Емануил Попдимитров

Из „1912 година”

Борбите утихват от юг и от север,
войски си отдъхват от смъртна умора,
мъглите нахлуват в долини, и влага
прониква до кости през плътни шинели.
След боя команди навред обикалят
полето и сбират убитите. Боже,
каква изобилна плачевна беритба!
На хълма пренасят телата, и труп ги
до труп те полагат, подобно на снопи,
а други копаят зловещата яма.
Гологлав свещеник, с кадилница тежка
и с чер патрихил на гърдите обвесен,
и с требник в ръка упокойна молитва
прочита; а прави до него войници
стоят и навеждат чела към земята.
Наблизо се чува глух удар на брадва,
там грубички кръстове някой издялва,
а друг ги с наивни си почерк надписва:
частта означава местото и броя
на бедните жертви. Телата пренасят
и с пръст ги заравят. Безименни братски
могили една подир друга се вдигат.
Войниците вейки оскъдни полагат
над тях и от братята сбогом си вземат,
оставят ги в чужда земя неприветна
да чакат до сетния зов на тръбата…
Покой над могили! Дочува се само
ветрец прошумява - стон майчин задавен.
Разсейва дъждеца - сълзи над могили,
развява мъглите - воали на траур…

——————

сп. „Българска мисъл”, бр. 1, 1929 г.