Павлина Павлова

Исторически роман - откъс

П Ъ Р В А Ч А С Т

* * * * * * *

“Щастлива ли си, Райке?”
Не знам откъде изплува този въпрос, който напоследък ме измъчваше, особено вечер, когато всички си легнехме и къщата потъваше в тишина. Но вместо да се унеса в сладък сън, уморена от училищната гълчава и общуването с 300-те ученички от Девическото училище, после заета да помогна на мама Нона с вечерята, да сервираме и раздигнем масата и да се помолим на Бог, накрая да целуна ръка на тате Георги, аз настойчиво търсех отговора. И макар да изглеждаше лесно да отвърна утвърдително, не беше така. Да, израснах в задружно семейство, бях първородно дете и се радвах на обичта на тате, мама и на по-малките ми братя и сестри. Помня как, когато дойде време да тръгна на училище, разбрах, че мама ще учи не само мене, а и още 15 момичета и момчета на четмо и писмо. Гордеех се, много се гордеех, че мама е учителка, а тате - свещеник. Освен мама първата ми учителка беше монахинята Елисавета. Понеже, за разлика от останалите деца, които научаваха азбуката за по-дълго от половин година, а аз я научих за по-малко от месец, и учителката Елисавета, и моите родители много се зарадваха. А аз започнах да се старая още повече. Винаги бях прилежна и завършвах всеки клас като първенец, за което получавах похвали и първи награди.
Така привлякох вниманието на училищните настоятели, които започнаха да виждат в моя лице бъдеща учителка и решиха да ме пратят да продължа образованието си в Стара Загора (Ески Загра), тъй като тамошното Девическо училище, отворено от американски мисионери, било образец в цяла България, и след като го завърша, да стана учителка в Панагюрище. Аз имах желание да продължа образованието си, ала мама имаше други планове за мене - тя с нетърпение очакваше, щом завърша началния курс, да ме научи да домакинствам и да поема част от нейните задължения.
Споделих притесненията си с училищните настоятели и те поръчаха на моята учителка да подготви за последния ми годишен изпит слово от мое име, в която аз да благодаря, както на учителите, така и на родителите си за всички положени досега грижи. И като им напомня за ползата, която ще допринесе просветата за нашето многострадално отечество, да помоля родителите си от свое име и от името на всички панагюрци да ми позволят да продължа образованието си в някое друго училище, та с това да отдам една част от живота си за благото на нашето отечество.
Това слово, произнесено от едно 13-годишно дете, възпроизведе силно впечатление на всички присъстващи в салона. Виждах как от всички страни жените се обръщаха към мама с молба да изпълнят желанието ми, тъй като се стремях към нещо похвално. Мама не можа да устои и веднага даде съгласието си. Татко беше лесен - той се радваше дори повече от мене.
Скоро той се договори с училищните настоятели да бъда изпратена в Стара Загора, тъй като тамошното училище, както вече знаех, било образец за цяла България. Те щяха да плащат пансиона и другите разходи там, а когато завърша и стана учителка в Панагюрище, ще им връщам дълга с част от учителската си заплата.
И в Стара Загора аз отново бях отличничка и след четири години завърших последния пети клас. По доста обширна програма там се преподаваха следните предмети: закон божи, български език, математика, история, география, физика, физиология, педагогика, чертане, рисуване, ръкоделие.
Сред любимите ми книги бяха “По възпитанието на девойките” от Фенелон, “Показалец” от Раковски (упътване към учителите как да се събират народни песни), “Часослов” (църковно-богослужебна книга, подарък от тате).
След като взех последния си изпит и получих заедно със свидетелството за завършване на обучението и похвална грамота, и награди, на тържеството в края на учебната година изрецитирах стихотворението “Стани, стани юнак балкански”, което така ядоса представителите на турската власт в града, че единият от тях скочи, хвана ме за ръката и грубо ме свали от сцената, като не спираше да ме ругае и ми се заканва.
Слава Богу, че тате веднага се намеси и успя да го усмири, та не ме запряха в тамошния затвор. Директорката на Девическото училище г-жа Анастасия Тошева не ме смъмри, а в очите й прочетох доволство…
В дружество “Китка”, което веднага след завръщането ми в Панагюрище учредих, учех всички, които станаха негови членове - както млади девойки, така и възрастни панагюрки, учех ги да шият, да бродират, да се грижат правилно за децата си и да ги възпитават в обич към поробеното ни отечество, което в даден момент ще бъде освободено. В неговия Устав, член 1 се казва: “Има за цел разпространението на развитието и образованието на девиците и облагородяване на членовете на тая дружина. Тая си цел ще постига с прочитания на вразумителни книги, с разкази християнски, като ще се промишлява със съставлението на една девическа библиотека в училището или на местото, дето ще става събранието.”
Вече почти бях изплатила парите за стипендията, която училищните настоятели ми бяха отпуснали. Колегите ме обичаха, ученичките ме обичаха, съгражданите ме обичаха… Неотдавна станах Главна учителка. Защо тогава ми беше толкова трудно да кажа: “Да, щастлива съм!”…
Една от причините беше тежката робия, която ни задушаваше с многобройни и все по-тежки данъци. А откакто се чу, че в Босна и Херцеговина е избухнало въстание срещу турците, стана непоносимо. В Панагюрище пристигна събирачът на данъци, който поиска да му се плати данъкът за две години - и за миналата, когато заради безплодието султанът ни даде отсрочка, и за тая, която едва започваше. Така от 30% налогът скочи на 60%, което беше чудовищно. Повечето хора не можеха да си платят и тяхното имущество бе отнето и продадено, включително добитъка и земеделските инструменти. Ако пък никой не искаше да ги купи, тогава хората биваха затваряни, подлагани на изтезания и глад, додето се издължат. Ето как данъците обричаха хората на глад, затвор и смърт.
И недоволството преля - младежите започнаха да се събират на тайни събрания и да чертаят планове как да станем и ние независими като Босна и Херцеговина.
Втората причина, която не исках да призная и пред себе си, защото беше твърде лична, бе свързана с бъдещето ми. Както си вървях през чаршията, случайно дочух жените да ме одумват: “Гледай я как ходи, стъпва грациозно и си знае цената!”… “И какво красиво личице има, пък и тези големи бадемови очи…”…”Жалко за нея, тъй ще си остане стара мома, защото е по-учена от всички лични ергени!”…
Тогава пламнах като божур, сякаш бях извършила нещо срамно, но после, когато се успокоих, осъзнах колко са били прави. В народа ни се беше пробудила жаждата за просвета и затова само в нашия град имаше три големи училища, в които учеха 500 момчета и 300 девойки. Всеки родител искаше децата му да се научат да четат и пишат, но прекомерното учене не беше за девойките. От тях се очакваше да се омъжат, да раждат и отглеждат деца, да работят на нивите, да се грижат за добитъка, а през зимата да шият и тъкат дрехи, черги, ямурлуци, китеници…
Аз не се побирах в тези рамки. Прекалено учената жена си е беля на главата за обикновените мъже. Това обаче означаваше, че ако не се омъжа, никога няма да имам деца, а толкова исках да си имам поне една дъщеричка, както мама си имаше мене…
И в нашето семейство подир вечеря започна да се промъква плахо темата за свободата.
- Трябва да знаете, деца мои, че Русия над 300 години, по-точно - преди 308 години е направила първия си опит да ни освободи от турците. През 1568 г. е Първата Руско-турска война. През 1571 г. избухва Руско-кримска война. И се зареждат Руско-турски войни през 1676-та, 1686-та, 1710-та, 1735-та, 1768-ма, 1787-ма, 1806-та, 1828-ма. И Кримска война през 1853-та, когато Русия започва война срещу Турция, но на нейна страна застават Франция, Англия и Сардиния. А когато и Австрия заплашва да се присъедини към коалицията срещу Русия, руският император Александър II се съгласява да започнат преговори за мир. Тази война е пълен провал за русите, защото им забраняват да имат военен флот в Черно море.
- Ех, тате, така, както ни го разказа, прозвуча отчайващо тъжно и безнадеждно. Няма ли най-после Бог да ни помогне да се освободим?
- Ще, ще, дъще! Скоро и това ще стане. Имай малко търпение! Аз вярвам, че ще доживеем до деня, когато ще отхвърлим робството завинаги!..
От много време турчинът беше свикнал да се излежава на миндера и да се заобикаля с всички удобства на изтънченото охолство. Неговият живот така се е уредил и с вековете се е превърнал в свещен, той трябва постоянно да плува в океана на земните удоволствия. На това явно и самата природа не се противеше, тъй като “раята” беше създадена именно за него. Тази робиня трябваше постоянно и безмълвно да изпълнява всички заповеди, произтичащи от неговите фантастични прищевки. И какво се интересуваше той от това, че тя изнемогва в кървава пот под ударите на жестокия надзирател! Такава беше нейната съдба. Тя затова се и раждаше: за да прекара живота си в непрекъснат труд, без да смее да се оплаче нито от умора, нито от глад и жажда. Разбира се, че не можеше да мисли и за минута отдих. Нима смееше някой да каже и дума за тежестта на наложеното му бреме? За съжаление историята потвърждава това. Затова неведнъж българинът е изчерпвал своето изумително дълго търпение и, доведен до отчаяние, оставял обична съпруга и беззащитни дечица на произвола на палача, а сам е тръгвал из планините, където прекарвал остатъка от живота си в неудържима жажда за отмъщение. Неведнъж такива отделни личности са се събирали в обща чета и като разярени лъвове са кръстосвали планинските хребети, като са търсели вековния поробител с непоколебима решимост да го изтребват до последната капка на неговата отровна кръв. “Свобода или смърт!” - казваха те - и нищо повече…
Но щастието ни най-малко не се усмихваше на българския народ. То като че ли завинаги беше отвърнало лице от него и всеки път му даваше да разбере, че да тича след него е не само безполезно, но и вредно, и опасно. След всяко въстание ние за пореден път се убеждавахме, че сме оковани в здрави вериги и че изцяло зависим от произвола на нашия пълновластен поробител. Следователно пак се примирявахме с участта си, пак продължавахме да изнемогваме под гнета на безбожната тирания. Минаваха години и ние все така носехме тежкото бреме, тъй като нямаше на кого да се оплачем - никой не би чул нашия задгробен глас, а дори и да стигнеше до някого, ползата щеше да е малка, защото в сметките на просветения Запад именно това положение беше нужно.
Ала въпреки всичко Бог не ни беше отнел съвсем надеждата - това неоспоримо право на всеки жив организъм. В тежки минути ние винаги се утешавахме, че все някога това ще се промени. След като бяхме опитали неведнъж с оръжие в ръка да подобрим участта си и се бяхме убедили, че това е трудно, дори невъзможно, насочихме усилията си в друга посока - мъжествено се заловихме за образованието. В него ние намирахме единственото останало средство да отхвърлим ненавистното иго може би дори с по-малко загуби.
Само че и тук жестоката съдба ни препречи пътя. Турците следяха всека наша стъпка и затова започнаха не направо да закриват училищата, както го правеха преди, а да ни отнемат средствата - да изтръгват от ръцете ни и ония незначителни трохи, които оставаха след заплащането на безчислените данъци, и така ни лишаваха от възможността да строим нови училища и да издържаме учители.
Докато беше възможно, ние разбира се давахме при първо поискване. Но когато средствата ни се изчерпаха, а турците се настървиха да искат двойно повече, отколкото по-рано, започнаха да арестуват, изтезават и пребиват - все едно пребивавахме в затвор, животът стана непоносим. Търпението, което проявявахме през последните пет години с извънредно големи усилия, беше готово всеки миг да свърши. А освен всичко друго и поради несполучливото потушаване на Херциговинско-Босненското въстание цяла зима ни заплашваха с всеобщо избиване. Ние с тревога наблюдавахме как тези заплахи се приближават към своята развръзка, как башибозуци и черкези точат ятаганите си и зареждат пушките си. Нашият живот и бездруго не ни беше мил, а надменната фигура на турчина го смущаваше със своята наглост и го правеше невъзможен със заплахите си…

