ТОДОР ТЕЛЕГРАФЪТ
В началото на юний месец1876 година в Ловешкия затвор, окован в синджири, лежеше апостолът Тодор Каблешков заедно с двама свои другари. Очите му бяха хлътнали дълбоко. Лицето му беше жълто, изпечено като в гореща пещ.
Дрехите му висяха на парцали до земята. Страшна треска го разрушаваше, и той трепереше като листо. Но щом преминеше огънят, той се надигаше, очите му святкаха огнени и безстрашни.
- Не бойте се, братя, - тешеше той своите другари. - Повече от една бесилка няма да видим! Не сме жени да се плашим!
Думите му капеха като лекарство в изтръпналите сърца на двамата бунтовници. След това Каблешков отваряше гърло и запяваше бунтовна песен.
Затворниците пристъпяха от тъмните кътове на килията.
- Телеграфът пее! - викаха те.
Така наричаха Каблешков, защото беше служил по железницата телеграфист. А сладкодумният му език всеки ден богато гощаваше с весели шеги черкезите и циганите, които квартируваха с апостола.
Една сутрин големият ключ изтрещя в ключалката. Вратата се отвори. Надникна чаушинът и извика:
- Да излязат комитите!
Железните халки зачукаха, синджирите звъннаха като стари звънци. Каблешков тръгна пръв, а след него двамата му другари. Всички бяха оковани в един синджир.
По дървена стълба те се изкачиха горе, където седяха на меки миндерлъци: каймакаминът, следователят и двама българи, членове на съда. Младият копривщенски герой беше сух, изгорял, издраскан, убит и измъчен, но пак стоеше спокоен и безстрашен.
- За какво дигнахте бунт? - попита следователят Мустафа ефенди.
- За свобода! - отвърна Каблешков.
- Как не ти е мило за младостта, бе момче, ами си слагаш въжето на гушата! - намеси се кадията, който гледаше Каблешков с влажни очи, сякаш плачеше.
- Не, аз съм дал клетва, че ще умра за свободата! Тя заслужава един живот! - отговори Каблешков с блеснали очи.
- Под кой байрак беше ти? Кой ви беше войводата? - обърна се каймакаминът на свой ред към апостола.
- Аз бях байрактар и войвода! - отсече Каблешков.
Кадията не сваляше поглед от младия въстаник. Той климаше глава и говореше на следователя:
- Това е истински комита! Ако е турчин, заслужава да стане паша!
След това Каблешков със своето сладкодумство разказа, за какво се е борил. Някаква магия сякаш омайваше целия съд. Всички бяха приковани от неговия разказ.
Той се спря на неволите, които е изтеглил българският народ, тежкия товар на робството, за славното старо царство на българите.
И най-сетне за своите нечувани мъки. Съдиите го слушаха и пухтяха с дългите чибуци.
Най-сетне закапаха сълзи от очите му.
- Плача, че ще умра, като мърша, а не в сражение за свободата! Не е за мене бесилката! Това е срам! Куршумът трябваше да ме пречупи!
След тоя разпит тримата комити отново бяха върнати в дълбокия и тъмен затвор. В на трети юний тежката врата пак се отключи. Чаушинът съобщи на синджира с апостола да се стяга за път. Болният Каблешков въздъхна дълбоко с изгнилите си гърди.
- До тук не изгорих душата никому! Много съм слаб! Страх ме е да не предам някой наш човек! Затова, братя, реших да се убия! Но нека ни закарат в по-голям град, дето има и чужденци, за да видят какво става!
След това те заминаха за Търново. Не мина една седмица, един ден надзирателят Али Чауш съобщи на затворниците и на целия конак, че Телеграфът се е убил в Габрово.
Истинската причина не знаеше нито един човек на султана.
Затворниците от уважение към апостола станаха на крака. Каймакаминът и кадията цъкнаха езици и наведоха глави.
——————————
сп. „Детски живот”, г. 9, бр. 8, 1938-1939 г.
