врати едва се крепяха на пантите, отново бе изкачен на петия етаж и поставен на старото му място.
- Има правда! - възклицаваше съквартирантката. - Но как го е изтъркал, виждате ли, драги господин Евстати? Така ли се стопанисва своя вещ? Ето, само да погледнат съдиите и ще разберат кой е истинският собственик!
След няколко месеци бившият мъж дойде с ново съдебно решение и изнесе гардероба.
Този път носачите пипаха твърде внимателно, защото имаше опасност съвсем да го разглобят.
Борбата започна отново. Съквартирантката и нейният мъж говореха вече само за тия мебели, сякаш живееха единствено за това. Из апартамента се чуваше най-често един нервен сопран:
- О, той ще види!
И застрашителен бас:
- Ние ще обжалваме!
И пак сопранът:
- Има правда!
И басът:
- Ще го нагласим!
Те обсъждаха с часове проекти - затворническият шепот ги издаваше. И наистина след нови шест месеца те докараха гардероба на петия етаж.
Впрочем това не беше вече гардероб, а куп дъски, които мъжът се залови да превърне в гардероб.
Измина една година. Семейството на Евстати се увеличи с още един член и щастливият баща реши да купи цяла спалня. Колко радостен беше той!
Подтичваше край каруцата, в която се полюшваха леко един лъскав трикрилен гардероб, две нощни шкафчета, две табла за креват. Бързаше да да се похвали на съквартирантите.
Но когато стигна до квартирата, трябваше да почака: от петия етаж смъкваха легендарния гардероб. Смъкваха го много внимателно - като мъртвец.
Първият мъж се въртеше около носачите, прочувствено ги молеше да внимават, да не бързат. Ръката, с която сочеше откъде да минат, трепереше. Другата стискаше шапката, която той бе забравил да наложи.
Когато най-сетне те си отидоха, Евстати внесе своята спалня. В хола му се мярна лицето на съквартирантката. То беше тъй кисело, че Евстати не посмя да се похвали какво е купил.
А след малко зад стената се разнесе:
- Това е нечувано!
Но за кого се отнасяха тия думи - Евстати не можа да разбере…
1956