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Дядо ни се е казвал Тасе Футеков, потомък на прадядо ни Тасе Михо, който пръв се е преселил в Панагюрище от село Паталеница. Неговите братя и сестри са потърсили щастието си другаде, родът му се пръснал по цяла България. Дядо е построил тази къща през 1676 г. и това се чете още на дворната порта отвън. Тате ни е разказвал, че Панагюрище, след падането ни под турско робство е било войнишко селище, на което били дадени големи привилегии срещу задължението жителите му всяка година да дават по 33-ма войници за обоза на турската армия. А сред най-важните привилегии била отмяната на задължителната за другите българи ангария. Панагюрци не ходели да работят на турците и това подхранвало техния свободолюбив дух. Това продължило до 1840 г., когато след излизането на Танзиматът, с който се премахвал еничарския корпус, още едно огромно тегло за народа ни, отпаднало задължението за даването на войници, но също и привилегиите.
Малката ми сестричка Пенка беше станала още преди зората и понеже слязох да пия вода, се натъкнах на нея и дори малко се изплаших кой по това време е влязъл у дома.
- Защо не спиш, Пенке?
- Ти не го ли чу, како?
- Кого да чуя?
- Петелът, кого! Кукурига с цяло гърло, и умрелите ще събуди.
Обгърнах я през раменете и я заведох да седнем на миндера:
- В една стара приказка се разказва как преди много, много години, петелът успял да изведе слънцето от дъното на морето, където се било потопило, когато животните отказали да го оженят. Оттогава петелът започнал всяка сутрин пръв да посреща слънцето и затова съобщава тази вест на всички.
- Но той кукурига и когато е тъмна нощ - проплака Пенка.
- Така е, затова хайде сега да се върнем обратно и си подремнем до изгрева.
Целунах я по челцето и изчаках да си легне, за да я завия с чергата. Кой знае какво е сънувала и се е събудила точно когато петелът е пеел за втори петли.
Аз също побързах да си легна, защото знаех колко е важен сънят за доброто настроение през целия ден.
Беше точно преди Великден в края на март, когато ми казаха, че трябва да отида в къщата на един от учителите, където обикновено се събираше Училищното настоятелство. Исках бързо да узная защо ме викат и да се прибера у дома, защото се люшках от умора.
Ала когато влязох в голямата стая, вместо членовете на настоятелството, там беше пълно предимно с млади мъже, а изправен срещу тях пламенно им говореше непознат за мене човек, когото виждах за пръв път. Той тъкмо казваше, че трябва да въстанем, щом Сърбия обяви война на Турция, при което всички започнаха да викат одобрително и да ръкомахат буйно.
Непознатият ме забеляза и ми кимна с глава за поздрав. Беше хубавец: висок, снажен, с руса коса и мустаци. Сините му очи ме смутиха, почувствах как се разтрепервам, но побързах да се овладея и запитах:
- С кого имам честта да говоря и откъде сте родом?
Той се позасмя и отвърна:
- Положително не мога да ти отговоря на това, но приблизително - аз съм този, който знае всичко и не знае нищо, който е навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, тоест, аз съм просто бунтовник, а ако иска, и апостол, който проповядва на народа да се готви, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овце… Но - обърна се той отново към насядалите младежи - на основание човешките права и религията, ние сме длъжни да защитаваме живота си. Никой няма право да оспорва нашите човешки и национални права! Но тъй като те са ни отнети, ще трябва да си ги извоюваме, а ще постигнем това тогава, когато всеки от нас се откаже от себе си и се принесе в жертва пред олтара на отечеството, тоест, когато ще действаме заедно, съгласувано и решително! Не е ли така? - очите му изпитателно се впиха в моите и отново потръпнах.
- Да, така е - прошепнах с пресъхнали от вълнението устни.
- Щом е така, то и ти трябва да помогнеш на своя народ!
- С какво аз, една жена, мога да помогна? - опитвах се да разгадая смисъла на думите му.
- Ето с какво! - Той посочи присъстващите и поясни: - По единодушното мнение на всички тези господа, на тебе се пада задачата да ушиеш знаме за българските юнаци. Съгласна ли си?
Занемях от изненада.
Отправих питащ поглед към присъстващите, някои от които бяха на почтена възраст и имаха голямо влияние в града. Те утвърдително ми кимаха с глава и това ме възпря да откажа веднага, затова отвърнах:
- Ще трябва да си помисля, да поискам позволение и от родителите ми, защото това, което искате от мене, е опасна работа и…
- Тук вече не се иска позволението на родителите - прекъсна ме непознатият: - Общото събрание реши и ти си длъжна да изпълниш това. В противен случай, ако откажеш, аз ще ти пусна куршума в челото още в тази стая. Сега ясно ли ти е всичко?
Когато отвърнах с треперлив глас, намерих сили да го гледам в очите:
- Добре, готова съм да изпълня общата заповед! Но се страхувам, че не ще съумея да изпълня заповедта както трябва, тъй като никога досега не съм виждала българско знаме.
Той отиде до вратата, отвори я и повика някого. В стаята влезе жена, носеща вързоп в протегнатите си напред ръце.
- Ето, сега ще можеш да видиш! - каза ми по-меко той, докато развързваше вързопа и измъкваше тежката коприна: - Това знаме е притежание на комитета в Карлово и е ушито от Мария Ганева. Ние го взехме само временно, за да ти го покажем, а когато няма да ни трябва вече, ще го върнем обратно. Щом тя е могла да го ушие, и ти ще можеш!
С благоговение плъзнах ръце по знамето. Върху тежката зелена коприна от едната страна бяха извезани лъв с корона, стъпил върху пречупено османско знаме и надписите “Карловски окръг” и “Смърт или свобода”. А от другата му страна беше пришит бял копринен кръст, над който е извезано “Бог с нами”, а под него “1876 г.”. Впечатляващи бяха и петте сърмени пискюла - два в горния и три в долния край.
- Е, какво ще кажеш? - очите на непознатия настоятелно се взираха в моите.
- Ще избродирам и аз подобно.
- Така те искам! Ние ще ти дадем точно описание как да изглежда знамето на панагюрци! Сега си свободна да си вървиш.
Напуснах къщата като замаяна. Въпросът какво ще кажа на нашите беше изместен от възкресяването образа на непознатия, когото назоваваха Георги Бенковски, и особено от красивите му пламенни очи, взрени в моите. За първи път в живота си изпитвах такова вълнение, което беше трепетен копнеж да го видя отново. Затова не се притеснявах особено как родителите ми ще посрещнат новината, че съм определена да ушия главното въстаническо знаме на Панагюрския революционен окръг.
Татко въздъхна дълбоко, но не ме укори.
- Ти си малка, дъще, но ще ти река, че тази мечта за свободата ни не е отсега. Турското правителство само ни обеща с Хати Хумаюна, че ще направи промени, с които да ни даде някои привилегии и реформи, но всичко остана само на хартия. Затова народът търпи, търпи, па тръгне да въстава. Имаше бунтове против Великата порта и през 1862-ра, и през 1867-ма, и през 1868-ма, и през 1873-та… Турците все успяваха да ги потушат, да обесят някои от бунтовниците, други да заточат в Диарбекир, но младите не търпят и ето, пак са решили с оръжие в ръка да се борят за правата си. Но колкото и да ни мачкат, нашият народ е работлив, предприемчив, интелигентен, затова, докато ние забогатяваме, турците обедняват и това се забелязва с просто око само като минеш през техните махали или села. Това ги озлобява, затова събирачите на данъци ги вдигат още повече, затова вършат беззакония. Властта ги пази, законите ги пазят.
- Така е, ала няма ли пак всичко да е напразно? - плахо се обади мама.
- Никой не знае. Но сме свидетели на постоянни издевателства и убийства на мирни хора, отвличания на моми… Унизително ни третират като по-долни от тях. Защо отказват да приемат християнски свидетелски показания при граждански съдилища, а? Настъпи едно възраждане в младите хора, особено в ония, които се изучиха в Русия, Германия и Франция. Те най-много искат да се сложи край на беззаконията. И аз ги подкрепям…
Когато вечерта ни гостува игуменът на близкия манастир, приятел на баща ми, татко ме накара да му разкажа всичко, което ми се беше случило през деня. Накрая почтеният старец въздъхна дълбоко и рече:
- Това не е много хубаво, дете мое, защото след това ще има да патиш от турците. Впрочем иначе не би могло и да бъде - те незабавно биха те убили, за да не ги издадеш. Сега ти остава поне надеждата, че ще бъдеш жива…
Мама се разрида, аз се заех да я утешавам, а татко успокояваше и двете ни, че всичко ще бъде наред като повтаряше, че нищо лошо не може да ми се случи.
Когато накрая си легнах, бях много объркана и цяла нощ не можах да заспя, опитвайки се да проумея ту думите на игумена, ту заканата на Бенковски да ми прати куршум в челото и се питах дали наистина щеше да го стори…
Два дни след тая паметна среща шестима от първенците на града дойдоха в училище и ми казаха, че в една къща вече всичко е готово за работа и трябва незабавно да се освободя от всички други задължения, за да се посветя на изработването на знамето.
Затова, щом свършиха занятията, обясних на другите учителки, че ми се налага за известно време да не вземам часовете си поради болест и доколкото им е възможно те да ме заместват по време на отсъствието ми. И се упътих към посочената къща.
Там ме посрещна стопанинът, въведе ме в една стая и се уверих, че всичко беше готово: грижливо бяха подредени копринено кадифе, сърма, сърмен ширит, конци, шнур.
Знамето щеше да бъде голямо - с размери два на метър и половина. Това означаваше твърде много бодове, при това с най-голяма прецизност, защото дори един да излиза извън очертанията, мигом би се откроил от останалите. За разлика от Панагюрското знаме, на нашето надписът щеше да бъде “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ”.
Хората говореха, че изписване на годината 1876 означава “Туркия ке падне!”
В това време пристигна Бенковски и като ме поздрави, запита:
- Харесва ли ти лъва?
- Кой лъв?
- Този, дето ще везаш на знамето!
- Тъкмо това се питах: откъде да гледам за образец. Онова знаме, дето ми го показа, не го виждам.
Бенковски ловко разгърна коприненото кадифе и тогава видях изрисувания върху едната му страна лъв с надпис над него “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ”, който тъпче с крака турския полумесец.
- За всичко сме се погрижили. Стоян Каралеев-Баненеца изрисува този лъв по образец от Устава на Българския Революционен Централен комитет. Буквите пък ги изписа Иванчо Зографа. Да не пропуснеш двете букви в долния край!
Едва тогава ги забелязах, защото бях запленена от лъва и големия надпис над него.
- “П” и “О”? - прочетох ги на глас: - Какво означават?
- Не се ли досети? “Панагюрски окръг”!
Засрамих се от своята недосетливост, но Бенковски не ме остави да размишлявам.
- Преди обаче да се заемеш с везането, трябва да се закълнеш. - Той сръчно измъкна от джобовете си кръст и евангелие и като ме гледаше изпитателно, рече: - Повтаряй след мене: “Заклевам се в своята мисия! Нека бъде “Свобода или смърт”! Заклех се!
Щом произнесох “Заклех се!”, Бенковски ме накара да целуна първо кръста, после евангелието и по-меко продължи:
- Не трябва да губим нито минута повече! Сега в твоите ръце е нашата бъдеща светиня, пред която ще се кълнем и за която ще умираме…
Погледнах го стреснато, но нищо не казах.
Той си тръгна, а аз, по съвет на стопанина, заключих вратата за по-сигурно. Настаних се удобно до масата, взех коприненото кадифе и вдянах сърмения конец. Време беше да покажа на всички уменията си, заради които се забърках в тази опасна работа…
Вечерта, щом чух подадения сигнал, отворих вратата и при мене влезе стопанинът с предложение да прекратя работата и да остана, ако искам, да нощувам у тях. Но аз предпочетох да си отида вкъщи и тъй като беше вече късно, прислугата ме придружи. На другия ден още призори дойдоха за мене от същата къща и аз незабавно отидох да везам, а вечерта отново се върнах у дома.
Заради краткия срок бързо осъзнах, че нямаше да се справя сама, затова привлякох за мои помощнички везбарката Цвята Зографска, Мария Джуджева, Мария Нейчева, Стояна Койчева, Милка Узунова. Когато отивах до дома, за да подремна и се преоблека, идваше някоя от тях. Така везането се вършеше почти денонощно.
Въстанието трябваше да избухне на първи май, но нещо в мене тревожно ме пришпорваше да бързаме, за да не окъснеем, защото току-виж някоя от нас се разболяла и… А времето препуска и никого не чака!

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Бенковски влетя в стаята и макар обикновено да идваше по този ураганен начин, този път беше по-различен, целият сияеше от радост и като ме гледаше особено, рече:
- Въстанието е обявено, Райке! Обявихме го!
- Но нали трябваше на първи май, а днес е 20-ти април…
Прехапах отчаяно устни, защото имаше още немалко за везане.
Той ме прекъсна поривисто:
- Трябваше да е тогава, но заради предателство, в Копривщица вече са превзели конака. Опитали са се да заловят Тодор Каблешков и в същия момент копривщенци са прогонили с оръжие турчолята. Мюдюринът е убит и няма връщане назад.
- Ами ние? Знамето още не е готово?
- Колко ти остава да го довършиш?
- Малко.
- Като време те питам?
- Няколко дни.
- Давам ти ден-два. Ще се справиш, нали?
- Ще се опитам…
- Тръгвам, защото всички ме чакат. Дай ми сега карловското знаме, за да обявим официално и в Панагюрище въстанието. - Подадох му знамето, сгънато на масата. - Ела с мене, после пак ще продължиш да везаш…
Той пак така ураганно напусна стаята, а аз го последвах.
Отидохме на площада, където ставаше пазарът. Там се бяха събрали много въоръжени хора. Като видяха Бенковски, те провъзгласиха свободата, започнаха да стрелят с пушки и заповядаха да ударят камбаната. След това незабавно обкръжиха конака, където се намираха дошлите събирачи на данъци и на десятъка, и им предложиха да се предадат. Но тъй като турците отговориха с изстрели, при което раниха един от нашите, въстаниците откриха огън и убиха трима турци. След което останалите 15 души се предадоха и животът им беше пощаден, тъй като беше правило да не се прави нищо на онези, които са проявили покорност. Тогава въстаниците за втори път провъзгласиха свободата и се поздравиха помежду си. След това избраха 60 юнаци и с Бенковски начело поеха към Татар-Пазарджик, за да посрещнат идващите към нас низами.
А аз побързах да се върна в къщата и сведох глава над знамето, докато успокоявах разлудувалото ми се сърце.
И тогава дотича брат ми Тасо, за да ми съобщи, че баба Тасовица, майката на татко, е починала в първият ден на въстанието, когато на мене ми беше най-припряно и, от една страна, не можех да зарежа знамето, а от друга, как да не отида да се простя с любимата ми баба, носех нейното име и я обичах повече, отколкото себе си. Погребението щяло да бъде утре, тъй че да си направя сметката - не можех да не изпратя любимата ми баба в последния й път. Дядо Тасо почина преди четири години. Но щях да плача после, когато довърша това, с което ме натовариха бунтовниците.
Разбира се, успях да се отделя от знамето за час, докато трае опелото и после - до гробището, където почиваха и други наши предци. Цвята ме замести.
И тичешком се върнах обратно, защото сега всяка минута беше скъпоценна!

