Писателят Ангел Каралийчев пред в. „Весело лято”

- Роден съм 1902 г. в село Стражица, Горно Оряховска околия. През селото минава малка хубава река, която наричат „Голямата pека”. Тя е рибна река. И риба сме ловили в нея, и раци, а често докопвахме и някоя водна змия. Лете правехме състезания: Кой ще се окъпе повече пъти! Много често съм се къпал по 8 пъти на ден.

Както си вървим само по риза из селото, някой от нас изведнъж си свали и ризата и хукне към реката да се къпе. Веднага всички си хвърляме ризите и голи хукваме през селото след него. А в селото няма жива душа. Всички са по нивите.

Най-хубаво прекарвахме по вършитба. Тогава се превръщахме на воловарчета. Пасохме воловете заедно, кооперативно. Имахме си колиба от бъзе и клони.

Най-големият от нас ни беше главатар. Цял ден лежеше в колибата и понеже краката му бяха дълги, стърчаха навън. Ние му гледахме воловете, а когато станеше време за връщане, напълвахме и неговата торба с круши и то с най-хубави.

Щом паднеше тъмнината и запееха щурците, почвахме страшни приказки за самодиви, за караканджули. После всеки подкарваше воловете си. Голям страх съм брал, докато се прибера. Често изтичвах вкъщи от страх преди воловете. Затуй сега не обичам такива приказки с измислени страхотии, от които само се плашат децата.

- И Вашият баща ли се занимаваше със земеделие?

- Да. Само че повечето от мъжете в Стражица бяха градинари. Ходеха да печелят в Маджарско. Донасяха ни подаръци: свирки, ножчета… А ние всяка година чакахме подарък - ботуши, че имаше дълбока кал.

Но ботушите бяха скъпи, та идваха рядко. По-често ни донасяха бял хляб. Ние го ядяхме с нашенския - черния, както се яде хляб със сирене.

- Ами Вие работили ли сте на нивите?

- Разбира се. Особено през войната. Тогава всичката работа остана на нашите ръце. Брат ми, макар и по-малък, беше по-силен. Като натиснеше ралото, земята пращеше като зряла любеница.

Но случваше се често, като се обърна, гледам - няма го при ралото. Някоя голяма буца пръст изместила ралото и метнала брат ми цял метър настрани.

По-късно, като студент, всяко лято си ходех в Стражица. Тогава и орях, и жънех, и товарех снопи, и вършеех.

- Кога обикнахте книгите и почнахте сам да пишете?

- Във II прогимназиален клас. Учителят ни зададе тема за класно упражнение: „Победите, които спечелиха българските войници на южния фронт”.

Написах съчинението, но накапах тетрадката с голяма капка мастило. След два-три дни учителят донесе тетрадките в клас. Най-отгоре беше моята тетрадка. Изплаших се здраво заради капката мастило.

- Кой е номер осми? - попита учителят и вдигна тетрадката ми. Цял се разтреперах от страх. Помислих си, че ще ме удари с тетрадката по главата. Едва продумах:

- Аз!…

- Така се пишат класни упражнения! - каза учителят ни. Не вярвах на ушите си. Не разбирах дали се шегува. Учителят прочете класното. Целият клас слушаше внимателно. Повярвах и аз, че съм го написал хубаво.

После учителят чел съчинението ми и в други класове и в III клас и много ме хвалил. Това е първото ми литературно произведение.

После учителят ме повика у дома си. Даде ми два тома съчинения на Вазов, „Чичо Томовата колиба” и преводи от Пушкин. Толкова ми харесаха, че поисках да ги изчета наведнъж.

Скрих се на хармана под сливата. Земята беше бяла от нападалия цвят. Цял ден четох, а вечерта продължих вкъщи при гасеничето. По едно време чувам, баба ми вика:

- Ангеле, къде се дяна? Иди да посрещнеш агнетата.

На този мой учител, г. Константин Кръстев, който сега е директор на Търновската Девическа Гимназия дължа литературната си работа.

Той ме научи, че имало толкова хубави книги! И пак той писа няколко писма на баща ми на фронта да ме прати да се уча в гимназия.

Тъй и стана. С 20 лв. за училищната такса, с още малко дребни пари и пет самуна хляб в торбата пристигнах пеш в Търново.

Ние не бяхме богати, затуй в Търново ядях сух хляб, а на две седмици веднъж ядях в гостилница дроб чорба по 3 рубчета.

Чак в 7-8 клас почнаха да ми пращат от село с колата брашно, боб, сирене и свинска мас. Тежко прекарах учението. Тежко е то за всички бедни синове на народа, с труд и постоянство всичко постигат.

И сега съм доволен, че не само възрастните, а и децата обичат книгите ми, които пиша за тях от 15 години.

За деца съм написал книгите: „Крилатият юнак”, „Богородична сълза”, „Честит човек”, три тома разкази „Приказен свят”, „Край огнището”, „Дядовата броеница”, „Кладенче”, „Божият ратай”, издания на „Хемус” и „Казанлъшка долина”.

- Ами Вие ли преразказахте на български „Приключенията на Барон Мюнхаузен” и „Пътуванията на Гъливера”?

- Да. Също аз съставих и „Народната кооперативна читанка”, „Кошер” и „Приказник”. От няколко години редактирам сп. „Кооперативна просвета”, където уреждам и страничка за децата.

- Научихме се, че тия дни заминавате за Франция, пратеник на Популярните банки на международен кооперативен конгрес. От името на многобройните читатели на „Весело лято”, пожелаваме Ви добър път.

——————–

в. „Весело лято”, бр. 3, 29.06.1937 г.