РОШЕНКА
- Дядо, дядо, разкажи ни приказка! - малкият Иванчо седеше на скута на дядо с най-прекрасната си усмивка.
- Да, дядо, моля те! - Гергана - сестричката му, седеше на пода пред стареца и го дърпаше за крачола.
- За Питър Пан и за заека Симо! - Иванчо показваше всичките си зъбки.
- За Питър Пан приказки не знам… - дядото почесваше умислено оредялата бяла коса. - А за заека Симо въобще не съм и чувал…
- Искате ли да ви разкажа една истинска история, историята, в която за малко щях да умра?
- Дааа!!! - два детски гласа ведно огласиха малката кухничка.
- Историята е за Рошенка и за добрината…
- Рошенка някаква китайка ли е? - Гергана както винаги бе много любознателна.
- Не - дядото я погледна тъжно - Рошенка е улично коте, което започнах да храня към края на октомври 2004 година. Спомням си го точно, защото баба ви почина един месец преди това. Вие не помните баба си, не бяхте родени тогава, но ще ви призная, че я обичах с цялото си сърце.
Никого не съм обичал така. Бяхме като част от едно цяло, затова когато тя си отиде, ми беше много трудно да продължа на-пред. Сринах се напълно. Вие вече сте големи и разбирате за какво ви говоря, нали?
Двете деца кимнаха. Съсредоточените им лица бяха обърнати към дядо им и не изпускаха нито дума.
- Тогава просто. Не говорех с никого, не ядях, не спях… Чаках… - Старият човек обърса с опакото на дланта си внезапно появилата се сълза. - И аз не знам какво чаках… Тогава най-неочаквано Рошенка се появи.
Седях си на прага на къщата и гледах залязващото слънце, когато тя прескочи оградата и дойде до мен.
Без дори да ме познава, отърка муцунка в крачола ми и замяука жално, т.е. гладна съм. Дадох й малко салам, това ми бе останало в хладилника.
Тя го изяде бързо и лакомо, после ме обиколи два пъти и седна срещу мен на стълбите. Гледаше ме право в очите. С нейните синьо-зелени очи. Стори ми се дребничка, с дълга черно-бяла козина.
Може би заради това я кръстих Рошенка. Хубаво коте, но много слабичко, направо кльощаво.
Ребрата му се брояха под дългата козина. Станах и я повдигнах, беше лека като перце. Влязох вътре в кухнята и взех малка чинийка. В нея начупих половин кренвирш, останал от закуската.
В купичка сипах вода и изнесох всичко навън. Рошенка ме чакаше на същото място, все едно знаеше, че ще се върна. Кренвирша глътна бързо като салама, после пи дълго вода.
Навън сумракът изгони оставащата дневна светлина и аз се приготвих да се прибирам вкъщи.
Рошенка се приближи до мен, обиколи ме и се сгуши до бедрото ми. По доволно мъркащите звуци разбрах, че се готви да дремне. Стана ми по-леко и по-спокойно.
Имаше живо същество, за което да се грижа и да му бъда опора. Поседяхме още малко на стълбите заедно, но ми стана студено и реших вече да се прибирам вътре. Погалих котето по рошавата главичка и влязох.
Тази нощ спах сравнително добре. За пръв път, откакто почина баба ви, се чувствах спокоен. Когато се събудих, както правех всяка сутрин, излязох да изхвърля боклука и що да видя - пред вратата Рошенка, мяука недоволно, бутайки се в крачола ми.
Явно вече си имах коте. Отидох до супермаркета и купих четири пакета котешка храна. После до зоомагазина за суха храна. И така започна нашето приятелство, което продължи две години и половина но свърши внезапно.
- Какво стана? - Иванчо бе много сериозен.
- Да, какво? - Гергана повтори като папагал думите на братчето си.
- Дойде един летен ден - продължи дядото, - в който тя просто не се появи сутринта. Почудих се малко, но си рекох: „Какво толкова?”. Сигурно се е сбила с някоя котка или души някъде другаде. Абе, котешки работи. Да, но тя не дойде и вечерта, и на другия ден.
Повече не я видях. Стана ми мъчно, чувствах я като близък човек, вече бях свикнал с нея. Запазих храната за всеки случай, но ден след ден изгубих надежда.
На храната й изтече срокът на годност и я изхвърлих, но ми липсваше малкото другарче, никой вече не ме чакаше на прага.
Есента мина бързо, след нея зимата, с много сняг. Всеки ден ринех преспи пред къщата и ги избутвах към оградата на съседа, за да не ми пречат на пътя.
Скоро наринатият сняг достигна повече от два метра височина и почти скриваше съседната къща. Съседът от другата страна правеше същото, така че скоро оградата ни заприлича на снежна планина.
На втори януари, ще си спомням този ден, докато съм жив, валеше много силно, на парцали, духаше и ветрец.