* * * * * * *

Рано сутринта на 22 април довърших знамето и Георги Бенковски, който стоеше край мене и нетърпеливо очакваше да вдигна глава, най-после се усмихна щастливо! Прегърна ме поривисто и ме завъртя в кръг:
- Каква си мъничка и крехка, като фарфорна! - отрони той, като ме пусна на пода.
После взе знамето и внимателно го огледа от двете страни. Очите му грейнаха, стоплени от възхита:
- Браво! Не току-така ти се носи славата! А не вярваше, че ще можеш да се справиш! Не само си се справила, но нашето знаме е станало много по-хубаво от Карловското! Три пъти браво!
- Не го извезах само аз. Помагаха ми Цвята Зографска и Мария Джуджева, Мария Нейчева, Стояна Койчева, Милка Узунова. Иначе нямаше да успея за краткия срок, който ми дадохте. Добре че Делян Белишки беше разкроил знамето, иначе…
- Аз му наредих. Днес ще го осветим! Велик момент! Очаква ни светло бъдеще, Райке! На тебе се пада честта да го развееш по улиците на Панагюрище, за да почувства народът, че свободата е дошла.
- Ама аз…
- Не се противи! Това е чест, не позор! Намерили сме ти един хрисим кон, ще те настаним върху него, аз ще съм до тебе!
- Но как аз? Защо аз?
- Думата свобода е от женски род, нали? - каза Бенковски и властният му поглед ме прониза: - Затова жена трябва да носи знамето. Ти си го шила, ти си го измайсторила, затова ти първа ще го развееш по панагюрските улици. Нима не извърши истински подвиг като и денем, и нощем везаше тази светиня?
- Но аз…
- Райкя… Хм! С това име не си достойна да влезеш в историята! Ще те кръстим на цар Петровата дъщеря: Райна Княгиня! Достойно име за Райкя Попгеоргиева! Харесва ли ти?
- Моето си ми харесва повече.
- Ще видим… Ще видим… Хайде да вървим у вас да се премениш с най-хубавите си дрехи, а после ще се отбием до нашия център.
- Тогава заповядайте у дома да закусим, защото ми е премаляло от глад - отвърнах несмело.
- Добре си го решила. Да вървим!
Мама и тате бяха изненадани да ме видят как се прибирам рано сутринта, придружена от непознат млад мъж, но след като побързах да им го представя като войводата, който е начело на Военния съвет на Привременното правителство, видях как се успокоиха.
- Приключих с везбата, знамето е готово! - похвалих се, за да потръгне разговора.
- И сега какво? - запита тате.
- Веднага трябва да го осветим и да го развеем по улиците на Панагюрище, та народът да почувства, че свободата е дошла! - отвърна вместо мене Бенковски.
- И къде ще го освещавате? Кой ще го освещава? - продължи да се интересува тате. - Заповядайте в нашата черква “Свети Георги”. Аз бих бил щастлив сам да осветя знамето, извезано от моята дъщеря.
Георги Бенковски рипна на крака, пристъпи и като се приведе, целуна ръка на тате.
- За мене е голяма чест, че така искате да ни подкрепите! Но всичко вече е готово, само нас чакат в къщата на Пенчо Хаджилуков, където е Военният ни съвет. Освещаването ще извърши поп Грую Бански…
- Свещеникът на село Баня ли?
- Именно! Ще се радвам и вие да се присъедините към другите свещеници.
- С удоволствие ще дойда!
- Благодаря ви! Казаха ми, че най-голямата черква тук се наричала “Въведение Богородично”.
- Така е, но пък нашата е най-новата.
- Аз съм отседнал в дома на Иван и Цвята Зографски. Та той ми спомена и за вашия храм. А вашата дъщеря каза ли ви, че знамето, което тя изработи, е по проект на Иван Зографски, а лъвът е нарисуван от Стоян Каралеев-Баненеца? Същият лъв е отпечатан върху корицата на Устава на Българския революционен централен комитет, а в долния край Райкя избродира две букви: “П” и “О” , да се знае, че е на Панагюрски окръг.
- Нищо не ми е казала. Когато си идва е толкова изморена, че едвам хапва нещо и веднага отива да подремне, преди пак да се върне към везането. Хайде сега се нахранете добре, че ще ви трябват сили за този ден, който ще бъде много дълъг.
- Прав сте!
Бенковски се върна на мястото си и с апетит започна да поглъща мекиците, които мама беше приготвила за закуска.
Щом закусих, се качих на втория етаж в моята стая, за да се преоблека, и тримата поехме към къщата на Пенчо Хаджилуков, която беше на две къщи от нашата.
Там наистина всичко беше готово. Около наредените маси бяха заели места 14 свещеници, всички облечени в тържествените си църковни одежди, с кръстове, евангелия и кадилници в ръце, към които се присъедини и тате. Там бяха щабът на Бенковски, хилядникът Павел Бобеков и членовете на Временното правителство, стотници, въстаници, облечени във военни дрехи с алени и зелени шевици по панталона, а по ръкавите и огърлието на мундира имаха сърмени ширити. Сърмените лъскави копчета сияеха някак празнично. Бяха обути в чизми и въоръжени с револвери, саби и ками.
Всички ни посрещнаха на крака с радостни възгласи.
Бенковски се упъти към една от вратите и скоро се появи преоблечен - беше много впечатляващ в новата си въстаническа униформа.
- Пратете хора до черквите - нека звънът на камбаните оповести на всички щастливото събитие! - обърна се той към свещениците.
Аз застанах от лявата му страна, а от дясната, както си му е редът, Крайчо Самоходов, избран за байрактар. Бенковски бавно и тържествено свали от върлината кадифяното знаме и го подаде на поп Грую Бански, за да извърши церемонията по освещаването.
След което Бенковски го надяна отново на върлината, а аз приших дебелите копринени пискюли към кадифяното знаме.
Бенковски веднага се изправи, в ръце със знамето, и започна пламенно да разяснява нуждата от решителни действия, в които да се включи всеки, в чиито гърди тупти юнашко сърце. Накрая завърши с думите:
- Но първом трябва да уточним състава на четата, бърза като вихрушка, която начаса да се намира там, където е нужно нейното присъствие! Позволете ми сега да предам знамето в ръцете на госпожица Райна Попгеоргиева, която да го развее по панагюрските улици! Така хем ще се възнагради нейния самоотвержен патриотичен труд, хем хората, които я познават и обичат като главна учителка на Девическото училище, по-бързо ще повярват в правотата на нашето дело!
Поех го с вълнение:
- Както сама съм го шила, сама ще го понеса!…
Радостни викове сложиха край на това тържество, но тогава прогърмя гласът на мустакатия Крайчо Самоходов, който ядосано питаше:
- Щом една жена ще носи знамето, мене защо ме избрахте за байрактар?
Подкрепиха го и други:
- Няма място да се намесват жени във военни работи!
- Тя да си гледа училището, не й е тук мястото…
- Напускам тогава! - горещеше се Крайчо със сълзи в очите.
- Никой никъде няма да ходи! - гласът на Бенковски надвика всички: - Щом съм рекъл, така ще бъде! Без повече пазарлъци! Ако отсега започнат разногласията, хич да не се захващаме с голямото дело! Ти ще носиш карловското знаме! - отсече Бенковски, като ме погледна строго: - А ти, обърна се към Крайчо - само за днес ти поверявам да носиш карловското знаме. Хайде сега да се подредим.
- Добре, войводо! - примирено рече Крайчо.
Бенковски ме огледа критично и напъха в колана на дрехата ми своя револвер. Излязохме навън, където бяха завързани два черни като смола коне с дълги опашки. Щом ме качи върху гърба на единия, той отново ми подаде знамето, което поех с лявата ръка, а в дясната тикна извадена остра сабя. Тогава Бенковски се метна върху гърба на другия кон, който не се оказа кротък като моя, защото изцвили и се вдигна на задните си крака - чистокръвен арабски жребец.
В това време забиха камбаните на черквите и усмивки грейнаха върху лицата на всички.
Така въстанието тръгна по улиците на Панагюрище.
Начело на шествието трябваше да върви поп Грую Бански, следван от свещениците с кадилници в ръце. От двете страни на коня ми се подредиха десет пазители на знамето с голи ножове в ръце. Подир нас пристъпваше първо Крайчо Самоходов, който сега развяваше карловското знаме, следван от певците, които с цяло гърло пееха бунтовни маршове, следваха ги Павел Бобеков, избран за председател на Военния съвет и останалите му членове, и накрая въстаниците в техните униформи с пушки в ръце, наредени двама по двама. Бенковски яздеше близо до мене, възседнал хранения ат, който често се изправяше нетърпеливо на задните си крака.
Мигом настана олелия - отвред наизлизаха хора, някои се показваха от прозорците на домовете си и викаха “Свобода”, “Смърт на поробителите”, “Да живей младата байрактарка”, деца тичаха редом с коня, беловласи старци пееха бунтовни песни, някои от мъжете започнаха да гърмят във въздуха. А към мен отвред летяха букети с цветя и пътят се застилаше с тях като с великолепен килим. Виковете “Ура!” и “Да живее!” нямаха край…
Тази тържествена процесия продължи до вечерта. След залез слънце целият град и издигащите се над него хълмове бяха осветени от безброй огньове и небето запламтя като червено зарево, което се виждаше отдалече. Край огньовете се събираха хора, все още под опиянението на завоюваната свобода.
Заедно с настъпването на нощта еуфорията, обзела хората, взе да стихва и те започнаха един подир друг или на групички да се разотиват. Бенковски поведе коня ми към къщата на „Привременното правителство”.
Там, след като ми помогна да сляза, му подадох знамето и той ловко го окачи отвън, та да се вижда отдалеко. И нареди веднага един от въстаниците да застане на пост край него, за да го пази.
Сбогувахме се и побързах към дома ми. Люшках се от умора и нямах търпение да си наплискам лицето със студена вода, защото ми се струваше, че цялата пламтя от преживените вълнения.

* * * * * * *

След като стана ясно, че въстанието е избухнало преждевременно, започнах да научавам откъслечни факти и да ги сглобявам, за да получа по-пълна картина за случващото се. Защото докато везах, вниманието ми изцяло беше погълнато от усилието да не сгреша. Нямаше време да разпарям и везам наново, пък и материалите бяха много скъпи. Но сега навред се говореше само за въстанието - как е било организирано от Гюргевския революционен комитет, който разделил българските земи на пет революционни окръга, на всеки окръг определил център и избрал апостол и негови помощници. За нашия, Пловдивски революционен окръг, за център е избрано Панагюрище с главен апостол Панайот Волов и помощник Георги Бенковски. Как на 14-ти април в местността Оборище са се събрали над 300 човека, но Бенковски изгонил мнозина от тях, защото нямали пълномощни да присъстват и се страхувал да не са дошли пратеници на турската власт. А имал основание да се страхува, защото на това събрание бил начертан Планът за избухване на въстанието. В детайли. С имена и центрове. Трябвало е например да бъдат прекъснати телеграфите, жените и децата да бъдат изведени извън селищата на безопасни места, като се организира изхранването им… Там, по време на това двудневно събрание, главният апостол Панайот Волов, който се убедил в изключителните организаторски качества на Георги Бенковски, му отстъпил своята длъжност на Главен апостол.
А защо е избухнало преждевременно ли? Някой си Ненко Терзийски от Балдово, след събранието на Оборище издал всичко на турците и те тръгнали да арестуват Тодор Каблешков, един от подстрекателите на „мирната рая” в Копривщица. Той обаче, подкрепен от своите, успял да убие мюдюрина и да възвести идването на новата власт. След това написал до панагюрчани „Кърваво писмо”, което подписал с кръв от убития мюдюрин и в което уведомява Георги Бенковски и другарите му, че въстанието е избухнало и трябва да го подкрепят, като и те се вдигнат на оръжие. Приносителят на писмото 19-годишния Георги Салчев така яростно пришпорвал коня, че горкото животно издъхнало малко преди да пристигне в селото ни.
В къщата, където беше Привременното правителство, успях да прочета писмото от Тодор Каблешков и настръхнах от вълнението, което ме обзе:
“Братя!
Вчера пристигна в село Неджеб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Капривщица, 20 априлий 1876 г.
Т. Каблешков
Бях очевидец, когато се извърши всичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото.
Н. Караджов”

Очите ми се изпълниха със сълзи на радост и гордост, че и аз участвам в това велико дело, за което нашите прадеди са мечтаели и сънували дълги години…, не, не само години, а близо пет века!
Старейшините се бяха събрали на съвет и решиха да изпратят хора до всички отряди, за да разберат как вървят нещата. Вечерта, когато се завърнаха, стана ясно, че навсякъде работите вървят отлично. Имало няколко незначителни стълкновения с пълчища от черкези и башибозуци, но всички завършили с това, че неприятелите избягали от страх, тъй като нашите нападали с отчаяна храброст и целта им била да повалят първо техните предводители. Изпратените по посока на Татар-Пазарджик разказаха, че идващия към нашия град отряд от низами, водени от пловдивския мютесариф и татарпазарджишкия Ахмед ага били близо до село Калагларе, населено с българи и турци. Но след като забелязали скрилите се в храстите въстаници, които по даден сигнал сякаш изникнали от земята, веднага, без да дадат нито един изстрел, отстъпили с викове “Московският гяур ще ни изколи!” Сред турците отдавна се ширел слухът, че Панагюрският балкан е пълен с “московски гяури”, които се крият в очакване да дойде определеното време. Поради тая причина взели нашите въстаници за руси. Подвела ги е униформата на въстаниците и овчите им калпаци, украсени с медни лъвчета и паунови пера. Това любопитно бягство предизвика голямо въодушевление сред панагюрци и те отново устроиха шумно ликуване из града.
Старейшините обаче бяха по-скоро обезпокоени, защото бягството на неприятеля беше знак за тревога. Турците очевидно не са знаели, че татарпазарджишкият път се охранява от едва 60 души. Но ако са помислили, че там се намират руси или много повече въстаници, те щяха да телеграфират от Татар-Пазарджик до Цариград, за да поискат помощ. И само след денонощие и половина редовната турска войска щеше да пристигне по железницата в Татар-Пазарджик, а оттам бързо ще дойде при нас. Затова старейшините взеха решение да се укрепи колкото може по-скоро татарпазарджишкия път.
Още на сутринта стана ясно, че Георги Бенковски е тръгнал отново, начело на конната си дружина от около 130 души, към селата, разположени западно от Панагюрище: Старосел, Мечка, Поибрене, Мухово, Баня, за да вдигне и тях на оръжие. А хората говореха, че със своята „Хвърковата чета” Бенковски ще изплаши турците околовръст. Скоро бяхме известени, че близо до село Петрич Бенковски е отблъснал башибозук. А на следващата сутрин той и четата му се завърнаха в Панагюрище, но не сами - с тях идеше четата на Орчо войвода и така въоръжените въстаници станаха 235! И добре, че дойдоха, защото към нас настъпваше редовна турска войска, с която влязоха в сражение и успяха да я отблъснат.
Не разбрах накъде подир това се отправи Хвърковатата чета, но с тъга гледах подир препускащия начело Георги Бенковски… Дано Бог да го опази жив и здрав!
А по улиците хората с грейнали лица не спираха да се поздравяват със свободата.
В същото време около четири хиляди мъже и жени вече се трудеха за изкопаване на окопи и направата на насипи. Скоро щяха да бъдат готови дървените топове и трябваше да се вземе решение къде да са поставени - да бъдат на места, откъдето да спрат неприятеля с неговата тежка артилерия. И едва когато на третия ден вечерта всичко беше готово, жителите на Панагюрище можеха да си отдъхнат.
Но тогава някои заговориха за опасността турците да ни нападнат и от други страни. От север и североизток Златишкият и Копривщенският проходи бяха силно укрепени от природата, че и с кон беше почти невъзможно да се преминат, но оставаха проходите от запад - Софийския, и от югоизток - Пловдивския. Тъй като очакванията ни бяха, че войската ще пристигне от Цариград до Татар-Пазарджик и оттам, след като открият, че проходът към нас е недостъпен, ще се насочат към Пловдивския.
Аз обаче бях изпълнена с тревога и вместо да се радвам, както всички останали, наминавах към Привременното правителство, за да науча как се развиваха битките с вековните ни мъчители. А те никак не бяха добри. По телеграфа пристигаха сведения за събрана скоростно около десет хилядна турска армия и осемдесет хиляден башибозук под командването на Хасан паша. Накъде ли щяха да се насочат? Тръгнали били към лагера при връх Еледжик, където бил и Георги Бенковски с Хвърковатата чета…
Но докато се молех горещо Бог да го опази, ето че редовна турска войска под командването на Адил паша и башибозуци, предвождани от Хафъз паша прииждаха към нас и Панагюрище зажужа като разсърден кошер. Ами сега? Как ще се спасим от тези жестоки и свирепи врагове, като въоръжените въстаници бяха толкова малобройни в сравнение с тях. Значи ударът щеше да понесе мирното население?
Старейшините веднага изпратиха заповед до всички отряди да се върнат в Панагюрище, за да ни се притекат на помощ. Някои отряди, като този на Бенковски, се намирали толкова далече, че получили тези заповеди едва на втория ден. Но вместо да тръгнат към нас, отговориха с отказ, защото не искали да оставят защитаваните от тях села на произвола на башибозуците. Най-силният ни отряд, който охраняваше татарпазарджишкия път, също не можеше да отдели никаква помощ.
Старейшините се объркаха и не знаеха какво да правят.
А в същото време турската войска достигнала до Стрелча, завзела я и започнала да се укрепва, очаквайки въстаниците да ги нападнат. Но въстаниците не се появили и денят минал без бой.
Затова на следващия ден - 27 април - турците решили да започнат преследване на въстаниците. Редовната турска войска била командвана от Адил паша, а башибозуците били предвождани от Хафъз паша. Срещата им станала в Церовската гора и нашите дали много жертви - 15 убити, сред които и храбрият войвода Тодор Налбантов. Оцелелите отстъпили по посока на Пазарджик, но турците не ги преследвали, защото се бояли от засада.
Новината за тази битка съкруши всички, защото помислиха, че това е краят - на турците щеше да бъде лесно на другия ден да разбият и останалите 40 души. За късмет обаче същата вечер в Панагюрище пристигна победоносният петрички отряд, който беше успял да прогони башибозуците към софийско. Тъй че за борба с пет-хилядната редовна турска войска и с трите хиляди черкези и башибозуци се сформира отряд от 160 въстаници, които заеха позиции в гората, наречена Балабанова кория, намираща се на час път от Панагюрище.
Сутринта на 28 април рано сутринта и аз се присъединих към няколкото старейшини, пожелали да присъстват на предстоящото сражение с цел да ободрят нашия отряд в неравната борба.
Тъкмо пристигнахме, неприятелят се показа с целия си обоз и планинска артилерия. Като забелязаха отдалече такъв незначителен брой въстаници, турците решиха, че няма да им се наложи да се бият, затова техните колони продължиха да вървят бодро в строй напред, доколкото им позволяваше местността. Когато наближиха съвсем, музиката им засвири военен марш. След това се чу команда и низамите с пушки, готови за бой, се устремиха напред с викове “ура” и “Аллах да ни помага!”.
В този момент иззад дърветата се разнесе едновременен залп от 160-те пушки, турците отстъпиха и настъпателното им движение се замени с изчаквателно. След което започна истинският бой, в който гърмежите на оръдията и на пушките не замлъкваха нито за минута. Куршумите се сипеха като градушка около нашите въстаници, без да причиняват обаче никакви загуби, тъй като старите дъбове ги защитаваха с мощната си гръд. Откъснати и разкъсани листа се носеха из въздуха и покриваха земята с дебела пелена. От време на време откършени клони падаха с трясък и внасяха минутно объркване в редиците на нашите въстаници. Понякога море от неприятелски глави започваше да се промъква напред, но срещайки точните изстрели на старите пушки, неговите червени вълни се отдръпваха назад, като оставяха по пътя си много убити и ранени.
Така продължи цели три часа.
Накрая неприятелят, след като претърпя значителни загуби, се оттегли и до вечерта не се реши да възобнови сражението. От своя страна нашите, заради своята малобройност, не се решаваха да ги преследват и останаха на позициите си.
За лош късмет времето застудя, започна да вали дъжд, през нощта примесен със сняг.
Тази нощ на нашия патрул се отдаде възможност да залови двама неприятелски съгледвачи почти до самия град, които при разпита обясниха, че са били изпратени да чуят не свири ли тук руска музика.

