ДОМ
ДОМ
Добър вечер, моя малка стая,
мой дом във големия град,
може би сама не знаеш,
че си бял оазис
сред пъстрия свят.
Добър вечер. Водя -
с прашните обувки -
много пътища до твоя праг.
Жаден пътник съм. И мъжката целувка
с ненаситна глътка пия пак.
Добър вечер.
Нося и сърцето си,
узряло
в слънцето на думи, градове, земи.
Като плод сред тебе го разтварям цяло -
сбраната ми обич си вземи!
Добър вечер - както всяка вечер,
тази трябва да е най-добра.
Огънят ми се усмихва вече
и полюшва сенките в игра.
Аз забравям релси, ветрове и жици.
Чувствам, че съм топла, нежна и добра.
И отварям детския бележник със шестици.
И по детски пея
с мойта дъщеря…
Добър вечер, моя топла стая,
весел дом във големия град,
може би сама не знаеш,
че си мой оазис
в този свят.
ЖЕНА
На този свят дойдох жена.
И на жените,
живели тук, приличам -
умея да съм пухкаво крило
и топлина.
И знам до болка да обичам.
На този свят дойдох жена.
И все пак,
на преминалите тук
аз не приличам -
не крия, песните си зад къщната стена
и ветрове в кръвта ми тичат.
На този свят дойдох жена.
Косите ми заспиват
върху мъжко рамо.
На мен
животът даде свойте семена.
И само аз съм
„мама”.
И длъжна съм да бъда
плодна равнина.
И длъжна съм да бъда
ручей и пшеница.
Да пълня своя дом със смях и тишина.
И даже в старост
да съм хубавица.
На този свят дойдох жена,
за да науча пътищата
редом с мен да тичат.
За да целувам мъжки устни,
да ме огрява детска светлина.
И до смъртта си
да обичам.
ЖАЖДА
Тази къща,
къща в равнината,
седнала сред ниските треви,
с покрив, върху който пее вятърът…
Моят път към нея пак върви.
И напразно аз му забранявам.
И забивам във пръстта лети.
Там, пред прага като вик направен,
чакаш ти.
Пазеха ме лед-разумни мисли.
А сега съм огън-жадна аз.
Като златен облак върху мен надвисва
тихия ти глас.
И открил безкрайната ми немощ,
пътят ме захвърля в двете ти ръце.
Стегнато от сладкия им ремък,
спира моето сърце.
И умирам.
Бавно се стопяват
пътищата, слънцето, деня…
Само жажда,
жажда пак остава
в тази сънна топла равнина…
СТЪПКА
Внимавай, весела пътеко,
внимавайте, треви -
едно дете по вас полека
се учи да върви.
А вятърът люлей земята.
И клатят рошави глави
огромни, шумни дървесата.
И страшно е през този вятър
изправен да вървиш.
Но някъде напред избухват
сто мака в огнен смях.
И мравките тревожно хукват.
И слънчев дъжд, на воля рукнал,
залива цялата земя.
Човекът мъничък протяга
ръце към тези чудеса.
И устремен към тях,
с вик слага
в земята свойта стъпка сам.
Ръцете майчини го грабват.
А той крещи от смях.
А той крещи от свойта радост,
познал огромната наслада
да стъпиш прав върху земя…
Внимавай, тъничка пътеко,
внимавайте, треви -
по вас един човек далеко
от утре ще върви.
***
Това е момчето.
Виждала съм го ясно
някъде в сърцето си,
някъде в отдавнашен сън момински.
Спирам.
А този малък мъж нищо не подозира.
Той щастливо се смее,
скрил в чантата си ученическа фуражка.
Той се мъчи да върви с нехайна, мъжка крачка
до една девойка, бяла като чайка.
Момчето,
на което не станах майка…
Гласът ти,
твоят някогашен глас, се смей
в устата му.
Твоят поглед за миг с очите му ме удря.
И само косата е друга -
чужда и руса.
(Боже, как моята черна коса
би му приличала!)
Той минава край мен
с бялото момиче.
И чувам как й казва,
както ти ми казваше: „Обичам те,
само теб,
друга никоя…”
Искам да извикам!
Но викът
остава в мен…
Бъди щастлив, сине,
от друга жена роден…
