КОНКУРСЪТ
Винаги съм имал предубеждения към обявените в различни сфери конкурси. Първият въпрос, който си задавам, е дали изходът не е предопределен. Дали членовете на журито са професионалисти и достойни хора, които няма да позволят да им се намесват в работата. Дали няма да робуват на известни имена (ако конкурсът е явен), или пък ще са наясно с кандидатите, въпреки че те са „анонимни”…
И други подобни колебания и предположения, които, за съжаление, много често практиката е потвърждавала. И въпреки това продължавам да участвам в тези „съревнования” - като самопредизвикателство, а и като леко болезнен тест за проверка на предварителните си съмнения.
Преди повече от 50 години, като млад и амбициозен директор на селско училище, реших да кандидатствам за обявено място за асистент по детска литература в университета в Благоевград.
Готвих се много старателно, изписах няколко тетрадки, съобразявайки подготовката си с предоставен за целта конспект. И когато се явих на изпита заедно с още няколко кандидата, ни беше съобщено, че темата е непозната, че не фигурира в конспекта и в учебниците и че това ще е еднаква справедлива стартова позиция за всички нас.
Когато обявиха резултатите (бях на второ място) едно красиво момиче, класирано на първо място, ми каза с извинителен тон, че темата всъщност е била разработена в някакво специализирано списание. Очевидно застаряващият професор по детска литература от Софийския университет си беше вече набелязал своя „асистент”.
През 1989 година участвах в традиционния „Празник на политическия хумор „Червен смях”, организиран от Община Брацигово. Малко преди да бъдат обявени резултатите, ми позвъня Георги Спасов (съименник, станал известен като дисидент и по-късно като съветник на президента Желев), за да ме пита дали участвам в конкурса.
Отговорих утвърдително на въпроса му и той се засмя: „Обади ми се Марко Ганчев, председател на журито, за да ме поздрави предварително със спечелването на Голямата награда. И тогава му казах, че аз не участвам и че това е един мой съименник от Пазарджик.”
Е, завърши адашът, готви се за наградата. След ден или два беше „церемонията”. Тя по традиция се случваше в най-старото читалище в града „Васил Петлешков”. Залата беше препълнена. Най-известните по онова време наши актьори изпълняваха хумористичните текстове, участници в конкурса. Обявиха и наградените. Не си спомням кой взе Голямата награда. Аз получих „поощрение”.
По-късно участвах и в други конкурси. Получавах още „поощрения”. А преди 5 години, вече 70-годишен, допуснах почти комичния парадокс да участвам в КОНКУРС ЗА СЦЕНАРИЙ НА КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ 2019.
Организатор беше някакъв „Дворец на щастливите хора”, партниращ си с „Академия на модерни изкуства Амадеус”. Имаше регламент, имаше и основна тема: „Твоят живот е твой живот” /Чарлз Буковски/, и поема към основната тема:
Твоят живот е твоят живот.
Не оставяй да мине в тиха покорност.
Бъди нащрек, има начин за изход.
Има светлина някъде там.
Може да не е много светлина, но побеждава мрака.
Бъди нащрек. Бог ще ти предложи шансове.
Познай ги, вземи ги!
Не можеш да победиш смъртта,
но можеш да победиш смъртта в живота, понякога.
И колкото по-често се научиш да го правиш,
толкова повече светлина ще има.
Твоят живот е твоят живот.
Знай го, докато го имаш.
Ти си прекрасен!
Бог чака да се наслади… на теб!”
Желаещите да участват трябваше да изпратят своя сценарий, като предварително попълнят формуляр за кандидатстване със заглавието на творбата, името на автора и неговия e-mail адрес на заглавната страница; обяснителна бележка, не по-дълга от една страница, описваща мотивацията на автора да участва в конкурса и по какъв начин неговият/нейният сценарий е обвързан с темата.
След кратко колебание и необяснимо възникнало самочувствие реших да участвам; винаги съм искал да си представя мой текст на театрална сцена или филмов екран. Речено-сторено. И участвах по следния начин:
Обяснителна бележка
Приех да участвам в това предизвикателство - написването на сценарий за късометражен филм, с ясното съзнание, че възрастта ми ще изглежда смущаваща за някои. Банално е да ги уверявам, че в същността си всички хора сме съпоставими по емоционално и интелектуално състояние, независимо от годините ни.
Но тъй като тази „обяснителна бележка” започва да прилича на своеобразно оправдание, минавам към темата - а тя е „Твоят живот е твой живот”. Мисля, че моят опит за сценарий има допирни точки с нея, макар да не я припокрива изцяло.