* * * * * * *

На следващия ден на разсъмване турците настъпиха и пак се завърза страшно сражение. Този път те успяха да се приближат на двайсетина крачки, но затова пък отстъпиха с още по-големи загуби от вчера.
По обяд те още веднъж нападнаха нашите, но пак не успяха.
На третия ден рано сутринта, очевидно побеснял от неуспехите си, нашият неприятел атакува въстаниците и се завърза ожесточен ръкопашен бой, който продължи около час и половина и завърши с това, че на турците им се удаде да пробият нашите позиции, което доведе до бягство на нашите в пълен безпорядък.
И пътят към Панагюрище беше освободен.
Ала колкото и да беше намалял броят на разбитите въстаници, подир малко те се събраха и заеха позиции на издигащия се над самия град хълм, наречен “Бърдо”. Там бяха докарани и шестте готови дървени топове. Най-накрая вървяха топчиите от Панагюрище Атанас Узунов и Стоил Финджеков. Върху топовете бяха побити знаменца-флагове, изработени от Иванчо Зографски.
Обнадеждените въстаници решиха още веднъж да си опитат късмета.
Боят продължи над два часа, но, за съжаление, турците превзеха с пристъп нашите позиции, след което въстаниците се разпиляха по планините, а някои, след като съблякоха въстаническите си униформи, се завърнаха в Панагюрище, като че нищо не беше се случило.
Този бой беше краят на нашето въстание и на десетдневната ни свобода и независимост. Поне така си мислех аз. Но край нямаше, предстоеше жестока разправа с непокорните “гяури”!
След като турците завзеха “Бърдо”, започнаха оръдейна канонада по Панагюрище. Всички жители се включиха в гасенето на избухналите пожари и така щетите не бяха големи. Засега.
Подир три и половина часа част от низамите и всички башибозуците се нахвърлиха върху града. Пак започна бой, защото скрилите се зад дуварите въстаници ги посрещаха на всяка улица.
И когато положението ни изглеждаше безнадеждно, турците побягнаха назад и се разбра, че нашите са застреляли техен командир. Ала все пак канонадата продължи чак докато съвсем се смрачи.
През настъпилата нощ само малка част от панагюрци се сетиха да напуснат селището. Те бяха предусетили съдбоносните последици след разгрома на въстаниците и, възползвайки се от тъмнината на майската нощ, избягаха накъдето им видят очите - оставяйки цялото си имущество на произвола на съдбата, но по-далече от това станало опасно място.
По-голямата част обаче не можеха да си представят какво предстои. Сред тях беше и нашето семейство. Ние предполагахме, че на другия ден турците ще хванат всички, взели участие в метежа, и ще ги откарат навързани в Пловдив, където ще ги съдят и накажат. А от останалите ще поискат военна контрибуция и с това всичко ще приключи. Бяхме обсъдили и какво ще речем, когато ни попитат за знамето. Имах свидетели, че насила, под смъртна заплаха, са ме накарали да го ушия.
И така, ние останахме у дома, без да се тревожим много, като смятахме по този начин да покажем, че не се чувстваме виновни за нищо.
Щом се развидели, в лагера на турците започна раздвижване. Наблюдавахме как левият и десният фланг се отделиха от средния, който пък започна да се разширява, но все още оставайки на изток от града. И тогава разбрахме, че двата фланга са започнали да обкръжават Панагюрище отдалече. Това беше сигнал за всички, че предстои да стане нещо лошо и някои хукнаха да бягат към гората, но беше късно. Низамите ги преследваха като хищници и ги убиваха, без да гледат дали е мъж, жена или дете.
Настана страшна паника. Всеки хукна да се крие, но като не намираха подходящо място, само се щураха от къща в къща и сновяха по улиците.
Скоро се появиха турци и започна безпощадно и възмутително клане. Турците вилняха из града през целия ден, като грабеха, каквото им попаднеше, и убиваха, който им се изпречи на пътя, включително и домашните животни и птици. Особено страховито ставаше в по-богатите къщи - там турците подлагаха на невъобразими изтезания и мъчения техните собственици, за да им кажат къде са скрили пари и злато.
Селото се огласи от гърмежи на топове и пушки, сред които си пробиваха път последните викове на умиращи, проклятия и крясъци за помощ, плач на изгубени деца, лай на разярени кучета, мучене на крави и на магарета, кудкудякане и тътен от срутващи се къщи… Накрая гърмежи на пушки и топове… Всичко това представляваше такава страшна картина, каквато човек трудно би си представил.
Тате ни събра и каза, че трябва да се приготвим за среща със смъртта.
Той ни благослови и прочете молитва. Прегърнахме се, целунахме ръка на тате и на мама и седнахме в стаята в безмълвно очакване.
На сутринта портичката се отвори и в двора нахълтаха шестима мъже с озверели лица и хищни очи. Децата писнаха от страх, а моето сърце заби силно. Тате се изправи, огледа ни с тъжен поглед и излезе на двора с бавни крачки, последван от племенника си - десетгодишният Стоян.
Щом го видяха, турците го повалиха на земята. Видях как той им се молеше, но не чувах думите му. С нетърпение следяхме всяко негово движение.
Разрешиха му да се изправи и се обнадеждих. Тате извади от джоба си тежка кесия и им я подаде, като не спираше да им говори, предполагам, че продължаваше да им се моли да пощадят семейството ни.
Открехнах прозорчето, за да чуя какво си говорят и тогава единият рече:
- Ех, папаз ефенди, види се, че си добър човек, но така ни е заповядано: жив никого да не оставяме!
Един циганин бръкна в пояса на тате, извади големия златен кръст, който той обикновено носеше на врата си, и го пъхна в своя джоб.
Мама отвори широко прозореца и викна:
- Бъдете проклети!
Протегнах ръце да я отместя оттам, за да не пострада, защото беше бременна, и тогава видях как тате се кръсти, а в гърдите му от упор са се прицелили три пушки. Разнесоха се изстрели и той падна на земята.
Мама извика и се строполи на пода.
Братята и сестрите ми запищяха и се изпокриха по ъглите.
Посегнах към револвера, оставен върху полицата, и тогава ми причерня пред очите, строполих се до мама и нищо не помня.
Когато отворих очи, мама тихо ридаеше, заобиколена от братята и сестрите ми, които всячески се опитваха да я утешат.
Надигнах се и с олюляващи се крачки излязох на двора, където отново се свлякох до трупа на тате. Наблизо турците деляха парите, които тате им даде, затова само ме изгледаха кръвнишки, но нищо не направиха. Започнах да го прегръщам и плачейки да произнасям молитва. Мама също приближи, но не й достигнаха силите и рухна на няколко крачки от нас. Помогнах й, след което двете се прегърнахме и горко заплакахме.
Чувах как вътре в къщата вилнеят убийците на татко, чух звъна от падналия стенен часовник, чието стъкло се разби в пода. Някои вече излизаха, натоварени с наши дрехи и съдове. Разпознах в единия циганинът, който преди броени дни дойде да ни калайдиса съдовете, а ние, освен дето му платихме за труда, богато го нагостихме и му дадохме много провизии.
Скоро в двора нахлуха голям брой турци и като ни заудряха с приклади ни заповядаха да се изправим. Болките бяха неописуеми. Подкараха ни към улицата, без да знаем накъде. Братята и сестрите ми останаха у дома и много се тревожех какво ще стане с тях.
По пътя достигнахме до голяма и очевидно богаташка къща и турците се устремиха към нея, като ни изоставиха сами на улицата. Озъртайки се забелязахме една невзрачна къщурка и хукнахме към нея. Беше празна. Разтършувахме се за някакви дрехи, които да ни помогнат да се променим неузнаваемо. След като се преоблякохме, седнахме да изчакаме кога турците ще се махнат, ала минаваха часове, а те все още беснееха в онази къща. Сетихме се, че наблизо живееха познати на мама и тате, които си бяха направили тайно мазе. И като се прокрадвахме покрай зидовете, скоро се добрахме до нея. Къщата беше празна, но ние знаехме къде е мазето и след като потропахме на тайната врата и мама им се обади коя е, ни пуснаха и заключиха отново. Вътре вече се бяха укрили 46 души - само жени и деца.
Всички пазеха мълчание.
Наострили уши, скоро започнахме да чуваме как турци постоянно влизат и излизат горе в къщата, как тършуват, но за наш късмет не откриха тайното ни скривалище.
Така измина нощта, после денят започна да преваля и тогава пламна съседната къща. Без да мислим разумно, всички взехме решение да избягаме в гората.
Когато излязохме на светло, слънцето печеше силно и осветяваше кошмарни сцени по улицата. Тя цялата беше осеяна с трупове, които вече започваха да се разлагат. И в двете посоки не се виждаше живо същество. Беше страшно да се гледа, затова се втурнахме да бягаме като обезумели. Но и на съседната улица беше същото, и на следващата, и на по-следващата. Още малко и може би ще успеем да напуснем селото, ето я караулката е съвсем наблизо.
И тогава отведнъж насреща ни се появиха толкова много аскери, че преградиха пътя ни. Те ни обкръжиха и започнаха да ни бият с приклади и мушкат с щикове, като искаха пари. Коя каквото имаше им го даде, но това, вместо да ни помогне, ги настърви още повече. Една от жените, която беше в напреднала бременност като мама, им даде цяло имане от около 10-хиляди пиастра, след което един войник й поиска още. И тъй като тя разпери ръце, че няма повече, той извади сабята си, замахна и главата й клюмна върху гърдите, а нещастницата се строполи мъртва. Но това не го спря - той й разпори корема и продължи да излива гнева си върху плода в утробата й…
В същото време нас не спираха да ни бият и мушкат, като продължаваха да искат пари. Ние се кълняхме, че нямаме и се молехме за милост, но турците не ни вярваха. Затова започнаха да ни претърсват и след като се убедиха, че казваме истината, ни подкараха нанякъде. По пътя чухме един от тях да казва: “Той се намира до черквата” и помислихме, че ни водят при пашата, за да искат разрешение да ни избият.
Скоро видяхме, че наближаваме черквата, където служеше тате. На площада пред нея имаше около петдесетина трупа на жестоко обезобразени хора: на едни бяха извадени очите, на други - отрязани ушите, ръцете, краката… Редом с тях полужива жена се мяташе в предсмъртна агония, стискайки в ръце отрязаната глава на убитото до нея дете…
С последни сили преминахме площада и завихме зад ъгъла. Там, до топовете, разрушили черквата, беше Адил паша. Той ни забеляза отдалече и прати един офицер, който предаде заповедта му на аскерите и те ни поведоха обратно. Какво ли бяха намислили за нас?
Край един дувар видях жена с отрязана глава, а няколко месечното й детенце бозаеше от гръдта й. Като забеляза това един от аскерите започна да се смее и като насочи пушката си, прободе корема на детето. То, горкото, проплака и замлъкна завинаги.
О, какво ли още имаше да изтърпим?
Вървяхме задъхани с мама по опасните улици на селото, където вилнееха башибозуци и аскери и където отвред надничаше смъртта в безброй различни образи.
След още няколко пресечки ни спряха пред богатската къща на Петър Дудеков. Зърнах през отворената порта зверски избито цялото му семейство и реших, че тук ще ни е краят.
Блъснаха ни да влизаме и тогава видях Хафъз паша. Децата, подучени от майките им, му се поклониха до земята и започнаха да целуват пешовете на дрехата му. Тогава той великодушно рече:
- Подарявам ви живота, защото сте много бедни… Заведете ги при другите - нареди той на аскерите и те незабавно ни заблъскаха обратно.

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Когато напуснахме селото, ни вкараха в един обширен двор, пълен с жени, деца и тук-там по някой мъж. Бяха хиляди. Сред тях се оказаха много селяни от околните села, потърсили спасение в Панагюрище.
Ала щом спряхме, за да си поемем дъх, пристигналите преди нас жени като разлютени оси ми се нахвърлиха, сякаш аз бях виновникът за техните страдания:
- Ето я нашата “княгиня”, защо си тук, къде ти е знамето, та с него да прогониш поганците?
- Не те ли е срам да ни гледаш в очите!?
- Ти подкокороса мъжете ни да се вдигат на бунт и виж ни сега - нямаме ни дом, ни хляб, ни дрехи, освен тези на гърба ни…
- Пък се правеше на божа кравичка, все свеждаше очи надолу, сякаш е вода ненапита…
Тук вече мама не издържа и пристъпи крачка напред, но една наша съседка я изпревари:
- Вашата Райкя ни изяде! На ти сега един байрак!…
Като се приведе към тях, мама викна силно:
- Чуйте ме добре! Ако някоя продума още една неуважителна дума към моята Райкя, ще я стисна за гушата и няма повече никога да си отвори устата! Ясна ли съм? И не обичам да повтарям! Сякаш нашето семейство не плати със смъртта на мъжа ми, та ви е малко и искате върху ни да изливате отровата си! Ако толкова си търсите виновник, ей ги на, турците…!
Намерихме си място и седнахме при другите, защото краката отказваха да ни слушат. Всички бяха неподвижни и безмълвни. Само от време на време се раздаваха глухи стонове на ранени и невинните гласчета на малки дечица. Лицата на всички бяха изпити, загорели и покрити с прах и сажди. Помътнели очи постоянно се отправяха към небето, чуваха се глухи въздишки и молитви…
Хора с обезумели от ужас очи седяха притиснати един до друг в очакване решението на поганците за живота им: дали ще бъдат разстреляни, посечени, изнасилени, отведени в робство - изборът не беше голям. Въздухът миришеше на изгоряло месо, на изгорели дрехи, на изгорели домове… Беше зловещо до сълзи, но никой не плачеше. Страхът от неизвестното и мисълта за близка смърт ги бяха парализирали.
Тук научихме, че турците са убили и 85-годишния свещеник Тодор Пеев, когото преди това дълго изтезавали, за да им издаде къде си крие парите и златото, а след като нищо не им признал, го изгорили пред олтара в черквата. И другият свещеник Нестор също бил подложен на ужасяващи мъчения: отсичали му пръстите на ръцете, после дошъл ред на целите ръце, а накрая му отсекли и главата. В мъченическа смърт издъхнал и прочутият обществен благодетел Цвятко Бояджиев, също на преклонна възраст, който подпомагаше училищата и хранеше за своя сметка много вдовици и сирачета, както сред българите, така и сред турците. След като го заловили, турците му изболи очите и жив го хвърлили в огъня.
Най-много се забавлявали мъчителите ни със смъртта на младенците, които изваждали от люлките или вземали от ръцете на майките им с помощта на щиковете си, след което си ги подхвърляли от щик на щик, сякаш е игра. Треперех да не посегнат на мама, защото подир месец очаквахме да ни дари с братче или сестричка.
След няколко часа към мене предпазливо се доближи непозната старица и ми каза да не стоя заедно с майка си, а да отида на друго място, защото една жена, която ме познавала добре, тръгнала, по заповед на пашата, да ме търси из селото, придружена от няколко аскери. Послушах старицата и поех с нея. Двете се добрахме до другия край на двора, където смених част от дрехите си с една селянка, а старицата нацапа лицето ми с въглен.
Тъкмо се отпуснах на земята, когато в двора влезе споменатата вече жена, придружавана от десетина аскери. Но макар и да кръстоса няколко пъти двора, тя не можа да ме разпознае.
По-късно разбрах, че когато намерили майка ми, аскерите започнали да я разпитват има ли дъщеря и къде е, а мама отвърнала, че съм загинала заедно с баща си и сега се намирам на оня свят. Те й повярвали и се отдалечили.
В този двор прекарахме три денонощия и само веднъж ни дадоха по едно малко парче хляб. Чувах как хората наоколо тихо разговаряха, като на особено внимание се радваха новодошлите. От тях узнахме, че самият Афъз паша, начело на низами, обикаляли по къщите да търсят пари, като тършували из домовете, независимо дали са незасегнати от горящите пожари или са в руини, ровели в мазета, обори, кладенци, плевни. Но не само пари и скъпоценности вземали, а всичко, което намирали - дрехи, съдове, провизии. Триста каруци откарали ограбеното в съседни села, населени с турци. Разрушени били и двете ни черкви, и двете мъжки училища, всички дюкянчета, магазинчета, по-хубавите къщи, а опожарените били стотици. Най-много се натъжих от новината, че е била унищожена черквата в село Мечка, строена през IХ-ти век по време на Първото българско царство.
На четвъртия ден от задържането ни решиха да ни пуснат, като обявиха помилване както за нас, така и за онези, които се крият из планините. Но въпреки това на караулката всички отново бяхме обискирани и бити. Скоро ни се изясни причината за тази “милост” - градът тънеше в непоносима миризма от телата на убитите и ние трябваше да ги погребем.
Пристъпвахме с мама със свити сърца към нашия дом. Бях преизпълнена с тревога дали този дом все още съществува и дали там са братята и сестрите ми. Ами ако са ги отвели в робство? Ако ги намерим убити? Вървях като в полусън, а сълзите се стичаха беззвучно по лицето ми. Очаквах най-лошото и затова, преди да завием по нашата улица, спрях и се облегнах на зида.
- Хайде, Райке, - подкани ме мама, - малко остана…
Събрах сили и продължихме.
И тогава видяхме къщата! Нашата къща бе оцеляла от пожарите!
Но какво щяхме да заварим вътре?
Двете ускорихме ход и подтичвайки влетяхме в двора, после в долната стая. Там нямаше никого. Заехме се да претърсим зимника, стаите на горния етаж. Викахме имената на братята и сестрите ми и плачехме, защото неизвестността ни караше да мислим за смърт и отвличане…
- Ноно, Райке, къде сте? - чух гласа на съседката Стефанка и се показах на прозореца.
- Горе сме, лельо Стефанке.
- Водя ви децата…
С мама хукнахме надолу по стълбите. Срещу нас се втурнаха Тасо, Мария, Васко и Пена, настана олелия, при която се прегръщахме и целувахме, а радостта ни нямаше граници.
Пристъпих към Стефанка, прегърнах и нея, след което почтително й целунах ръка:
- Как ще ти се отблагодарим?
- Не мисли сега за това. Толкова години сте ни помагали, ето че и аз можах да ви се отплатя. Като видях, че ви отвеждат, щом никой от поганците не остана на улицата, се промъкнах в къщата и отведох дечицата. Добре, че се укрихме в обора, нали откараха всичкия добитък, та повече не тършуваха там.
- Господ здраве да ти дава и дълъг живот! - благослови я мама, обгърнала през раменете най-скъпите й същества, които съседката беше опазила.
- Да благословим Господа, че сте живи и къщата ви е цяла! - гласът беше на леля Мария, която влизаше през портичката: - От нашата къща оцелях само аз, по-добре да бях умряла…
Двете с мама се прегърнаха и зарониха сълзи.
- Да влизаме, да не привличаме вниманието на гадовете, че току-виж пак ще ни заудрят с прикладите. - подкани ни мама.
След което тутакси отиде в зимника и я чухме да проклина - нещо, неприсъщо за нея. Изтичах да разбера причината: наведена над голямата дървена ракла, мама пустосваше турците заради изгребаното брашно - беше останало едва една четвърт, а раклата беше почти пълна, защото за Великден я наченахме.
Сега мама започна да меси, за да опече погача, а аз се заех да приготвя някаква гозба с продуктите, които успях да намеря…
Щом се подкрепихме, оставихме леля да седи при децата, а ние с мама запретнахме ръкави и колкото и да ни беше тежко, изкопахме гроб и погребахме тате. Нито можахме да го изкъпем, нито да го преоблечем, но поне положихме тялото му в земята, за да може душата му да намери покой.

