КЛЕТКА
Годината е 2041. Седях си в моя контейнер, който би трябвало да наричам дом, и размишлявах върху това къде сбърках. Вече съм на 62 години и половината от живота е изминал, а аз не бях удовлетворен.
Работех по осигурителната програма на голям концерн и получавах средно голяма заплата. Някои от моите колеги харчеха част от парите си за хубава храна и отбрани питиета, но аз не бях от тях.
Яденето ми идваше до контейнера в тубички и аз просто ги изстисквах в устата си. От цената зависеше вкусът на пастата в тубичките.
Всички бяхме наясно, че съдържанието й е едно и също и с еднакви хранителни качества. Просто повечето пари бяха за престиж. С напитките бе същото - просто вода и в нея хапче за вкус.
Други колеги пък харчеха част от парите си да закупят по-голям контейнер. Стандартният контейнер като моя бе два метра висок, три метра дълъг и два метра широк. Някои колеги доплащаха за два метра висок, три метра широк и четири метра дълъг, но смятах това за разточителство.
В моя дом имаше всичко необходимо. Ергономично легло, екран, заемащ цялата къса страна на контейнера, свързан с главния компютър, копче за баня, капсула за тоалетна, лостче за получаване на храната и бутон за отпадъци.
Всички тези неща са монтирани на едно табло до леглото ми. От видеоразговорите с колеги знаех, че те от време на време се раздвижват и правят гимнастика, но на мен не ми е нужна гимнастика.
Мускулите ме болят, когато се налага да ставам, но за мое щастие това не се налага често. Работех с дистанционно, свързано директно с екрана пред мен. Което бе моят компютър, моята работа, моят живот. Благодарение на него имах всичко.
Давах почти всичките си пари за по-добра връзка. Исках ли да пътешествам - навлизах в дебрите на Амазонка, сякаш наистина бях там.
Исках ли секс - благодарение на добрата връзка имах достъп до цялата порнография от създаването на човечеството до днес, качеството и на звук, и на картина - високо.
Исках ли силни усещания - можех да седна виртуално в болид от Формула 1 и да направя кръгче на пистата „Имола”. Тъпите сухари колеги да дават пари за вкусове и аромати.
Понякога обаче ме налягаха мисли за едно време. Спомнях си, че носех дрехи и обувки, че виждах и други хора и дори говорех с тях, че обичах да спортувам. В подобни мигове на носталгия реших да си купя три дати от миналото. Просто ей така.
Имах излишни пари и потърсих: 14.01.1982 г., 22.09.1997 г. и 2.03.2009 г. За 1982 г. май сбърках, защото тогава съм бил на две годинки и половина и нямаше много варианти за ползотворно прекарване на деня. Но за съжаление само тези дати се предлагаха на пазара.
Най-вероятно ще се откажа. Толкова съм свикнал с настоящето, че може би ще си умра в този контейнер, докато се „разхождах” върху Великата китайска стена или правех любов с някоя порноактриса от седемдесетте години.
Наистина ли бях нещастен? Спомних си, че като млад много исках да притежавам „Понтиак Файърбърд”, модификация „Транс Ам”. За това си закупих програма за управление на ретро автомобили и карах абсолютно същия „Понтиак”. Беше страхотно.
На екрана на моя компютър изглеждаше сто процента истинско. Като малък любимият ми спорт беше баскетболът и когато започнеше да ми липсва, включвах баскетболния симулатор - отборна игра на един кош по двойки: аз и Клайд Дрекслер срещу Лари Бърд и Майкъл Джордан.
Естествено на най-ниското ниво, иначе не бих имал никакъв шанс. Вече започвам да се изнервям. От какво не съм доволен?! Животът е прекрасен - не могат да ме уволнят, не се налага да напускам контейнера, имам програми за всяко мое изживяване.
Дали да не се върна в миналото?! Трябва да си спомня какво беше…
Тригодишен няма да се върна, тъпо е… През 2009 г. бях на трийсет години, тогава и технологиите бяха доста напреднали, готвех се вече да живея в контейнер.
Освен да се върна в 1997 г., осемнайсетгодишен. Да видя за какво, по дяволите, става въпрос, какво толкова ми липсва?! А защо не го направя още сега?!
Датата вече е свободна и ще го направя, докато съм още ядосан. Малко ме е страх. Майната му, правя го! Ето, натискам копчето за 1997 година. Я, тъмно е…
Процежда се само светлина от улична лампа. Под лампата стои момиче. Високо и стройно, с пепеляворуса коса. Захапала е небрежно цигара и ме чака.
Тръгнах към нея. Тя ме видя и ми се усмихна. Силвето. Сякаш ме удари гръм. Сега вече разбрах. Липсваше ми любовта.