Приемам мотото като призив към човешкия индивид за лична висока самооценка на живота, гордо (но не високомерно) самочувствие и вяра в божественото си предопределение. Животът е най-висшата ценност. Той е „индивидуален” дар, той е „твоят” живот и в този смисъл трябва да бъде пълноценно изживян.
Дори, струва ми се, в темата има и нюанс на себично разбиране на живота, тоест „живей, наслаждавай се, развивай потенциала си, реализирай всички възможни „опции” на своето пребиваване на белия свят”.
Ако е така, моят скромен опит за сценарий ще дискредитира деликатно това „послание”. Защото за мен „моят живот” означава неизбежни връзки, преплитания, колизии, сраствания, приключения, подеми и падения и с „други животи”.
Възможно ли е да изживееш „твоя живот” в съзвучие с цитираното уверение и убеждение на Буковски, без да го направиш в някаква степен зависим от десетки други животи?
Дали е възможно (а дали е и морално?) да следваш единствено координатите на собствения си живот? И не е ли това вид себичност, макар опазваща уникалността и неприкосновеността на живота ни?…
Съзнавам, че едва ли темата стеснява до такава степен разбирането за живота. Но все пак аз ви предложих и това тълкуване, за да обоснова и защитя правото на съществуването и на текстове като моя.
Сценарий за късометражен филм
ГОСТУВАНЕТО
Есен е, късен следобед. Шосе, автомобил и шофьор на около 45-50 години (почти като „Кино” на Вапцаров, само че няма да ги има Джон и Грета). Колата наближава кръстовище. Мъжът дава ляв мигач и поема по шосе, което леко се въззема нагоре и води право към планината (ако трябва да се конкретизира, това е шосето за Велинград и първото селище е Варвара, след което започва Чепинското дефиле).
След няколко минути мъжът вижда отдясно табелата „Варвара” и навлиза в населеното място. Отдясно и отляво се появяват къщи - стари и новопостроени. Скоро след това мъжът дава десен мигач и спира на малка полянка пред стара селска къща.
Слиза, заключва автомобила си, прави няколко крачки и отваря външната порта. Вътре има двор, в средата му е стара дървена маса с четири стола около нея. Мъжът сяда на един от тях и бавно оглежда чешмата, построена до външната ограда, саксиите с мушкато встрани от нея, асмата над главата си с надвиснали гроздове черно грозде. После вдига глава и силно извиква:
- Мамо!…Мамо!
Чува се някакъв шум, малко след това вратата се отваря и се показва жена на около 85 години, облечена в избеляла басмяна рокля и препасана със синя престилка; на главата си има тъмна забрадка.
- А, сине, ти ли си?
Приближава до сина си, едва ходейки, подпирайки се с бастун; прегръщат се, целуват се. Тя сяда на един от столовете до него.
- Ох, болят ме краката! - оплаква се и добавя: - А ти как си? Жената и децата добре ли са? Плащат ли ви редовно заплатите?…
По лицето на мъжа минава гримаса на отегчение - очевидно това са редовните въпроси на майка му. И повтаря механично:
- Да, добре са, да, плащат ни редовно…
И решава да спре „разпита”:
- Мамо, нали знаеш, че и да имаме някакви неприятности, няма да ти ги кажа.
- Знам, знам… затова все питам.
Мъжът гледа към съседната къща.
- Никой няма - казва майка му. - Никой не идва. Нито братът, нито дъщерята…Ех, сине, всички къщи наоколо са вдовишки. Няма ги мъжете ни, отидоха си рано…
- Така е - прекъсва я синът й. - Вие, жените, май сте по-издръжливи от мъжете.
- Не ни трябва такъв живот, сине. Без мъж, без опора, да нямаш с кого дума да си кажеш…
Синът става прав и се отправя към външната тоалетна, която е на около десетина метра навътре в двора. До нея води пътека с каменни плочи. Сега е времето да се покажат лехите с късни домати, зелето, чушките… До оградата се виждат няколко овошки - слива, круша, череша, ябълка и даже един нар.
Ето го и планинския връх отсреща, толкова е близо, че прилича на закрилник или заплаха. По шосето до тях профучават автомобили, бързат към спа столицата на България…
Синът се връща от тоалетната, спира пред купчина от нахвърляни дърва за огрев, оглежда я и малко след това пита майка си:
- Кой ще ги нареже тези дърва?
- Стоянчо Динев, сине. Вече ми обеща. Ще дойде в неделя, че ходи на работа.
- И колко пари ще ти иска?
- Ами по десет лева на кубик.
- Значи шестдесет лева. Нали дървата са шест кубика?
- Толкова са.
Синът изважда пари и ги подава на майка си.
- Ето за нарязването. Вземи.
