Петър Динеков

Почина Емануил п. Димитров, един от най-личните представители на съвременната българска поезия.

Отиде си твърде рано - без да изгори до край дълбокият вътрешен пламък, който озаряваше цялата му дейност, без да даде всичко онова, на което беше способен и за което тъй щастливо беше дарен.

За пръв път неговото име се появи в нашата литература през 1906 г. - в сп. „Художник”. До последния миг на живота си той не престана да работи и за усилията, които е правил, за творческата му воля и за насоките, по които се развиваше неговата дарба, говорят най-добре многобройните му книги.

Това са най-напред лирични сбирки - „Сънят на любовта” (1912); „Юношески стихотворения” (1913); „Песни” (1914); „Плачущи върби” (1914); „Вечерни миражи” (1912); „Свободни стихове” (1921); „Стихове и песни” (1921); „Знамена” (1922); „Кораби” (1923); „Вселена” (1924); „Пред дверите на любимата” (1927); „Златна жетва” (1928); „Смях и присмех” (1930); „Есенни пламъци” (1935).

След това идат няколко големи поеми - „Златни ниви и бойни полета” (1929); „Преображение”; „В страната на розите” (1939); също тъй драми - „Маска” (1912); „Дъщерята на Йефтая” (1924); „Той не умира” (1926); „Воденичарката” (1926) и др.; най-сетне художествена проза - разкази, импресии и един роман - „Пред буря” (1921).

Ето творческия път на Емануил п. Димитров. Веднага се хвърлят в очи широтата и разнообразието на теми и изразни форми. Но в основата на всичко лежи един ярък поетически темперамент, намерил най-добро отражение в лириката му. И тук той се нарежда между най-добрите представители на тоя род у нас.

Изпитал благотворните влияния на френската и руската поезия, Ем. п. Димитров започна с нежни песни, изпълнени с блянове и съзерцания, пропити с молитвени настроения и мистични видения.

Лириката му носи истински романтичен чар. Ала все пак тя не е откъсната от живота, но е дълбоко човечна. За това свидетелствуват незабравимите му песни, посветени на любовта и природата - едни от най-хубавите в нашата поезия.

В последните години Емануил п. Димитров все повече затвърдяваше връзките си с живота. Той потърси по-широки форми за своите творчески прозрения и ги намери в епичните рамки на поемата. С това трябва да се обясни и интересът му към драмата.

А в лириката той отрази стремежа си за едно приобщаване с живота, с човека, със света - на първо място със съдбата на своя народ.

Той чувствуваше трагедията на своето време и даде израз на дълбоки вълнения, съмнения, надежди, устреми, характерни за поколенията след Европейската война.

В това отношение неговата поезия е съвършено неизследвана и критиката тепърва ще трябва да посочи дълбоките й връзки с нашия идеен и обществен живот.

Емануил п. Димитров беше не само поет, но и добре подготвен научен работник. Получил широка философска и литературно-историческа култура в университетите на София, Монпелие и Фрибург, той през последните двайсет години написа няколко ценни изследвания: „Естетиката на Бергсон” (1923) ; „Ибсен и ибсенизмът в литературата” (1924); „Френският символизъм” (1924); „Драми на хероичните борби” (1928); „Философски студии” (1937); „Изследвания върху строежа на стиха” (1942).

Софийският университет не можеше да не забележи тия интереси на Ем. п. Димитров, ето защо през 1923 г. той беше избран за частен доцент при катедрата по сравнителна литературна история.

Ето колко разнообразна бе дейността на Ем. п. Димитров. Той ни напусна в разцвета на силите си - когато още много можеше да получи от живота, а също тъй и той самият да обогати тоя живот със своите творчески видения.

Поет на любовта, природата, труда, земята и вселената - Ем. п. Димитров беше истински жрец на живота. Животът за него беше нива, а човекът - сеяч. Такъв сеяч беше и самият той през всички свои дни - „изправен над тъмна бразда, от плам озарен”.

И сякаш за себе си бе казал тия думи в стихотворението „Сеяч”:

„Той хвърля на ляво, на дясно златисти зърна
и чува как викат полетата, алчни за плод.
И бърза, че Вечер приижда над скъден живот
и Запад разгъва от пурпур платна.
Той крачи унесен, загубен в безкрайни поля,
и вижда на изток в небето се сипят звезди,
и тихо за отдих се спуща в студени бразди,
де в скут го прикътва любима земя.
Той устни сключил е - навеки безмълвен и сляп,
земята не чува глух удар на вярно сърце -
след дълга сеитба скръстил е набожни ръце
и чака да стане от Словото хляб”.

Наистина сеячът сключи вече своите устни, навеки безмълвен; земята не чува удара на вярното му сърце. Вечерта спря над скъдния му живот и неговата любима земя го прикъта в скута си.

Той дълго ся над родната нива, но все пак часът на отдиха дойде рано за него. Само надеждата му, че посятото слово ще стане хляб, може би вече се е сбъднала.

————————

сп. „Българска мисъл”, бр. 5-6, 1943 г.