* * * * * * *

Още на другия ден чухме как портичката скръцна и като надникнах през прозорчето, видях четири заптиета.
Тутакси хукнах към зимника и се скрих зад голямата каца.
А мама излезе да ги посрещне.
Питаха за мене. Мама ги увери, че не ме е виждала от седмица и мислела, че съм била убита като татко. Те все пак обходиха стаите и си тръгнаха, без да кажат нито дума.
Дали й повярваха?
Не знаех, но това беше предупредителен сигнал, че не трябва да излизам по двора, а дойде ли външен човек, веднага да се крия в зимника. Някои съседи бяха научили, че съм се спасила, но доколко можеха да опазят тайната ми, не бях сигурна.
И животът ни бавно, мъчително и тъжно пое напред.
Научихме, че в голямата къща на Деян Хаджидеянов се били приютили много хора. За да ги изкарат навън, един турчин слязъл по стълбите към мазата, стрелял два пъти и щом вратата се отворила, метнал вътре един кошер. Всички се устремили навън, а там турците ги претърсвали, посичали, разстрелвали. После ограбили къщата и я подпалили.
Но нашата къща по някакво чудо не беше опожарена, ето че отново се приютихме в нея и се молехме Бог да ни закриля.
Постепенно ме обзе спокойствие, че всичко ми се е разминало и турците няма повече да ме търсят.
След погрома над Панагюрище никой не можеше да допусне, че аз, знаменоската, която издирваха под дърво и камък, съм се завърнала у дома си. Макар да наминаваха сегиз-тогиз любопитни съседки, мама бързо ги отпращаше с думите, че е в траур заради тате. Затова ме откриха чак на двайсет и петия ден вечерта.
Бях подценила турците и когато внезапно нахълтаха десет заптиета и двама панагюрци, не успях да се скрия.
Заптиетата не ме познаваха, но единият от панагюрците пошепна нещо на водача им и той учтиво ме помоли да го последвам:
- Бинбашията иска да те види, нещо ще те пита - поясни той.
Мама се разплака, защото помисли, че ме отвеждат, за да ме убият. То и аз същото си помислих, но не се издадох. Защото, докато вървях по пътя, заобиколена от заптиетата, си спомних думите на игумена, приятеля на татко, когато научи, че са ми възложили да ушия знамето за въстанието:
“Това не е много хубаво, дете мое, защото след това ще има да патиш от турците… Сега ти остава поне надеждата, че ще бъдеш жива…”
Думите му ми се сториха пророчески и в съзнанието ми изникнаха разкази за преживени ужаси в турски затвори…, доживотният затвор… Боже, нима ще прекарам остатъка от живота си в някоя тюрма. Обхвана ме необикновен страх, цяла се разтреперах и все по-трудно ми стана да следвам бързия ход на заптиетата. Усещах как сърцето ми бие в гърлото, пред очите ми притъмня и се строполих на пътя.
Двамата панагюрци мигом ми се притекоха на помощ и ми помогнаха да се изправя. Продължихме да вървим, като заптиетата тръгнаха по-бавно. Реших, че не бива да показвам малодушие и макар затворът и бавната смърт в него да бяха ужасяващи, налагаше се да посрещна всички изпитания, колкото и да са мъчителни.
Изневиделица пред нас в тъмата изскочи ненавиждания от всички селски идиот.
Беше лошо, ако те срещне човек с дефект по рождение, както този гърбушко. Но нали не вярвах на суеверия, не обърнах голямо внимание на тази среща. А е трябвало.
Започнах да съжалявам, задето не умрях още когато застреляха татко, защото онази смърт щеше да бъде бърза и лека, без каквито и да било душевни терзания и физически мъчения. А сега щях да гния в затвора и да завърша живота си с позорна смърт. Вместо бъдещите поколения да кажат за мене: “Тя умря за българското име и за свободата”, щях да се разделя с живота по възможно най-мъчителен начин.
Ами мама? Нима и тя нямаше да страда всеки ден, като ме мисли и плаче за тежката ми участ? Защо трябваше да й го причинявам? Ами малолетните ми братя и сестри? Защо и те трябваше да живеят под това тежко бреме?
И взех единственото правилно решение: да умра час по-скоро, като дам поводи на турците да ме убият.
Стигнахме до конака и аз, придобила неочаквана сила, пъргаво се изкачих по стълбата.
На миндера, полулегнали, бяха бинбашията и новият мюдюрин Ахмед ага и пушеха дълги чибуци. Застанах пред тях и ги загледах, докато и те ме разглеждаха мълчаливо.
- Ти ли носеше знамето? - запита ме бинбашията.
- Достостославни велможе, аз съм учила всякакви науки и съм чела всякакви книги. Добре зная деветата заповед на нашия закон и затова ще ти кажа самата истина: да, аз го носех!
Знаех, че този отговор няма да му хареса, понеже турците не обичат бързото и откровено признание, тъй като то им отнема възможността за изтезания, което те вършат с голямо наслаждение.
Бинбашията ме изгледа страшно и рече:
- Как така и въз основа на каква заповед ти, една жена, си се хванала за това, което не е твоя работа, и си станала мъж? Носила си знамето и си ходила с него да подмамваш миролюбивия народ и да даваш кураж на бунтовниците? Кажи ми, нещастнице, коя друга българска жена би се решила като тебе така безразсъдно да пожертва живота си? Знаеш ли ти, че ние писахме във Филибе, че си жива, и че оттам скоро ще дойде заповед да те обесим?
- Да, нито една жена не би се решила на това! - отвърнах храбро: - Но вие убихте много жени, които нищо лошо не са направили. Вие дойдохте не да усмиряване въстаналите, а да убивате невинни хора и да ограбвате имуществото им. Нима нещо ви е направил целият български народ, на когото вече петстотин години вие пиете злодейски невинната кръв? И сега, когато той въстана, за да се отскубне от вашите адски ръце, вие така зверски се разярихте и цяла седмица продължихте да колите, докато сами се изморихте!
- Ще ти дам аз на тебе български народ и свобода - злобно отвърна бинбашията и върху устните му се появи крива усмивка: - Жалко само, че си се побъркала и няма да почувстваш това. Впрочем и без туй, когато видиш желязната верига, мигом ще забравиш и българския народ, и всичко. Слушай, нещастнице, ако искаш да не те отвеждат във Филибе, аз ще се погрижа за това. Само че ти трябва да ми отговориш на няколко въпроса, които сега ще ти задам.
- Добре, ще отговоря на всички, стига да знам отговорите.
- Кажи: колко пушки, саби и револвери имахте?
- Пушка имаше всеки въстаник, а сабя и револвер - само някои.
- Така че колко излизат?
- Не съм ги смятала. Пък и мисля, че никой не знае това.
- А колко сандъци с пушки-иглянки имахте?
- Такива не съм видяла.
- Кой купуваше пушки и револвери на въстаниците?
- Не съм чувала нищо за това.
- Е, щом е тъй, иди си сега вкъщи и не забравяй, че пак ще те повикам. Тогава трябва да ми кажеш всичко, което си спомниш и което знаеш!…
Не повярвах на ушите си: бинбашията ме пускаше да си ида у дома!
Той даде знак на заптиетата, които ме бяха довели и чакаха край вратата на стаята и те ме отведоха до вкъщи. Пред портичката се сбогуваха с мен и вежливо ми казаха да не се страхувам от нищо, защото бинбашията е много добър човек и може да ми прости всичко, ако следващия път му разкажа самата истина.
Когато влязох, мама, леля, братята и сестрите ми с радостни викове се хвърлиха да ме прегръщат и целуват, като благодаряха на бога за това, че е направил нужното да бъда освободена. Разказах им как е преминал разговора, като се опитах да омаловажа опасността, ала дълбоко в мене се надигаше една тревога, че нещата не са приключили.
Така изминаха единадесет дни. Късно вечерта на единадесетия се чу силно тропане на портата и говор на висок глас от много хора.
- Това са те! - извика мама и хукна да им отвори.
В двора влязоха двадесет аскери и един преводач от нашите, който носеше в ръцете си въже. Леля ми, като ги видя през прозореца, заплака жално, децата се заловиха с ръце за полата ми и заповтаряха:
- Сестричке, няма да те пуснем!
В това време турците влязоха в стаята, а преводачът се обърна към мене и каза:
- Приготви се веднага за конака, защото те викат. Ако не искаш доброволно да отидеш, ще те вържат с ей това въже!
- Добре, ще отида доброволно - отвърнах и поех към вратата.
Мама ме прегърна разплакана и каза, че ще дойде да присъства на моята смърт.
Не й попречиха да тръгне с нас, ала не й разрешаваха да върви редом с мене и винаги, когато направеше опит да ме доближи, я изблъскваха грубо.
Докато вървях, заобиколена от аскерите, се мъчех да измисля начин така да подведа разговора с бинбашията, че да го накарам да реши моята участ по най-благоприятния за мене начин.
Ала щом пристигнахме установих, че напразно съм хранела надежда - бинбашията не беше там. В стаята беше само мюдюринът, който нареди да застана срещу него, а двама аскери се изправиха от двете ми страни с извадени саби. Тогава той ядосано рече:
- Ти, като влизаш, защо не ми се покланяш? За коя се мислиш?
- За българска учителка.
Вбесен от отговора ми, той започна да псува вулгарно, не бях чувала чак толкова мръсни псувни и извърнах глава, сякаш така по-слабо щях да го чувам.
Това го разяри още повече:
- Значи се правиш на много важна, така ли?! Не знаеш ли кой съм и че имам власт да те убия още тук и сега?
Тези му думи ми напомниха за Пилат Понтийски и неволно се усмихнах.
- Смешно ли ти се струва? А, кажи, де! Я ми дайте оттам тоягата! Не, почакайте, ще видя първо дали ще отговаря. Е, започвай да говориш за всичко!
- За кое всичко? - запитах след известно мълчание.
- За всичко, което знаеш! - бързо каза той.
- Мюдюр ефенди, аз зная много, защото всякакви книги съм чела, но сега смятам, че е неудобно да ги разказвам, тъй като ти нищо няма да разбереш.
- А освен книгите нищо повече ли не знаеш?
- Нищо повече!
- Вярно ли е, че си била сгодена за Георги Бенковски?
- Няма такова нещо!
- А той обичаше ли те?
- Не съм го питала? Това какво общо има?
- Ще те науча аз какво общо има. Ще те науча и на друго! Ахмед, заведи я сега в тюрмата, пък утре ще видим какво е научила!
Тогава моите съграждани, които присъстваха в стаята, започнаха да му се кланят в краката и да му се молят да ме пусне да си ида вкъщи, понеже съм невинна. Той обаче наруга и тях и като извади от пазвата си една хартия, удари я в миндера и каза:
- Знаете ли, че аз имам заповед от Филибе и че в нея е написано да изпратя вашата княгиня там заедно с нейното знаме?!
След това се изправи, поиска въжето, върза ми ръцете отзад и ме изблъска от стаята с юмруци. Майка ми, която чакаше до стълбите долу, се спусна към мене, докато слизах, но аскерите не й позволиха да ме доближи.
Само че, когато всички се разотидоха, дойдоха двама аскери и ме върнаха обратно в горе, където бях разпитвана. Сега обаче, когато видях кръвясалите очи на мюдюрина, разбрах, че лошо ми се пише… Дали щяха да ме убият и как? Да ме застрелят като татко щеше да бъде за предпочитане, отколкото да ме горят с огън, да ми режат ушите и носа, да ме бият с бичове…
Скоро разбрах, че предстои онова, което бях избягнала в дните на въстанието, но сега нямаше да мога. Мюдюринът протегна острата си сабя и с нея свали една подир друга дрехите ми. Треперех като листо на вятъра. Когато останах гола, той позвъни със звънеца и при нас нахлуха заптиета, които водеха Цвята зографката и шест мои съученички. Потънах в земята от срам, но срамът ми тепърва предстоял…
Тогава започнаха да ме бият, заплюват и накрая ме обезчестиха пред очите им, редуваха се отново, и отново, всичко придружено с най-гнусни псувни…
Не искам да си спомням случилото се по-нататък… Не трябва и да си го спомням… Може би след години, когато съм успяла да се съвзема, ще се върна към тези кошмарни спомени, но сега не бива да си го причинявам…
Всичко в стаята ми се завъртя и изпаднах в несвяст.

