ПЪРВИЯТ ПОЖАР
Пролетта на кървавата 1876 година пробуди зелените гори и на Родопите.
Във всяко село и във всяка българска къща имаше най-малко по един българин, който носеше в сърцето си велика тайна.
Посветените стискаха ръцете си, шушнеха си с пламнали лица и скрито лееха куршуми. Кипеше работата в очакване на големия бунт.
В Оборище бе решено: на първи май във всяко село и град да се развее червеното бунтовно знаме. А градовете, в които живееха повече турци, трябваше да бъдат запалени.
Така бе определена от Бенковски и другарите му и съдбата на Пловдив. Градът трябваше да бъде запален на уречения ден.
Като видят кървавия пламък, селяните от околните села трябваше да грабнат пушките си и да изкарат черешовите топчета за великия бунт. Бе решено пожарът в Пловдив да бъде първият знак.
Но на 22 април, в сряда, бунтовниците в стария голям тракийски град получиха кървавото писмо на Бенковски. С пламнали лица и трепетни сърца, още същата вечер те се събраха в една къща. Отон Иванов бе определен да даде първия знак на всички околни села като запали една къща на Небет тепе. След това останалите заговорници трябваше да подпалят града от всички страни.
С една тенекия газ Отон Иванов тръгна към тепето. Промъкна се по тясна уличка и се закри зад стените на определената за запалване къща. Тук разля газта по вратата, прозорците и всички дървени части. Извади кибрит и драсна една клечка. Жълтият пламък освети бледото му лице.
- Какво правиш тук, бе, хаймана? - изведнъж изрева зад гърба му гърлест глас.
Отон Иванов скочи. Клечката угасна. Той поиска да се защити, но непознатият се хвърли върху му като котка и изви ръцете му.
На виковете му дотича запъхтяно заптие. С ругатни подкара пленника към конака … Но още на първия завой Отон внезапно се извърна, хласна заптието и потъна в тъмните пловдивски улици.
Спотаени в четирите краища на града, заговорниците чакаха да пламне къщата на Небет тепе, за да подпалят от всички страни Пловдив. Часовете минаваха, а черната сянка на тепето си стоеше все така тиха и мълчалива.
Най-неспокоен от всички беше един от заговорниците - пловдивският обущар Кочо Чистеменски. Той стоеше до прозореца на дюкяна си в чаршията и не снемаше очи от Небет тепе. Когато след няколко часа разбра, че нещо ще да се е случило с Отон, Кочо реши сам да запали дюкяна си. Той помисли, че огънят ще се разпространи в околните дюкяни и цялата чаршия ще пламне. Селяните от близките села щяха да видят пожара.
Така в равнината и в Родопите трябваше да пламне бунта…
Кочо сбута чирака си, който спеше в дюкяна. Когато момчето скочи още сънено, той пъхна в ръката му един къс книга. На нея бе нарисуван червен кръст.
- Тичай при Димитър Свещаров! - каза с разтреперан глас Кочо. - Дюкянът му е на „Джумая джемиси”. Дай му това и му кажи да почва!
Като изпрати чирака си, Кочо въздъхна. Той знаеше, че щом Димитър Свещаров, пловдивски революционер, получи хартията с кръста, веднага ще запали и своя дюкян.
После Кочо се изкачи при жена си и детето. Накара ги бързо да се облекат. Слезе на двора. С треперещи ръце впрегна коня в каруцата. Натовари някои необходими домашни вещи. Жената и детето слязоха и се наместиха бързо в колата. Кочо отново влезе в дюкяна.
Бързо разля от по-рано приготвената тенекия с газ. Запали една хартия и я хвърли. Като огнени езици по пода запълзяха червени пламъци. Те играеха в блесналите очи на Кочо.
Той се усмихна леко и побърза да излезе. Затвори вратата, качи се на колата и шибна коня. Грохотът на копелетата събуди тихите улици… След малко излязоха от града и тръгнаха по пътя за Перущица.
Чак сега Кочо се извърна и радостни тръпки погалиха сърцето му. Гореше дюкянът му. Червени огнени езици се издигаха високо в черното небе и осветяваха околните здания.
По-нататък - на „Джумая джемиси” също така бляскаха като светкавици огнени пламъци. И дюкяна на Димитър Свещаров беше в пламъци…
- Виждаш ли? - и Кочо посочи с тържествен глас пожара на жена си. - От всички родопски и тракийски села сега го гледат. Още тая нощ цяла Тракия ще грабне оръжието да изгони османлиите от нашите земи. Почва големият народен бунт. Чуй!
И той се ослуша. Далече някъде от родопско село едва се изтръгваше камбанен звън,
- Дано Бог ви помогне! - каза Теохана - неговата жена - и се прекръсти.
В това време от града долетя тежък и силен гърмеж, последван от втори…
- Турските топове стрелят! - каза Кочо. - Нека гърмят, нека събудят народа от всички села.
Народният бунт ще помете всичко турско. Утре българската земя ще види, какво могат нейните синове. Дий!… - и Кочо удари силно коня. Колата още по-бързо се понесе към планините, където черковните камбани тържествено подканяха народа да грабне пушките.
Така се почна великият бунт в Родопите…
——————————
сп. „Детски живот”, г. 11, бр. 6, 1940-1941 г.
