Лозан Такев

ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ

Не ни се тръгва.
А не ни се и остава…
Това не е вече нашата държава.
Паралелна.
Еднолична.
Завладяна…
Какво като живеем с вас в промяна!
Какво като сме даже в Еврозона!?
Един да взема всеки месец
десет-двайсет бона!?
А друг да няма и за хляб
и за лекарства!?
Един в република бедняк.
А другият до тебе в свое царство…
Какво като начело са Урсули,
когато ние с теб сме кръгли нули…
Какво като сме имали Шенген!?
През него те ще минат и без теб, без мен…
Какво като ни управлява Домовата книга,
когато справедливостта до всекиго не стига!?

Не ни се тръгва.
А не ни се и остава…
Един и същият -
моделът продължава.
С нелигитимен съд,
с нелигитимен главен прокурор
и с капитан фалшив за националния отбор …
Април е пак.
След 150 години какво не бе?
Какво от тук не мина!?
Под игото живяхме.
И без иго.
Присъствие било.
Било интрига …
Не бях престъпник.
Не продавах. Не купувах…
Дори понякога открито не гласувах
и не подкрепях никого и чуждата му слава…
Не ми се тръгва още.
Но не ми се и остава…

Когато светлинка в тунел мъждука, тлее,
не знам дали надеждата ще оцелее…
В агония е с главно Д държавата.
Не ни се тръгва.
Но не ни се и остава тук…

Денят за размисъл полека си отива.
Без давност незасятата ни нива,
макар да не е вече тук и перспектива,
за утре не е тя алтернатива…

Преди съвсем да мръкне в нашата държава,
не ни се тръгва…
Но не ни се и остава…

ПОСЛЕПИС

В памет на Любомир Пеевски и Михаил Белчев

В многократните помени
си отиват приятели
ей така -
един по един…
Моят списък огромен е,
но не е изчерпателен.
И остава ни само
да помълчим…

Ще се срещнем ли някъде,
там отвъд,
после,
някога,
в оня свят, от омраза лишен?
И ще гоним ли вятъра
пак, безсмъртни приятели,
като вчера и днес,
някой ден?

На живота край кратера
се сбогувам с приятели.
И остава след тях песента…
А земята на Дякона
търпеливо, знам, чака ни
край парцела на вечността…