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Помня ясно как преди съмване ме отведоха в една стара плевня с продънен покрив, понеже всички други затвори били пълни с мъже. Щом ме затвориха в нея, заваля проливно и тъй като дъждовните потоци се изливаха направо вътре, скоро затворът ми се превърна в блато. Напразно търсех сухо местенце, за да подвия крак. Стоях права, затънала в студената вода, и скоро започна да ме втриса. Опитах се да се движа, за да се стопля, ала треската ми се усили, главата ми се замая и съм изгубила съзнание.
Когато на сутринта отворих очи, вече не бях в плевнята, а в кухнята на конака, където две жени се мъчеха да ме затоплят. По едно време се появи мюдюринът и нареди да ме заведат у дома да се преоблека, а след това незабавно да ме отведат в Пловдив. Желанието да видя мама ми даде малко сили. Изправих се на крака и придружена от две заптиета се затътрих към къщи.
Мама и леля с ридания ме посрещнаха и почти ме внесоха на ръце в стаята. Преоблякоха ме и ме настаниха до камината, където се надявах да сгрея вкочанените ми крака и ръце. А навън дъждът се усилваше и се питах как ще издържа пътуването с каруца до Пловдив. Мама ми донесе един ямурлук, но и той бързо щеше да подгизне и да остана незащитена от дъждовните струи.
Тогава дотича един българин, пратен от мюдюрина да ми каже, че заминаването ми за Пловдив се отлага за другия ден. Като чу, че ме изпращат в Пловдив, мама изгуби съзнание. Леля ми съвсем се обърка на кого по-напред да помага, тъй като зъбите ми тракаха от студ, а мама лежеше безпомощна на пода.
До сутринта така и не успях напълно да се стопля, ала каруцата, с която трябваше да пътувам за Пловдив пристигна и къщата ни се изпълни с ридания. Мама, леля, братята и сестрите ми ме наобиколиха и започна едно сбогуване, което нямаше да свърши до вечерта, ако един от аскерите, които ме пазеха миналата нощ, не подвикна грубо да тръгвам. Помогнаха ми да се кача и се отправихме към конака. Мама не искаше да се разделя с мене и тръгна подир каруцата, за да иска разрешение да дойде с мене в Пловдив, ала мюдюринът заповяда да я изгонят. Но като видя в какво окаяно състояние съм и че може да не издържа пътуването до Пловдив, нареди на една добра старица да ме придружи.
Ами ако не ми беше писано да видя никога повече мама, братята и сестрите ми, лелите и чичовците, братовчедите…, ако от Пловдив ме пратеха на заточение в страховития Диарбекир - нейде далече на югоизток?…
Разбира се, нямаше как да пристигнем същия ден в Пловдив, но вечерта влязохме в Татар-Пазарджик. Каруцата се придружаваше от четирима аскери, които не искаха да пътуват по-нататък в тъмното и ме заведоха при каймакамина, който, като ме видя, злобно подметна:
- Ето я и българската княгиня!
След това прочете изпратеното му от Панагюрище писмо, което единият от аскерите му предаде, и подигравателно ме попита:
- Вярно ли е, че си българска княгиня?
Не му отговорих и това го ядоса:
- Защо мълчиш? Нима не си ти онази Райна, която е ушила и носила знамето?
- Същата съм - отвърнах твърдо.
- В такъв случай ти си тая българска княгиня. Нали така? Или това вече не ти харесва?
- Аз не съм княгиня! Вижда се и по дрехите ми.
- Да не би и по-рано да си била със същите дрехи?
- Не, бях с мои дрехи, само че твоите хора ги откраднаха.
Каймакаминът промърмори нещо и отново разгърна писмото. Като го прочете за втори път, пак започна да ме разпитва:
- Ти си имала револвер и сабя? Къде са те сега?
- Питай аскерите си, те по-точно ще ти кажат.
- Брей, каква си сърдита. На тебе май ти се струва, че разговаряш с твоите побъркани юнаци. Не, уважаема, те не са тук и ти се намираш пред татарпазарджишкия каймакамин. Затова те съветвам да отговаряш на въпросите ми по-спокойно и по-ясно, ако не искаш да отидеш в моя затвор. Разбираш ли какво искам да кажа?
- Разбирам напълно. Само ми се струва, че ти трябва да се откажеш от това удоволствие, тъй като заповедта за мене е изпратена от Пловдив, а не оттука и следователно нямам време да оставам тук.
Този отговор толкова го вбеси, че той рипна от миндера и изкрещя:
- Махай се оттук, негоднице, и занапред не смей така дръзко да отговаряш, иначе ще ти покажа кой съм.
Заведоха ме в друга стая, където имаше много турци. Когато влязох, всички викнаха в един глас:
- Българската царица! Българската царица!
След това, разменяйки си думи шепнешком, започнаха един подир друг да се приближават до мен и като ме удряха по лицето, произнасяха:
- Поздравявам те, царице!
И отминаваха със смях.
Когато и последният турчин мина покрай мен, ме върнаха обратно при каймакамина. Като се доближи на крачка от мен, той ме запита строго:
- Можеш ли да се закълнеш, че всичко, казано от тебе в Панагюрище, е вярно, и че ти нищо не криеш?
- Да, там казах всичко, което знаех, затова няма да ми е трудно да се закълна. Но това е безполезно, защото всичко, казано от мен, е вярно.
- Е, щом е така, върви при юзбашията. Той ще ти даде писмо, с което ще отидеш във Филибе.
Двамата аскери ме поведоха към стаята на юзбашията. Когато минавах по коридора, пълен с туркини, те започнаха да ми се подиграват и да ме оплюват, от което дрехите ми побеляха. От обида, сълзи потекоха от очите ми. Затова бях облекчена, когато ме вкараха в стая, където нямаше никой. Там скоро донесоха споменатото писмо и ме върнаха при каймакамина.
Когато се изправих пред него, той стана и ме доближи. Очите му бяха страшни, но забелязах как се изпълниха с похот, докато ме разглеждаше като изложена за продан стока. Само дето тази стока той я беше получил безплатно, а нощта едва сега започваше.
- Умееш ли да танцуваш?
Въпросът му беше толкова не намясто, че ме сепна. Очаквах въпроси, свързани с участието ми във въстанието, въпроси за знамето.
- Тебе питам, да не онемя?
- Не, не съм онемяла. И не, не умея да танцувам!
- Тогава аз ще те науча!
Каймакаминът пристъпи, аз отстъпих, но той сграбчи ръцете ми и грубо ме блъсна на миндерлъка. Докато аз се мъчех да се освободя от тежкото му тяло, той започна да сваля дрехите ми. Беше едър мъж и ме притискаше все повече, отнемайки ми дъха. Единият му крак се пъхна между моите и като силно стисна двете ми ръце в едрата си длан, с другата ръка сръчно събу гащите ми. Съпротивлявах се, мъчех се да се освободя, дори го ухапах, но това сякаш му харесваше и го настървяваше още повече.
Когато проникна в мене, изпищях, ала той запуши с длан устата ми и като ме гледаше в очите, започна да ме блъска като подивял коч.
- Царица, значи? Българска царица! Ех, защо не мога да те вкарам в моя харем, ще те клатя всяка нощ, та ум да ти зайде. Ха, така! Добре мърдаш! Не си като моите заспали пуйки!…
Ръцете му мачкаха гърдите ми до онзи момент, в който ме пусна и се изправи.
- Емир, давам ви я до сутринта.
Двама аскери мигом дотичаха, сграбчиха ме под мишниците и ме понесоха нанякъде.
Скоро бях в друга стая с наредени по земята дюшеци, а Емир и не знам още колцина шумно се тълпяха в очакване да дойде техния ред.
Беше безполезно да ги моля да ме оставят, да ме пуснат. Техните похотливи погледи и отвратителното им пухтене, докато задоволяваха низките си страсти ми подсказваха, че ме чака дълга нощ на страдания. Да можех да умра тук и сега, веднага, да се спася от унижението и гаврите, да не вдишвам лепкавите изпарения от гнусните им телеса… Боже, къде си, смили се над мене, рабинята твоя Райкя…, Райкяя…
Изпаднала съм в безсъзнание…
Когато се опомних, първо видях сивото небе, от което падаха тежки дъждовни капки и болезнено се впиваха в тялото ми. Боже мили, аз бях гола, съвсем гола…, лежах по гръб в талига, теглена от уморен кон. Треперех от студ, а дъждът се усилваше. Нямах представа нито къде се намирахме, нито къде отиваме. Чакай, спомних си, че ме бяха изпратили от Панагюрище за Пловдив, но в Татар-Пазарджик турчолята не пропуснаха да се позабавляват с “българската царица”, а когато съм изгубила свяст са ме захвърлили както мама ме е родила в мръсната талига. И сигурно ме караха към Пловдив, но как щях да се появя там?
Понечих да седна с намерение да скоча в движение от талигата, но тогава видях, че десният ми крак е завързан с верига за халка в предната част, където освен коларя седяха двама аскери. Беше невъзможно да се освободя, защото веригата бе здрава, а аз нямах сили дори да остана седнала, затова се отпуснах настрани и като се свих на кравай, се замислих какво ще правя. Да бях избягала, когато можех, а аз наивно реших, че няма защо да бягам, щом не съм извършила нищо престъпно. В очите на турците обаче аз бях байрактарката на въстанието в Панагюрище и то със знаме, което сама съм извезала…
Дали Бенковски, ако беше жив, знаеше какво ми се случва?
Трябваше да е жив с неговата Хвърковата чета!
Мисълта за него ми повдигна духа, защото започнах да си фантазирам как се срещаме и си говорим, а наоколо ни е пълно с радостни хора, които ни приветстват и ни хвърлят цветя, цветя…
Не е срамно да изложиш на показ голото си тяло, когато душата ти е чиста. Срамно е, ако тя е омърсена…
Скоро разбрах, че сивотата на деня е идвала не само от ниско слязлото дъждовно небе.

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Мръкваше, когато влязохме в Пловдив. Какво ли ми предстоеше още да изтърпя? И докога щяха да ми стигнат силиците?
Намериха отнякъде някаква чужда дреха и ми я дадоха да я облека, не можеха да ме покажат в този вид в конака.
Дворът беше пълен с турци - мъже и жени - и се наложи четиримата аскери, които ме придружаваха, със сила да ми проправят път. Туркините ме плюеха и удряха по лицето, а турците псуваха мръснишки и ме гледаха похотливо.
Най-сетне стигнахме до сградата на големия Меджлис, съдът, където, въпреки късния час, имаше много чиновници. Един от тях, щом разбра, че съм пристигнала, захвърли книжата, които държеше, и като ме доближи, запита:
- Ти ли си българската царица?
- Не зная, че съм била такава - отвърнах уморено.
- Е, а ти ли уши и носи знамето?
- Да, аз.
- Кой те накара да го шиеш?
- Онзи, който се нарича войвода, освен него никой друг, само националното ми чувство.
- С такива отговори и чувства скоро ще се разхождаш по кюприята на Филибето. Ако не знаеш какво е кюприя, ще ти кажа: това е мостът, където бесят осъдените. Хей, Осман, заведи я в затвора “Имам Евине”.
Затворът “Имам Евине” се намираше не в самия двор на конака, а в съседство с него - един каменен сарай, вкопан в земята. Старият турчин Осман отключи една врата и като ме блъсна в някакво помещение, заключи зад мене. Помислих, че тук ще намеря смъртта си. Сред непрогледната тъмнина напразно се опитвах да различа къде се намирам. Цялата треперех от страх и студ, мирисът на мухъл и влага плюс на нечистотии започваше да ме задушава. Обземаше ме паника, че съм жива погребана и тук ще издъхна, а мама напразно ще ме търси, за да ме изкъпе и погребе…
Миг, преди да се строполя на земята, отнякъде достигнаха тежки стъпки, които ставаха все по-ясни и накрая спряха пред вратата, която започна шумно да се отваря. Помислих, че Бог е чул молбата ми и ми стана по-леко. В това време вратата се отвори и на прага застана същият стар турчин - пазачът Осман с фенер в ръка. Като влезе в килията отново заключи вратата и тръгна към насрещния ъгъл, където имаше малко кандилце, което запали. Едва тогава започнах да разглеждам мястото, където се намирах и извиках от уплаха: не бях тук сама. В единия ъгъл лежеше жена, по-черна от въглен и приличаше на циганка, а в срещуположния беше окована във вериги друга жена, малко по-бяла и съвсем гола.
Пазачът я освободи от веригите, духна кандилцето и тръгна да излиза заедно с фенера, но циганката го спря:
- Дайте нещо на това момиче да се завие. Да я уморите ли искате?
- Затваряй си устата! Да е мислила, когато е тръгнала срещу султана!
Чухме как заключи и мракът ни обгърна с непрогледност.
Циганката ме повика при себе си. Пристъпих нерешително.
- Ела, не се бой. И аз съм затворничка като тебе. Седни до мене! - Като се отмести, ми предостави късче от чергата, на която преди това бе лежала. - Ама ти си много гола, ще се разболееш така. Тук и през лятото е студ. Няма ли кой да ти донесе топли дрехи.
- Няма - въздъхнах скръбно.
Не й казах, че ми е много зле. Чувствах се без сили, имах постоянна температура, откакто бяхме напуснали Панагюрище, и силни болки в гърдите и кашлица.
- Ихуу! Ставайте да играем, та да се стоплим! - изкрещя другата жена. Гласът й беше дрезгав и нетърпящ възражение: - Който не играе, ще му оскубя перушината до голо!
- Луда е! - каза тихо циганката: - Денем я държат окована, а нощем нарочно я пускат, за да ме тормози. Тъпче ме, рита ме, ругае. Сега, като сме двечки, ще й дадем да се разбере!
Лудата неочаквано ме сграбчи за косата. Изписках от изненада и ужас. Тогава циганката ми се притече на помощ и двете успяхме да я понатупаме и усмирим за известно време.
- Ти си от въстаниците, нали? - запита ме тихо циганката, когато отново се настанихме върху чергата. - Чувам даже тук, в тюрмата, че много народ са затрили поганците. Хайде, да речем, че мъжете са се дигнали на оръжие. Ама каква вина имат дечицата? жените? старците? Твоите родители живи ли са?
Разплаках се и едва смогнах да отвърна:
- Тате го убиха пред очите ми…
- Дано душата му да е отлетяла право в Рая.
- Дано! Той беше свещеник…
И ревнах още по-неудържимо.
Животът понякога ни поднася изпитания, по-големи, отколкото можем да понесем. И въпреки това не трябва да губим надежда.
Тази нощ лудата повече не ни обезпокои, макар от време на време да крещеше и кълнеше наред, дори Бога.
Разбрахме, че се е съмнало, когато пазачът ни донесе хляб и вода.
Така започна моят престой в най-мрачната, най-студената и пълна с вода тюрма. Бях се вкочанила, защото босите ми крака се потапяха в кал. На гърба си имах някаква дреха, не моя, чужда, която дори не стигаше до коленете ми и не топлеше. Поне водата, която ни донесе за пиене, да беше гореща, а и тя караше зъбите ми да замръзват.
В тези тежки дни и нощи си спомнях за мъките и изтезанията, които е трябвало да изтърпи Иисус, докато е бил в човешки образ между хората. Когато юдейските първосвещеници осъдили Иисус на смърт, те нямали право да изпълнят сами присъдата без одобрението на римския управител. Затова след нощния съд го отвели при Пилат в преторията, но не влезли вътре, “за да не се осквернят и да могат да ядат на Великден”. “Пилат излезе при тях и каза: “За какво обвинявате този човек?” Те му казаха в отговор: “Ако той не беше злодей, ние нямаше да ти го предадем.” Пилат им каза: “Вземете го и го съдете според закона си.” Евреите му казаха: “На нас не ни е позволено да причиняваме смърт на никого, - да се сбъдне думата на Иисус, която той каза, давайки да се разбере от каква смърт ще умре.” Тогава Пилат пак влезе в преторията, извика Иисус и му каза: “Ти ли си юдейския цар?” Иисус му отговори: “От себе си ли говориш това или други ти го казаха за мене?” Пилат отговори: “Нима аз съм юдеин? Твоят народ и първосвещеници те предадоха на мен; какво си направил?” Иисус отговори: “Моето царство не е от този свят; Ако моето царство беше от този свят, тогава слугите ми ще работят за мен, за да не бъда предаден на юдеите; но сега моето царство не е оттук.” Пилат му каза: “И така, ти цар ли си?” Иисус отговори: “Ти казваш, че аз съм цар. Роден съм за това и дойдох на света, за да свидетелствам за истината; който е от истината, чува гласа ми.” Пилат му каза: “Какво е истина?” И като каза това, пак излезе при юдеите и им каза: “Не намирам в него никаква вина.” (Йоан 18:29-38).
“Но те всички изкрещяха в един глас: “Премахни Този и ни пусни Варава. Който за някаква размирица, станала в града, и за убийство бе хвърлен в тъмница.” (Лука 23:18-19) “И Пилат реши да изпълни искането им: пусна онзи, когото искаха, който беше хвърлен в тъмница за размирица и убийство; а Иисус предаде на смърт според волята им.” (Лука 23:24-25)
Когато четях или слушах разкази за разпъването на Иисус Христос, неизменно се чудех как е възможно на въпроса на Пилат Понтийски, прокуратор на римската провинция Юдея, на кого да подари живота и кого да разпне на кръста, народът да избере Варава.
Години по-късно, когато татко ни четеше от Библията, стигна до името Варава, вдигна глава и ни поясни: “В онези времена покрай завоите на реките, където водата е по-плитка и бавна, са се заселвали семейства да “бият лен”. Стъблата на лена се биели с дъски, върху които били наковани множество пирони, за да станат на влакна. Така се образували цели селища от хора, свързани с този занаят. Хората започнали да ги наричат “Разбоище” заради лена, а който е родом оттам, съответно наричали “разбойник”.
И тогава ми просветна истината! Горкият Варава, колко ли като мене са го смятали за престъпник! А той си е бил просто един борец за свобода и герой в очите на народа. Вероятно само е взел участие в бунта, в който е било извършено убийство, и затова е хвърлен в тъмница? И защото Пилат знае, че не е убиец, с готовност го освобождава.
Но все пак Пилат прави опит да предизвика състрадание у народа към Иисус и затова заповядал на войниците да го бият. И като го отвели на двора и го облекли в клоунско облекло на цар - лилаво и пурпурно царско наметало, поставили върху главата му венец от тръни и тикнали в дясната му ръка бастун от тръстика вместо царски скиптър, те започнали да крещят името му и казвали: “Здравей, Царю на евреите!”, а после го плюели и го биели с бастуна по главата и лицето. И макар при евреите да било позволено на човек да се ударят не повече от 40 удара, те му нанесли близо сто! Но и това не предизвикало състрадание и жалост у народа. Затова Пилат произнася смъртната присъда на Иисус, прави символично измиване на ръцете си, като казва: “Не съм виновен за кръвта на този праведник!”…

