(размисли за „Душата ми вече е цяла”, Рамела Бохосян, FastPrintBooks, 2026)

Стоянка Боянова

В съвременната поезия понятието „душа” често присъства в заглавия, съчетали емоция и интимност. Малко са книгите, осмелили се да поставят въпроса за човешката същност с подобна откритост и интуиция от първите страници.

Именно това е фундамент в „Душата ми вече е цяла” на Рамела Бохосян. Очертана е линия на личностно и философско изследване на вътрешния свят.

Централна поетическа визия е стремежът към самопознание и осмисляне на пътя през вярата, любовта и изпитанията. Емоциите се движат между земно и трансцендентно, болка и надежда, съмнение и светлина.

Първа част: „Господи, това аз ли съм…?!” - изповедалност и молитвеност през светлинните житейски белези. Издига се поетическа катедрала - камък по камък, витраж след витраж, стих след стих в пространствата на духовно търсене.

Стихотворението „Сънят” въвежда символни модели, в които търсим своето място. Катедралата отразява света и пространството. Родителите са „два бряга” на една река „макар и в другия свят.”

Животът протича между началото и края, между земното присъствие и духовната памет.

Поетесата рамкира своите светоусещания с християнска символика: Рождество, прошката и молитвата с текстова възвишеност. Диалозите с Бог преобразяват словото в лирически пътешествия. Следва представата за Бог Исус Христос:

„На твоята Голгота до теб ще вървя, Исусе.”

Отвръща с любов на предизвикателствата:

„Отче!… Прости… на децата си, ти Милосърдни…”

Съпричастни сме към състраданието и емоциите. Мислено си представяме как стъпва „по жаравата на Голгота”. Съучастваме в противостоенето между насилието и любовта. Защитаваме християнските ценности и осъзнаваме за кой ли път величието на Божията любов.

Почти е невъзможно фините вибрации на душата да бъдат удържани в телесните предели:

„Тревожна, чуплива
и ранима до премаляване…
Удържам я едвам в гърдите си.
Все търси небеса, криле.”

С порив към светлината. В чудодейна сакралност:

„В две доверчиви шепи сгушена,
бял гълъб в очакване на чудото.”

Страданието е посока към духовно израстване. В „Постна пита” болката е неизбежна и осмисля нашето съществуване:

„Нека пари Душата, нека страда.
Затова е дошла на Земята.
Като пита да я меси Животът
със сълзи, сол и вода мълчана.
В жаравата на дните опечена -
готова е за раздаване.”

Символиката на хляба и огъня внушава идея за пречистване и преобразяване. Терзанията не ни унищожават, подготвят ни да споделяме ново начало. Описано като ритуал.

Присъстваме на поетически открития - „болката е награда.” Поетиката се формира със себевглеждане и себепознание.

“СЛИЗАЙ В ГЛЪБИНИТЕ
НА ДУШАТА - рече Учителят…
Там е Поезията “.

Дръзновение е да се изправиш пред мечти и прозрения и да ги превърнеш в творчество:

“Господи, моля те само едно.
Дай ми леха в чернозема
на твоята плодоносна нива.
Да я посея със слово.
Добро и красиво.
Пълно с Любов.”

Дъждът, светлината, птиците, цветята и звездите изграждат метафориката в големия космически ред.

„Голямото е винаги в малкото,
както океанът в капката…”

Истината се разкрива в проблясъците на битието.

Словесността възвеличава изгрева - любимото време на поетесата.

„РАЗМИСЛИ В УТРОТО
Цяла вечност се моля
божественото в мен да оцелее.
Да остана вярна на себе си.”
Знак пред шанса вътрешният Аз
да се изправи при всеки удар
и отново да продължи към светлината.

Цикълът „До сетния час бих искала” се разгръща като философско и медитативно размишление. Преосмисляме състояния, възпроизвеждаме картини. Пътят е символ на съдбата и непрестанното търсене на смисъла. Води ни стремежът да запазим вътрешната светлина:

„И в сняг, и в слънце
по житейския си Път.”

Лаконична формула с философска концепция за изпитанията и израстването. Лирическият контекст приема събитията като част от житейското обучение:

„Надежда ми давай за още:
приятелства,
предателства,
пропадания.”

Поезията на Бохосян е обогатена с културеми и митологеми. В „Наближава времето за библейския изпечен хляб” въпросите за греха, изкуплението и моралната отговорност се превръщат във вътрешен диалог със съвестта:

„Дали изкупих греха си?!
Дали изпълних дълга си към Бог?!”

Характерна за тази поетика е образността. Утрото е в необичайна пъстрота, звук и цвят се сливат:

„с лилави гласни
и индигови сонори
в слънчевия сплит
изригва утрото.”

Усещането за космически баланс ни зарежда с енергия и движение. Любовта придобива универсално значение. В интимното пространство между двама витаят силите на свързаност между индивида и света.

