150 години от Априлското въстание

Трендафил Василев

Това е безутешен поплак, горчиви думи на българина Димитър Събев, нарекъл себе си Злочести за тежката му робска участ.

Той е оставил свой ръкопис за живота и страданията си през късните десетилетия на турското робство, първата половина на XIX век.

Ръкописът е изнамерен и подготвен за издаване от проф. Венелин Кръстев, публикуван от издателство „Българска книжница” през 2004 г.

Кой е Димитър Събев?

Роден е в село Орман (Горица), Бургаско, около 1811 г., починал през 1897 г., на 86 години. Детството и юношеството му преминават в пълна мизерия на многочисленото му семейство в село Ченге (с ударение на първата сричка, днес Аспарухово), Варненско.

На 16 години заминава с руска войскова част за Русия. Там работи като слуга и общ работник. Връща се в България през 1836 г.

Възмъжал и ограмотен, става учител в село Аспарухово. По негова инициатива е построено училище в 1851 г. и черква през 1857 г.

Той написва автобиографията си през 1895 г., когато е бил вече над 80-годишен. Ръкописът му обхваща времето до 1857 г., до построяването на черквата.

Явно е държал да разкаже за живота си в поробена България и царска Русия като най-увлекателни и затрогващи разкази от неговото минало.

В статията помествам някои живописни драматични картини от ръкописа, разкриващи категорично и неоспоримо живота на българите във вековно поробената ни родина.

Още в ранната си младост Димитър преживява нескончаеми страдания в беззащитния си живот. Гладът всекидневно съпътства семейството на баща му, обричащ на смърт всеки един. Димитър търси изход, напуска бащиния си дом, за да търси хляба.

„Аз ще умра и тука, както ми е писано”, заявява той на баща си. И тръгва накъдето му видят очите с надежда за спасение. Замръква в снежна гора, лежи в полусън под заскрежени дървета, напразно търси работа за малко хляб в първото село.

Стига до вуйчо си в село Горица, двамата едва се разпознават. Димитър споделя тежките си преживелици, разказва за баща си, за многолюдното си семейство - четирима братя и три сестри; за смъртта на двамата си братя, за сестра си, останала млада вдовица. И всички притиснати от глада, заплашени от смъртта:

Братя, умрели от болести…
Много свят измря, ама не е само
той, много, безчет.

Гладни са и в дома на вуйчо му. Той се застъпва за него на различни места да се цани за „един хляб… едни гащи… аба и риза”, но напразно.

Недоимъкът е надвиснал над всяка българска къща. А турците и потурчените българи не отварят вратата си на такива като него.

Застоява се при другия си брат Герге, с молбата на вуйчо му. Но и тук беднотията е тежка и няма място за него. Вуйчо му ще го запита защо си тръгва от дома на брата си, Димитър ще отговори:

Аз, вуйчо, не го оставих,
ами той ме остави. Няма за ядене.
Каза ми: „Нямам ни за мен, ни за
тебе, Димитре. Не мога да те
храня. Търси си спасение на главата.

Злочестините ще го съпътстват и в утрешния ден, и през следващите дни, месеци и години, дорде се върне при баща си в село Ченге…

Тук цитирам една сцена, разказана в ръкописа на Димитър, как се събират данъци по селата:

…Една сутрин
сеймените с бирника
ходят из село да събират данък,
дойдоха близо до нас. Един комшия
имахме, дядо Михо го наричаха,
дойде у тях бирникът, намери
дядо Михо вкъщи, изведе го,
поиска му данък 9 гроша. Дядо Михо
няма една пара да си купи една
игла вкъщи, сейменинът иска 9 гроша.
Той, като извади ножа
от канията, като удари дядо Михо
по главата, главата му стана на
две половини. Дядо Михо падна
и умря. Оставиха го, прескочиха го.

По-нататък четем за следното безчинство:

Дойде пазачът, влезна вкъщи, търси
тейко по тавана, гледа - няма го,
в обора ходи - няма го, воловете
впрегнати. Гледа кой вол
е по-хубав, отвързва от впряга
оглавницата, дръпва жеглите,
даде края на оглавницата
на бирника, подбраха вола, закараха го.

В ръкописа, който е 103 страници, Димитър Злочести разказва за многобройни свои преживелици и страдания, за трудната съдба на българите в Камчийския край, всекидневната им борба за оцеляване.

Самият той, подгонен от глада и нищетата, от безизходността и зверствата на турските поробители, търси свой друм, за да оцелее в един свят на пълно безправие и нечовешки условия на живот.

Но историята показва, че това е характерно за всички българи, за всички краища из Българско.

Нескончаеми жестокости, безнаказани убийства, грабежи, изнасилвания, потурчване - това е реалната картина на поробена България.

Авторът на ръкописа Димитър Събев, себеприсъдил си фамилното име Злочести, има ясното съзнание, че е българин, формира в тежка житейска съдба своето народностно съзнание и патриотично чувство.

Той си служи със словесната изразност на народен разказвач. Разказът му, изписан в стихотворни редове, в ямбичен ритъм, е сроден със стихотворните епически народни творби.

С делата си - летописец, учител, свещеник, строител на училище и черква - той е едно ярко име в предосвобожденското ни време.

Заедно с това той е основател на знатен род. Синът му Вълчо, запопен под името Васил, учителства в село Ченге. Синът на Вълчо, Гавраил Попов, участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като доброволец.

Зетят на поп Васил (Вълчо), Илия Тодоров, участва в Илинденско-Преображенското въстание; написва селищна монография на село Ченге (днес Аспарухово), биография на войводата Христо Патрев, статии и спомени за Преображенското въстание.

В книгата е представен родът на Димитър Събев Злочести, известен като „Родът Обретенови”, преминал през много поколения и стигнал до наши дни чрез известни наши съвременници.

Проф. Венелин Кръстев, виден музиковед, е съдбовно свързан с този род, женен за пра-правнучката на основателя на рода, проф. Люба Обретенова, пианистка.

Той е съставител и редактор на изданието „Ръкописът на Димитър Събев Злочести”. Негова е цялостната работа и грижа по подготовката на ръкописа и транскрибцията на еркечкото наречие на литературен български език от проф. Стефка Костадинова.

Във встъпителната статия към изданието проф. Венелин Кръстев определя ръкописа като уникален непубликуван исторически документ от Българското възраждане, който се прибавя към познатите ни паметници от Паисий до Захарий Стоянов, и че издаването му е паметно събитие за националната ни писмена съкровищница.

Ние, издателите, и многобройните читатели след това, се присъединяваме към тази висока оценка и изказваме многогласна благодарност за забележителното му дело на изтъкнат български учен и общественик.

Ръкописът недвусмислено свидетелства, че през робските дълги години, над подчинението, примирението, пригаждането, отродяването, стои непобедимото българско устояване на вяра, род и чест.

Неброими и потънали в забрава на тъмни векове са, нека ги назовем, „незнайни българи и българки”, които както Димитър Събев Злочести са непреклонни пред ярема на робството, но не са били способни и не са могли да го запишат в свещените страници на националната ни история.

Към българското устояване идва Българското възраждане с училища, читалища, църкви, манастири, знание и слово. И пламъкът на величавото Априлско въстание с неудържимата жажда за свобода!

Оцелелият след многовековно робство български етнос с милиони имена, високият глас и движение на световната прогресивна общественост за защита на българите, заредената с братска освободителна мисия Руско-турска война от 1877-1878 г., са основните предпоставки и условия за възстановяване държавата на българския народ.

Един народ, нареден с историята, знамето и герба си достойно сред другите народи в съвременния свят.

11.04.2026 г.
София