:::::::::::::::::::::::::::::::::

На сутринта пазачът се върна заедно с две заптиета, които ме отведоха в конака при пашата. И всичко започна отначало, но по същия начин, както и при предишните ми разпити от турските големци.
Заповяда да ми донесат стол, а щом се настаних, пашата ме запита:
- Можеш ли да ми изброиш всички, които са били сред бунтовниците?
- Не, не мога.
- Защо?
- Защото при нас нямаше нито един бунтовник.
- Това е много приятно да се чуе. А кой се сражава цели четири дни с нашата войска?
- С нея са се сражавали въстаници.
- А кои са били тези въстаници?
- Не мога да ги изброя. Зная само, че повечето бяха от нашия град, а от други места бяха само неколцина.
- Е, а ти беше ли между тях?
- Може да ви се стори странно, но ще ви кажа истината: да, бях.
- Тогава имаше ли сабя, пушка и револвер?
- Сабя и револвер имах, а пушка не.
- Казват, че си носила знамето?
- Да, носих го.
- Казват още, че знамето било много хубаво. Вярно ли е?
- Вярно е, защото то струваше на моите съграждани четири хиляди пиастра.
- Много добре. Ти ни разказа всичко и разпитът ти е към края си. Отведете я обратно - нареди той на двете заптиета, които ме бяха довели и чакаха зад мен.
Само че когато пристигнахме в тюрмата, коридорът към килията ми беше пълен с туркини, които започнаха да ми се присмиват и да ме плюят. Останаха там през целия ден, като ми се подиграваха и хвърляха през пролуките на заградения с дъски прозорец пясък, камъни, пръчки…
Колко пъти досега можех да умра, но не умирах, а продължавах да живея, намирайки все нови и нови жизнени сокове в крехкото си двайсетгодишно тяло.
Същото се повтори и през следващите дни.
Напразно се молех по навик и сутрин, и вечер. Напразно плачех, шепнейки името Господне. Докато реших, че това е безсмислено и престанах с молитвите.
Но това беше предателство към вярата! Татко би ме укорил, защото разочарованието от хората е нещо нормално, ала разочарованието от Бог е недопустимо! Ала аз, достигнала до ръба на силите си, след като напразно търсех закрила и спасение от Вседържателя, съвсем естествено беше да отвърна глава от християнството. Защото Онзи, на когото цял живот бях учена да се уповавам и да вярвам безгранично, ме беше изоставил в мръсните ръце на тези изверги…, защото той безучастно наблюдаваше от небето как убиха неговия служител и мой баща, както и още хиляди праведни християни, невинни младенци, порядъчни жени и честни девици…, Той, който всичко можеше… “Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий.”(Иоан 3-17-18)
Е, аз вярвах безусловно, но се оказа, че съм наказвана заради своята добродетелност. Не бях извършила нито един грях, нито един, а наказанията ми бяха сурови, безмилостно жестоки, нечовешки…
На деветия ден заптиетата отново ме отведоха при пашата. Този път той не беше сам - при него бяха десетина души, сред които, както се разбра - имаше българин, арменец и евреин.
Един от турците ме запита:
- Кой те накара да ушиеш знамето?
Отвърнах му същото, което казах преди и на големия Меджлис.
- А този войвода ли идваше при тебе или ти ходеше при него?
- Нито той идваше при мене, нито пък аз при него. Извикаха ме в една къща, където между другите беше и този войвода.
- А родителите ти позволиха ли ти да шиеш знамето?
- Не, те не ми позволиха и аз го ших противно на тяхното желание.
- А ти казвай истината, защото ние и тях ще извикаме тука.
- Може да ги извикате, само че баща ми няма да дойде, няма да се отзове на вашата заповед.
- Защо мислиш, че няма да дойде?
- Защото вече го няма в града.
- А къде се намира той сега?
- На оня свят.
- Как така човек, който е от плът и кръв, може да се намира на оня свят? Тук нещо не е ясно.
- Попитайте Афъз паша, той ще ви каже.
- Добре, ще го питаме. Отведете я обратно.
И отново поех по познатия ми вече път към омразната тюрма, водена от същите заптиета.
Подир два дни ме отведоха за нов разпит, но този път ми зададоха само два въпроса:
- Вярно ли е, че си сгодена за Георги Бенковски?
- Никога и за никого не съм била годявана! - отвърнах твърдо.
- А той обичаше ли те?
- Това не мога да зная, защото не съм разговаряла с него относно чувствата му, а от други не съм чувала нищо подобно.
С това разпитът приключи и ме върнаха в килията.
Бях много болна - хем студувах, хем гладувах, хем лудата не ни даваше да спим през нощта, а денем това беше още по-невъзможно. И в безизходицата си започнах често да моля Бог да ме вземе по-скоро при себе си. Макар да си бях признала вината, явно не искаха веднага да ми отнемат живота, а целяха да умирам бавно и мъчително в тази мрачна, мръсна и влажна килия.
И отново потърсих спасение в Божията намеса. Допрях молитвено ръце и зашепнах с пресъхнали устни:
“Пресвета Дево, Майка на Всевишния Господ, всемилостива защитнице и покровителко на всички, които с вяра прибягват към тебе! Погледни на мене от висините на твоята небесна слава, послушай моята смирена молитва и я принеси пред твоя възлюбен Син. О, преблагословена Богородице! Ти си скоропослушница на всички и радост за скърбящите, послушай и мене, наскърбената! Ти си уталожителка на тъгите: уталожи и моите тъги и изцери душевните ми и телесни болести! На тебе, подир Бога, възлагам всичката си надежда. Бъди ми ходатайка и силна застъпница пред твоя Син, Господа нашего Иисуса Христа. Укрепи вярата ми в Него. Утвърди ме в Неговата любов и научи ме да те обичам и славя, Пресвета Майко Божия, преблагословена Марийо! На твоя всесилен покров, пречиста Богородице, връчвам себе си. Амин!”
Тази килия ми действаше крайно неблагоприятно не само душевно, но и физически. Силите на моя здрав по природа организъм се топяха, слабеех все повече и частите на тялото ми се смаляваха, а краката и ръцете ми ставаха неподвижни. Вече с мъка държах главата си изправена. И макар да ни хранеха само с хляб, съвсем изгубих апетит и дори малките парчета оставях неизядени.
След няколко дни установих, че ръцете и краката ми са започнали да се подуват. Опитах се да се изправя, но и това не ми се отдаде.
Един ден подуването дотолкова се увеличи, че не можех да се обръщам.
Старият турчин виждаше всичко, но какво го интересуваше една гяурка.
Ала когато отново трябваше да отида на разпит в конака, а аз не се подчиних на заповедта му и продължих да седя на земята, той ме удари и се закани, че отива да каже на пашата, че се преструвам на болна.
Половин час по-късно той се върна, понесъл рогозка, постла я на земята и заедно с циганката ме пренесоха на нея.
Привечер в килията дойде лекар, който само ме погледна и незабавно излезе, но се върна с мехлем за разтриване и прах за пиене. На циганката заповядаха да ме наблюдава и ако се влоша, веднага да повика пазача.
Тя прие присърце новата си роля и старателно ме разтриваше, даваше ми и вода, в която беше разтворила прахче.

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Така подир четири дни положението ми започна да се подобрява и с помощта на турчина успях да стигна до конака.
И поредният разпит започна:
- Ти с какви дрехи беше облечена, когато си носила знамето?
- Не съм си шила специални, ако това ви интересува. Бях със същите, които носех и преди.
- Говори се, че си имала нещо специално на главата? Какво беше? Корона ли?
- Каква корона, никаква корона не съм имала…
Върнаха ме в килията. Как пък не си намислиха да ми зададат всички глупави въпроси наведнъж, а само ме разкарваха насам-натам.
След два дни двете заптиета пак ме отведоха за разпит. Този път разпитът водеше нов чиновник:
- Отговори ми имаше ли сред въстаниците хора от Карлово?
- Не знам да е имало такива.
- Един бей иска да те види. Почакай тук.
Чакането продължи дълго, накрая беят пристигна, огледа ме взискателно и нареди да ме върнат обратно.
След няколко дни ме отведоха в конака, но не за разпит, а за да ме покажат на някакъв бейски син и пристигнали гости на пловдивския паша.
Това за мене се оказа по-обидно от безсмислените разпити. Защото вече ме показваха като мечка на хорото. Едва се добрах до килията и рухнах върху рогозката. Вече не бях в състояние да си извърна главата настрани, нито да помръдна.
И престанах съвсем да се храня.
Циганката напразно се опитваше да облекчи страданията ми, като свали кърпата от главата си и с нея ми правеше компреси, но те никак не ми помагаха. Беше ми толкова зле, че очаквах края.
Тогава старият турчин влезе в килията, понесъл някакво канче, което остави до мене с думите:
- Ставай, княгиньо, ставай да се измиеш.
- Нямам сили за нищо.
- Ставай, ти казвам, да се измиеш!…
- Не съм в състояние…
- Добре, сега ще отида за тоягата и тогава ще заприпкаш като козленце.
Щом той излезе, циганката започна да ми мие лицето и да чисти дрехата ми.
Когато турчинът се върна с тоягата в ръката, видя, че заповедта му е изпълнена и рече:
- Веднага трябваше да го направиш, а ти ме караш на стари години да вземам тоягата! Хайде сега, ставай!
Направих безуспешен опит. Тогава двамата с туркинята ме изправиха на крака и той ме поведе навън.
Слънцето проряза очите ми болезнено и спрях, докато свикна със светлината. Животворното слънчице сякаш ме прегърна и започна да влива живот в премръзналите ми сетива, стопли и душата ми. Почувствах се по-силна и макар да пристъпвах бавно, възвръщах желанието си за живот.
В този момент срещу нас се зададе друга жена, придружавана от две заптиета - разпознах я, Цвята от Панагюрище, която ми помагаше да везам знамето. Тя също ме позна и, когато ме доближи, се разплака и ми каза:
- Бедната ми, помоли се на Бога и за мен, когато отидеш там…
Значи състоянието ми беше напълно видимо, скоро щях да напусна този свят, да се махна завинаги от мъченията в зандана и да се спася от всичко това.
В конака ме заведоха в голяма стая, пълна с военни и граждани. Разпитът ми се стори досадно познат, защото отново ми задаваха същите въпроси и получаваха същите отговори. Накрая мютесарифът ми съобщи, че башибозукът, у когото се оказало знамето, се намирал в Сърбия, затова се налага да изчакаме завръщането му, а след това ще ме изпратят заедно с него в Цариград. Когато чух това и си представих, че ще стоя още дълго в омразната килия, ми се зави свят и паднах безчувствена на пода.
Дойдох на себе си в килията, бях цялата мокра, а в ръка държах лимон. До мене стоеше Цвята от Панагюрище.
Обзета от безнадеждност, сама сред глутници от диви турци, болна и измъчвана от постоянен студ и глад, вече не виждах смисъла да продължа да живея. Защо убиха тате, този хрисим и добър човек, който през живота си не бе произнесъл ругатня, нито бе нагрубил някого, а мене оставиха да страдам за смъртта му, за отнетото ми девство, за поруганата ми чест, за срама ми от хората, макар да не виждах вината си, те вече ме обвиняваха като подстрекателка за въстанието… Исках обаче, преди да напусна този свят, да получа прошка от мама, да се сгуша в прегръдките й и да си поплача, докато тя гали косите ми…
Като забеляза, че съм се свестила, Цвята ме попита как се чувствам. Опитах се да й отговоря, ала мисълта ми бягаше нанякъде и говорех несвързано…, сънят ме надвиваше…
Присъни ми се, че съм си у дома, при мама. Тя шеташе край огъня. “Къде е тате?” - запитах аз. “Скоро ще се върне - отвърна мама, - отиде в Пловдив да ти купи дрехи за Великден.” “О, не трябваше да ходи в Пловдив, там е пълно с турци. Защо е скрил от мене, че ще ходи? Не, аз ще го настигна и ще го върна!”… Понесох се на крилат кон, който бързо прелетя над турските села. В тях имаше много войска, която се криеше от мене. А децата уплашено викаха: “Ще ни убият, помогнете ни!” Аз им отвръщах: “Не бойте се, деца!”, но те хукнаха да бягат и в селото, и по полето, и в горите… А защо ми е това знаме, кой го е завързал за седлото? Трябва да го скрия! Те се страхуват от него, а в града ще ме познаят по него… Ето го и Пловдив, ето я и Марица. Тук трябва да напоя коня и да го завържа, докато намеря тате… В града всички магазини са отворени, влизам във всеки, но не виждам баща си. “Не сте ли виждали баща ми, питам?” “А къде се намира тате, нали е дошъл в Пловдив?” “Кой да знае, иди попитай в конака, там ще ти кажат!” Бързам към конака, но по улиците е пълно с народ и всички все натам отиват. Най-после стигам до моста, а там пълно с аскери. Чувам барабанни удари, обръщам се в тази посока и о, ужас: виждам баща ми, окован във вериги, водят го към моста. Като ме видя, той спря и заплака, а след това започна да моли аскерите да ме пуснат при него, за да се сбогуваме… Най-сетне някак се добрах до него. Тогава той ми каза: “Мислех, че няма да дойдеш. Дай ми ръката си. Сега няма да ни стигнат!” Подадох му ръка и ние се понесохме все по-високо, и по-високо…
Тогава се събудих. Вратата на килията беше широко разтворена.
- Цвято, помогни й да стане и да дойде до вратата! - рече старият турчин.
Направих усилие и с нейна помощ успях да се изправя.
До вратата стоеше млад турчин, който ме наблюдаваше внимателно. Запита ме откъде съм, жива ли е майка ми. Задоволих любопитството му, след което той си тръгна.
Отведоха ме в дъното на килията, досами закования прозорец. Там вече се бяха събрали група туркини, а една от тях започна да ми говори на български език:
- Привет, царице! Хареса ли младия момък, с когото говори преди малко? Той е син на богат турчин и ме изпрати да ти кажа, че ако се съгласиш да приемеш нашата религия, той ще те освободи оттук още утре и след това ще се ожени за тебе.
- Кажи му - отвърнах бавно, едва сдържайки гнева си, - да помоли да не ме безпокоят повече, защото скоро ще бъда на оня свят.
Тя обаче продължи да ме увещава да приема, а аз мълчах, и мълчах. Защо са ни разни мъдреци, щом в най-важни, най-съдбовни моменти техните мъдрости не струват и пукнат грош.

