Димитър Осинин

Те се отнасят до Априлското въстание - онова събитие в новата ни история, което е безпримерно в света. Пробуда след петстотин години!

Един факт, който граничи с чудо. Всяка чертица, име. дете, образ от тогава има за нас, българите, неоценимо значение, и това значение все повече ще расте с отдалечаването от онова време.

Затова и спомените на Величкова имат необикновена стойност.

Особено пък е ценно „В тъмницата”, това изящно разсъждение в образцов стил, пропъстрено с редица сбито нахвърлени картини и ярко очертани образи.

Може смело да се каже, че между оригиналните творби на писателя на първо място се редят „Цариградски сонети” и „В тъмница”. Последното дори надминава първото - по форма и по съдържание.

Това е наистина богата книга, която на места възхищава с красотата си, други пленява с мъдростта, и навред почва с онова благоговейно и същевременно трезво отношение към великото събитие, което Величков така сполучливо нарече „пиянство на един народ”.

„О, дни на свято увлечение! Как сладко разтрепервате гърдите ми и сега, когато така хладнокръвно разсъждавам за вас!” Тия думи на автора спокойно могат да се поставят като мото на спомените му.

Но, ако картината на онова време все би могла да се възсъздаде по някои всеизвестни факти, то най-голяма заслуга Величков има в това, че хвърля светлина върху образите на множество дейци от разна величина, които са му били близки или пък се е запознал с тях в затвора.

Книгата му представлява една богата галерия от разновидни дейци и мъченици, всички, включително въстаническата маса, дадени в ореола на кралско величие.

Величков е във възторг от българския тракийски селянин. „В затвора се научих да ценя нашите селяни”. Галерията е богата и внушителна.

Не е ли дядо Рангел от Перущица, тоя героичен мъченик на будната човешка съвест, представители на същите тия селяни, за които Величков казва, че заслужават най-високо учудване с показаната „твърдост и доблест”.

Тук е и смекчаваща мъката комична и героична фигура на Орчо войвода, „възнисък, тъкняст, стъпя като мечка, все с един ход спокоен и равен” - човек на горското царство, където веднага се преобразява на лека коза.

Тук е и Васил Соколски, по природа здравеняк, безгрижен, беззлобен, с постоянна усмивка на устните, наивен като дете и готов на всяка минута да пламне от ентусиазъм, с една само омраза - към тиранията.

„И все пак тоя човек с детска душа, отиде с мъжки стъпки на бесилката, изпратен с обща жалост”.

Тук е и Тодор Душанцалията, оставил годеница заради революцията, християнската душа поп Пею и др.

Но между всички най-високо и светло се издигат два образа - този на Васил Петлешков и Тодор Каблешков, близък приятел и затова добре познат на Величкова.

Този героичен поменик се допълня още с имената на Бенковски, Волов и Бобеков в отделна глава „Пет имена” - сбита характеристика на петимата първенци на делото.

Нека допуснем това, което е много вероятно; че действителността не е била точно такава, че излъченото из паметта е трябвало да се добавя чрез услугата на творческото въображение - все пак има една основа, една същност, която си остава безспорна.

А повишеното благоговейно чувство в отношението към лицата, вярата в народа, преклонението пред твърдостта му, правят книгата още по-ценна с онова ободрително въздействие върху четеца, тъй ценно за изграждане на вяра в живота.

——————————

в. „К. Величков”, брой единствен, София, ноември, 1937 г.