Облякох шубата, нахлупих ниско шапката и обух дебелите апрески. Може би заради апреските стана всичко. Пак хвърлях с лопатата мекия сняг върху „планината”, когато палецът на левия ми крак започна да ме убива.
Нещо бе влязло в обувката. Не ми се прибираше вкъщи само заради болката, затова вдигнах левия си крак, за да видя какво има вътре. Застанал на един крак, се опитвах с двете ръце да сваля обувката, но се подхлъзнах на мокрия сняг и паднах назад.
За нещастие, главата ми се удари в нещо твърдо и загубих съзнание. Това си спомням. Събудих се в болницата. Имах система на ръката и се чувствах много отпаднал.
Видях звънец на шкафчето до леглото и го натиснах. Влезе млада медицинска сестра, с къса руса коса. От нея научих, че лежа тук от два дни, малко съм отслабнал, но ще се възстановя напълно.
После отиде да извика дежурния лекар. Той се оказа мъж на средна възраст, с малка вандайковска брадичка. Докторът хвърли повече светлина върху случилото се с мен. Оказа се, че от удара съм загубил съзнание, валяло е силен сняг, който ме е покрил целия.
Намерили са ме чак на другия ден премръзнал и все още в безсъзнание. Лекарят каза още, че имам измръзвания втора степен и че трябва да остана в болницата още две или три седмици, но всичко ще бъде наред. Гарантира ми го. Ако имам други въпроси, мога да науча каквото ме интересува.
Съседът ми, с който всяка зима си правим снежна планина, щял да дойде следобед да ме види. Зачаках го с нетърпение. То в болница няма какво друго да се прави, освен да чакаш.
Комшията дойде в ранния следобед, поздрави ме и приседна до леглото ми. Знаем се с него, откак се помня. И двамата рано останахме вдовци и си помагаме кой с каквото може. Между другото, той ми разказа нещо невероятно… нещо, което не съм казвал на никого досега.
На втори януари сутринта по навик погледнал към моя двор, но не ме видял. Забелязал само голяма купчина сняг точно до „планината”.
Замислил се защо не съм го наринал при другия, но не се притеснил особено и забравил. На другата сутрин обаче, когато пак излязъл да рине, дребна пухкава котка ровела снега в купчината.
- Рошенка!!! - двата детски гласа се сляха в едно.
- Да - продължи тъжно дядо им. - Рошенка…
Съседът ми вдигнал рамене и отишъл да нахрани стоката си в обора. Когато се връщал, видял, че котката е изровила дълбоко снега в преспата, лежи отгоре й и мяучела протяжно; не бил чувал нищо по-тъжно дотогава.
Любопитството започнало да го гложди и той минал през междинната портичка, за да види каква е тази работа. Разказваше ми и едвам сдържаше сълзите си.
- Каза, че Рошенка ме е изровила, мили мои! Изровила ме е наполовина и е легнала на гърдите ми, за да ме топли. Светли каза, че я е намерил свита на кълбо на гърдите ми с муцунка, опряна на бузата ми. Моята Рошенка… - дълбоко въздъхна старият човек…
- Какво стана после, дядо? - Иванчо несъзнателно повиши глас.
- С Рошенка? - присъедини се Гергана.
- Не знам, не знам… - съседът не е видял къде е отишла. Той е бързал да извика Бърза помощ и така ме е спасил.
- Спасили! - поправи го Гери.
- Да, спасили… - дядото се усмихна.
- Никога не видях моята Рошенка отново… - И отново сълзи напълниха очите на стария човек.
- Минаха петнайсет години оттогава, едва ли ще я видя някога.
- Идва едно коте напоследък - Иванчо искаше да зарадва дядо си. - И ние му даваме месце, когато мама не гледа.
- Къде идва това коте? - очите на стареца се избистриха.
- Тук, на стълбите… Ти не излизаш често, дядо - Гери го гледаше с обич.
- Рошенка… - прошепна старецът и опита да се изправи.
- Искам да го видя… - с някакво просветнало лице търсеше погледа на внуците си.
- Едва ли… - започна Иванчо, но дядо му го прекъсна.
- Води ме!
Двете деца го хванаха за ръка и го поведоха към външната врата. Там, на стълбите, седеше голям, сив късокосмест котарак с масленозелени очи.
Когато видя децата, издаде щастлив звук и се затича към тях. Пак щеше да има вкусно месце. Старецът виждаше как Рошенка идва към него. Неговата Рошенка. Черно-бяла, рошава, мъничка и грациозна.
- Рошенка! - викна през сълзи дядото.
Котаракът дойде до него и се отърка в крачола му. Старецът протегна ръце и го прегърна. Гери тръгна да казва нещо, но брат й я погледна остро и тя замълча. После и двамата прегърнаха дядо си.