:::::::::::::::::::::::::::::::::

Когато сутринта се събудих, се изплаших като видях кичури от косата ми да се въргалят край мене. Нима косата ми вече бе започнала да пада?
Започнах да се пипам по главата, но там си имах коса. Какво се беше случило.
Цвята ми поясни, че докато съм спала, няколко туркини, начело с вчерашната сватовница, влизали в килията и ми рязали от косата, правейки магии да се съглася да се омъжа за турчина. Стана ми обидно колко съм безпомощна и дори пред лицето на смъртта издевателстват над мене. Разплаках се безутешно. Но влезе старият турчин заедно с доктора, който ме посещаваше за втори път. Този път обаче лекарството му не ми помогна. Нетърпими болки ме измъчваха в гърдите, в ставите и в главата.
Само едно не мога да си обясня: защо Бог така ме наказваше? Къде сгреших? В какво се провиних? Бях праведна християнка, редовно ходехме на черква цялото ни семейство, отделно у дома тате често ни четеше откъси от Евангелието. Сутрин и вечер неизменно казвах “Отче наш”. Обичах семейството си, грижех се за по-малките си братя и сестри, помагах им за училище. Почитах близките и роднините си, прощавах, когато ме обидеха, не таях отмъстителна злост, стараех се да помагам на всекиго…
Нима такава е Божията справедливост? - подлага те на мъчителни изтезания и на тялото, и на душата, но те оставя в неведение защо! Това повече подхождаше на Сатаната, но тогава къде е милосърдният и справедлив Бог?
Коленичих и, като допрях длани, отново отправих гореща молитва към Вседържателя:
“Вечни и милостиви Боже и многомилостиви Отче наш! Мъките и тежките неволи, които са ме сполетели, страшно измъчват душата ми. Но понеже на тебе така е угодно, аз всичко драговолно понасям. Всички мои телесни страдания и душевни скърби аз търся и понасям като отплата за моите грехове и за мое спасение. Моля те, милостиви Боже, дай ми търпение и сила, за да понасям всичко така, както на тебе е угодно, и да се спася. Амин!”
Лошо ми е… Сякаш някой стиска с все сила главата ми и от болките не мога да мисля. А температурата притваря клепачите ми. Как ми се иска по магичен начин да се озова у дома, при мама. Тя да напали камината, да чувствам жаркия полъх на огнените пламъци, а аз да пия ароматен чай от билки. После мама да ми свари пилешка чорбица, която, освен вкусна, е много лековита. После да се унеса в сладък сън и когато се събудя да съм напълно здрава и бодра…
Мечти…
Бълнувания на умираща…
Човешкият живот е като цвете - духне вихрушка и след миг гледаш - останал само стрък, цветето го няма.
Усещах как животът ме напуска и се приготвих да умра. С помощта на Цвята застанах на колене и започнах да отправям молитви към Бога.
От седемте първенствуващи ангели, наречени Архангели, които стоят край Бога и всеки от тях има своя мисия, изпитвах особена слабост към Архангел Михаил. От дете се радвах на иконата, на която той с огнен меч и копие пробожда дявола и вярвах, че ако му се помоля, Архангел Михаил ще дойде и ще ме спаси от всяко зло. Наричаха го вожд на небесните сили, борец против духовете на тъмнината, защитник на християните от дявола, предводител на Христовите армии срещу езичниците, пазител на човешките души и душевадец. Тази мисия на “душевадец” била най-важната, защото когато Бог прекъсва нечий земен път, той изпраща Архангел Михаил да прибере душата на човека. Затова сега, освен да се моля на Бога, се молех и на Архангел Михаил. Все един от тях щеше да чуе горещите ми молби и да ми помогне.
Когато се изморих дотолкова, че повече не можех да седя в тази поза, се търкулнах върху рогозката и съм заспала.
Бях напълно изчерпана.
Чувствах се като застанала върху ръба на висока скала: чувам как камъчетата се ронят под краката ми, как политат в бездната и усещам, че всеки момент може и аз да полетя надолу… Ала вместо това да ме притеснява, усещам облекчение, едно спокойствие ме обзема, една тишина измества виковете на турци и туркини…, сякаш съм в пашкул, от който скоро ще се измъкна на свобода…, сред простор…, и ще отлетя надалече, много надалече…
- Райке! Ела на себе си!
Цвята ме разтърсваше и като въздъхнах, рекох:
- Какво има? Оставете ме на мира!
- Дошли са едни гяури, искат да говорят с тебе! - викна една туркиня откъм вратата, която зееше отворена.
“Сигурно са мама и леля!” - мина ми през ума и се зарадвах, че ще се простя с тях.
Поддържана от двете страни от Цвята и циганката, стигнах до вратата. В коридора стояха шестима мъже с бомбета. Като ги видях, едва скрих разочарованието си, а в същото време реших да им кажа, че този лекарски консулт ще бъде безполезен.
Но един от тях ми заговори на български:
- Не се бойте, клета жено, защото ние не сме турци. На нас може да кажете цялата истина. От това вие няма да пострадате, напротив, ще се постараем да облекчим положението ви.
От пръв поглед разбрах, че тези господа не са случайни хора, затова се насилих да се изправя и да отговарям на въпросите им високо, доколкото възпаленото гърло ми позволяваше.
А те ме питаха за всички подробности: как е протекло въстанието в Панагюрище, колко турци и туркини са били убити, имало ли е много жертви от българите и мога ли да дам приблизителна бройка? Също на какви издевателства съм била свидетелка? Била ли съм насилвана в тюрмата?
При последния въпрос сведох глава и засрамено отвърнах:
- Да…
- Ти не трябва да се срамуваш! - разгорещи се най-високият: - Турците трябва да ги е срам да посегнат на една безпомощна жена, която не е в състояние да се защити. Но ние няма да им позволим повече да те мъчат! Още днес ще предприемем стъпки да бъдеш преместена от този затвор в някоя къща или хотел. И ще се погрижим да ти изпратим най-добрия доктор. И дрехи ще ти изпратим.
- А после, когато дойдете на себе си - каза онзи, който най-често ми задаваше въпроси, - ще ви помогнем да заживеете в цивилизована държава и ако имате желание - да продължите образованието си.
- Само трябва да решите къде - уточни високият: - В САЩ, в Швейцария или в Русия.
- Мъй будем ради вашему приезду в Москву! - каза третият, очевидно бе руският консул.
Виждайки, че съм на ръба на силите си, те спряха да ми задават въпроси, а единият запита:
- С какво ви храниха през цялото време?
- Само с хляб. И вода ни даваха.
- Имате ли някакви пари?
- Нищо нямам.
Тогава той и останалите, които си бяха записвали разговора ни, събраха помежду си шепа монети и ми ги дадоха. И преди да си тръгнат ми повториха да не се страхувам от онова, което им разказах, защото те са консули на просветени държави и ще се постараят скоро да ме освободят от затвора.
След като си тръгнаха, на мене така ми прилоша, че двете жени едва ме пренесоха обратно до рогозката.
Когато старият турчин узна за посещението им страшно се разлюти, при което заразмахва юмруци, сякаш искаше да излее някому злобата си към гяурите. Тогава туркинята, която го беше замествала, му рече, че те са ми оставили пари, той мигом свали ръцете си и започна мило да ме моли да му подаря нещо заради големите грижи, които бил полагал спрямо мене. Дадох му половината и чудесата започнаха да се случват веднага.
Пратих пазача да ни купи хляб, сирене и чай, много чай, имах чувството, че бих могла да изпия цял котел с чай…
На следващия ден вечерта ме извикаха в конака. Отказах да отида, защото не се чувствам добре и не съм в състояние да вървя.
Но заптиетата се върнаха и ме пренесоха на ръце до една голяма стая, където нямаше никой. В това време влезе млад турчин и започна да им се кара защо са послушали други и са ме изнесли от килията.
- Тя трябваше да изгние там! - кресна им накрая.
И тогава пристигнаха пратеници на европейските консули, които ми бяха обещали да ме спасят от този ад. Помогнаха ми да стигна до чакащия отпред хубав файтон и ме откараха в хотел “Кацигра хан”, който се оказа пълен с мои сънародници, освободени от пловдивските затвори. Появата ми предизвика радостно оживление, защото всички ме мислели за загинала. Скоро докараха и Цвята и я настаниха при мене.
Най-после успях да се измия и да махна мръсотията, насъбрала се откакто напуснах Панагюрище. Но как щях да махна мръсотията, наслоила се в душата ми? Преоблякох се с нови дрехи и се почувствах мъничко по-добре.
През този ден чак до вечерта при мене идваха кореспонденти от различни чуждестранни вестници и поред ме разпитваха както за въстанието, така и за мъченията, на които съм била подлагана.
Боже мили, започва се!
Но ако искаме да се разкрият всички ужаси, които българите са преживели по време и след въстанието, нищо не трябваше да се скрива, нищо не трябваше да се премълчава!
Най-дълго разговарях с онзи, високия господин, който ме посети в затвора. Името му беше Джанюариъс Макгахан и се оказа специален военен кореспондент на лондонския вестник “Дейли нюз”, а в същото време е бил нает и от руския вестник “Голос”. Очите му излъчваха благост и вдъхваха доверие. Беше красив млад мъж с благородно лице, обрамчено с черна брада и мустаци. Другият, когото запомних при посещението им в затвора, се казваше Юджин Скайлър и беше секретар на легацията на САЩ в Цариград и генерален консул. Ето защо неговият глас се чуваше сред турците и с негова помощ бях освободена.
Когато останахме сами Цвята ми разказа за смъртта на 35-годишния Пенчо Хаджилуков, който след разгрома бил издаден от един свой ратай на турците. И те го обесили надолу с главата край село Поибрене, а след това го насекли на парчета и заровили на самото място. Не стига това, ами къщата му била изгорена, а стадата му с овце, говеда и коне били отвлечени. Така на вдовицата му щеше да й се наложи да се бори заедно с децата и близките му с голяма сиромашия. Горките хора, бяха от най-заможните, а само за няколко дни всичко отиде по дяволите.
На следващия ден Макгахан и Скайлър наеха също много хубав файтон и ме откараха в една богатска съща, където трябваше да възстановя здравето си.
През първите две седмици започнах бавно да се връщам към живота и да укрепвам, обградена с грижи и внимание. Дори в края на втората седмица успях да изляза в градината.
Същите тези кореспонденти и консули отново ме посещаваха и продължаваха да ми предлагат да замина на тяхна издръжка където пожелая. Те смятаха да съберат от доброволни пожертвования сума, от лихвата на която бих могла да живея. Не се поколебах да отвърна:
- Избирам едноверната и едноплеменна наша покровителка Русия! Но искам най-напред да си отида у дома, да видя мама, братята и сестрите ми. Нека оздравея и се възстановя напълно, да съм в състояние да понеса пътуването, и тогава ще замина. Но искам да ви благодаря от душа и сърце за това, че ме измъкнахте от затвора, където нямаше да издържа още дълго. Благодаря ви, че ме обградихте с грижи и внимание! Никога няма да ви забравя!…
Когато се прибрах у дома, всички толкова ми се зарадваха, че плакахме от радост. Мама цяла седмица не се отделяше от мене, като да бях малко бебе. А тя всъщност вече си имаше бебе - беше родила момченце - Захарий - едно сладко малко създание, което дори не подозираше сред какъв ад е дошло на белия свят.
Докато бях у дома, научавах нови подробности, свързани с въстанието.
Деян Белишки - известният моден шивач на Панагюрище - след като беше ушил на жена си къс жакет, който наричаха “бонжур” - празнична дреха от черен европейски плат, украсена със скъпи черно боядисани кожи, и той скоро се превърна в празнична горна дреха за панагюрчанки, бил ушил дрехите за въстаниците. Затова не се изненадах, когато узнах, че Крайчо Самоходов е завел войводата Бенковски в ателието на Деян, за да уточнят въстаническата му премяна. Него войводата пратил в Пловдив, за да закупи плат за знамето на въстанието, но парите които му дал Бенковски се оказали недостатъчни, та се наложило да вземе назаем 5 лири от свой приятел там. И купил коприненото кадифе за двете лица на знамето - едното тъмночервено, другото - тъмнозелено. Купил още сърма за извезване на надписа и на лъва, широкия сърмен ширит, конци и жълт шнур. Закупените материали поставил под седлото на коня и успял да ги пренесе безпрепятствено до Панагюрище.
После знамето било скроено в къщата на Иван Джуджев в присъствието на Бенковски и неколцина членове на революционния комитет, след което Деян го отнесъл в шивачницата си, за да го ушие. После художникът Стоян Каралеев от село Баня изрисувал разгневения лъв по образец на лъвчето, отпечатано върху корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа: “Свобода или смърт”, както и в долния край буквите “Л” и “О” - Панагюрски окръг. И едва тогава са ме поканили в къщата, където ми предадоха всички материали, за да започна да везам.
В това време Деян Белишки е продължавал усилено да шие униформите за въстаниците…
Ала скоро над щастието ми у дома надвиснаха тъмни облаци. Наши доброжелатели ни казаха, че понеже съм била под покровителството на чуждите дипломати, тукашни турци замисляли да ме убият. Затова на третата седмица, след като ми донесоха паспорт под чуждо име, тайно напуснах Панагюрище, облечена с чуждоземски дрехи и шапка. Фалшивият руски паспорт ми беше осигурен от Найден Геров, вицеконсул на Русия в Пловдив. Съпровождаше ме Тодор Манев, също панагюрец. Първо спряхме в Одрин при руския консул княз Церетелев, който ми даде пари за път.
Така пристигнах благополучно в Цариград, където останах под покровителството на Руското императорско посолство. Там отново бях посетена от дипломати на американското посолство, които, в присъствието на руснаци, пак ме канеха да замина за САЩ или за Швейцария, но аз отказах.
Срещнах се с екзарх Антим, който ме благослови, и с облекчение се качих на парахода - оказа се, че освен мене, там вече са се качили още 28 панагюрци.
И снабдена с препоръчителни писма заминах с всички удобства за Одеса, където дадох тези препоръчителни писма в българското настоятелство, а то ме изпрати в Славянския благотворителен комитет в Москва.