Майката ги взема мълком, прокарвайки ръка по очите си.
Синът стои прав. Продължава да оглежда двора и къщата.
- Седни де! - подканя го майка му. - Направила съм мусака. Да ти сипя ли да вечеряш? Знам, че я обичаш.
- Не, не… ще тръгвам.
- Ама защо така? Защо толкова бързо? Сега дойде и си тръгваш? Да не се е случило нещо у дома ти?
- Казах ти - всичко е наред. Имам си работа - моя, служебна, ще я свърша вкъщи.
Синът тръгва да излиза. Майка му го последва бавно, продължавайки да говори: „Ама защо така бързаш? Ама защо не останеш още? Все бързаш, все бързаш…”
На портата синът се обръща към майка си да се сбогуват. Погледът му се спира на космите под носа й, в ушите й, шията й е набръчкана, отпуснатите меса на ръцете… стара е, стара е! Навежда се да я целуне. Допира бузата си до нейната. Забелязва смъкнатия й чорап на левия крак. Бърза да затвори вратата, за да не го изпраща навън.
Но докато запали, тя успява все пак да излезе, подпирайки се на бастуна. Изведнъж полита и се свлича до оградата. Синът изскача от автомобила и се спуска към майка си, но тя го отпраща: не, не, подхлъзнала се била, няма нищо…
Мъжът припряно се връща към автомобила, влиза, пали, форсира двигателя и рязко потегля. Майка му се скрива от погледа на огледалото. Едва сега удря с юмрук по тавана на колата си. Край него профучават къщи и хора.
Внезапно се чува стон: „Мамо! Мамо!” Мъжът учудено разбира, че това е той, странно е - сякаш плаче друг. В началото като куче, скимтейки, после по-силно. Още по-силно. Автомобилът е страшно удобен за това - за разлика от акустично прозрачния панелен апартамент. „Майчице! Майчице!” само думи, няма изречения, няма обещания…
Колата наближава познатото кръстовище. Мъжът намалява, защото нищо не вижда през пълните със сълзи очи. Изтрива ги, дава десен мигач и потегля по шосето за града. Автомобилът пресича едно село, после второ. Ето и високите блокове в началото на града.
Автомобилът минава по моста над река Марица, навлиза в един от градските булеварди, след малко се отклонява в странична улица и спира пред панелен блок.
Паркира колата си на открито, влиза, качва се на асансьора, натиска 6-ти етаж, потегля; ето го и пред вратата, на която пише „Сем. Апостолови”, натиска звънеца, отваря му съпругата му - усмихната, доволна от идването му, прегръща го.
- Хайде, притесних се! - казва тя.
- Децата как са? - пита той.
- Добре са. Очакват те.
Децата са в хола - момче на 12 години и момиче на 8 години.
Прегръща ги, целува ги. Напрегнатото изражение на лицето му се смекчава.
- Седем без десет е. След малко започва играта „Стани богат!”. Деца, ще трябва да отидете в детската, а ние с баща ви ще гледаме телевизия. Разбрахте ли? Ето ви чипс, внимавайте да не го разсипвате по пода.
Тя извежда децата. Мъжът остава сам. Оглежда хола. Дивана, библиотеката с книги, масичката с ваза и цветя в нея, телевизора…
Съпругата му се връща.
- Децата си намериха занимание - съобщава тя. - Хайде да гледаме „Стани богат!”Да видим до кои въпроси ще стигнем.
Двамата се настаняват на дивана. Тя се навежда към него, целува го и включва телевизора. Чуваме началния сигнал на играта „Стани богат!”
край
П.П.
Е, това е Неговият живот. Изглежда щастлив, подреден. За малко е бил уязвен от един друг Живот, дал Неговия - засега останал на двайсетина километра от дома му. Нека да се престори, че не съществува. Дали ще успее?
…..
Сценарият ми НЕ бе класиран на едно от трите първи места. Те бяха заети от млади хора, които разбират значението на думите „трийтмънт”, „скрипт”, „тейлър”, „промо видео” и свободно общуват с организаторите на фестивала LIFE 2019 - International arts week exchange & festival.
Та участието ми в този конкурс беше поредното фиаско (може би напълно заслужено от професионална гледна точка?), а и поредното (или може би окончателното?) потвърждение на наивните ми надежди.
Припомних си този конкурс, за да резюмирам мъдро, че поредицата ми от участия в различни конкурси по различно време трябва май да приключи. Времето ми изтича и е по-добре да го оползотворявам със занимания, които ми се удават (или поне си мисля, че ми се удават).
Както и да е. Не се оплаквам. Ако не се опитваме, как ще разберем дали ни бива или не?
