ВЕСЛО
Из „Святая святих”, лиричен молитвеник (1926)
По реки стародавни, зелени, с позлатени и плавни вълни,
като в съне, от битки се връщах къмто родните скитски страни.
Уморена бе мойта десница, тъй жесток бе последния бой,
и аз плувах и денем и нощем и ни миг аз не знаех покой.
Листопад бе несетно отминал, брулна вихър далечни гори,
и аз дирех Голямата мечка, що над родния север цари.
Беше седмата нощ непрогледна, то бе нощ съчетана с смъртта,
неразделна от водното лоно, и безумна и черна бе тя.
И нечакано в миг се отрони, като дирех най-вярна следа,
от небето в нощта се отрони лъчезарна зелена звезда.
О, тя сякаш в сърцето ми слитна, мойто старо сърце уязви,
и аз спомних, о спомних тогава, що не исках да спомням, уви!
Непреклонна и горда царкиня - нея спомних в презнощния час,
тя бездушна край мен не отмина, но навеки отмина от нас.
И безсънните есенни вихри - не за нея ли бранно тръбят?
Не за нея ли в гордия спомен искрометни слова се редят?
Твоя взор бе и сластен и властен, отразил милиони звезди.
Невредим аз се връщам от битки, но не враг мойта мощ победи.
И аз станах и меча пречупих и промълвих: „О, стига война!
По-горещо от бран и по-ярко е сърцето на скъпа жена;
и по-твърда от броня - душата, и по-вярна от меч - любовта,
но горко му, когото с живота е обручила тайно смъртта.”
И потънал в нощта и във мрака, замълчах, и отпуснал весло,
с помразени ръце аз прегръщах изгорено от мисъл чело.