Природни и митологични образи:

„Обича я нежно като пролетен вятър,
затворил за миг очи, спрял да диша,
пиян от аромата на цъфнали вишни…
Обича я, без да пита дали Тя го обича…
Обича я, както за първи път се обича.”

„Безусловната любов”… „не е по мярката на всяка Душа”

Любовта надхвърля границите на телесното.

Обособени са размисли за творчеството. Процесът на писане е сравнен с източен ритуал:

„Писането на хубава поезия
напомня чайна церемония.”

Изисква се творческа дисциплина, тишина и хармония.

В „Пясъчен часовник” се внушава идеята за време и кръговрат:

„Накъдето и да го обърнеш, времето тече.”

Непрестанен поток, неподвластен на волята. Ден и нощ, младост и старост в постоянен кръговрат:

„Стар е денят. Млада е нощта.
После се обръщат.”

Централен символ в стихотворението е срещата между старец и внуче - две фигури, олицетворили различни етапи на житието. По средата на пътя старецът познава многообразието на света и го осмисля. Детето вярва, че всички посоки и възможности са негови.

„Пясъкът е мъдър.
Накъдето и да го обърнеш, не спира… тече.”

Усещане за време, памет и движение. Животът ни се вписва в големия поток, началото и краят се достигат.

Разискрени стихове:

„До сетния час бих искала
развяна роклята ми бисерна да свети” - с непреходна мечта да съхраним достойнство си.

Цикълът „На Богородица прилича мама” ни прави съпричастни на трансцендентната любов и височайшата тема за майката. Загубата се превръща в поетически импулс за възвисяване.

Майката се издига до сакрален символ, сравним с Богородица. Тези стихове могат да бъдат четени като молитва отвъд границите на света. В „Молитвата” - поетесата се обръща към Бог със своя лична молба:

„Моля те, Господи,
дай ми само за час ключа за Рая.
Искам да срещна мама…”

Мотивът за времево и пространствено преминаване между световете създава силна емоционална перспектива.

Майката не присъства, но не е изгубена - тя е в друго измерение, до което молитвата достига. Особено въздействащ е образът на възстановеното усещане за цялост:

„Душата ми вече е цяла.
Готова е за раздаване.
Като мамината пита, дето
всяка Коледа правя…”

Личната болка е превърната в етична и духовна зрелост. Централният символ се проявява в „Рисунката”:

„Прибавям нейното лице в рисунката.
Как досега не съм видяла…
На Богородица прилича мама.
Рисунката пък на икона…”

Изненадва ни идеята майката да е посредник между земно и небесно.
В „Млечният път” разчитаме космогонични представи. Съкровените небесни пространства придобиват измерения на вечността:

„Ето, виждам я.
На Млечния път застанала.
Маха ми и се усмихва…”

С усещане за безкрайност любовта продължава. Силен финал:

„Мама е жива…
и иска да съм щастлива…”

Неволно си спомням Петър Анастасов и неговото космическо съзерцание:

„В полунощ ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.”

„Прошка” разкрива драматичните отношения между майка и дете:

„Всяко парче: Прости…”

Повтарящият се жест създава усещане за вътрешно пречистване. Майката бди над близките и ги закриля от отвъдното.

В „Понякога се будя посред нощ” срещаме спасителната сила на творческите открития:

„Поезията посестрима.
Единствен тайнствен ключ,
който отключва вратите
към вълшебните селения на Душата.”

Творчеството се превръща в мост между света на живите и паметта. Усещане за космическа хармония. В „Усмивката на Богородица” духовното пространство се разширява до мащабите на вселената:

„Нека днес вместо молитва
си кажем стихове
на някое ъгълче между световете.”

Поетическа територия на срещи с любовта.

„Роза за Богородица” е препратка към прочутата песен „Една българска роза”. Обвързани са в единно цяло лирическата памет с националната ни и културна идентичност.

Финалният стих обобщава:

„донесла от небето най-хубавата роза - ЛЮБОВТА…”

Живеем във времена, когато се вглеждаме в себе си, търсим корените на живота, проникваме в душевността си, опитвайки се да разберем и оценим заобикалящата действителност.

Разкриваме копнеж по онова, което ни липсва и го изпълваме с блянове, видения, надежди. Чувстваме се единни в целостта.

Преобладава свободният стих непосредствено и искрено. Поетическата реч се доближава до молитвения тон с усещане за диалог с Бог.

Духовното пътешествие между земно и небесно достига своя финален акорд, прозвучал под сводовете на катедрала.

Витражите от сънища и реалност, от природна красота и мечтания, от любов и стоицизъм, от съзерцание и размисли се преподреждат в завършена мозайка, разкрила цялостната визия на поетическия свят.

Надсловът „Аз просто себе си избрах да бъда” - се вписва в естеството на книгата като обобщение. Ритъмът следва същността, метафорите са съизмерими с вътрешния взор. Богатият творчески мир се отразява цялостно в словото.

Стиховете на Рамела Бохосян ни напомнят, че предизвикателствата ни правят по-силни. Продължаваме с нейния порив към светлина и единение.

Амин!