РАЗПИТ
Юний 1876 г.
В двора и на чардака на неврокопския правителствени конак имаше голямо оживление.
Пълно бе с турци и помаци от всички възрасти, дошли да видят и да чуят разпита на един голям комита, докаран от Стара планина, от Туна-яласъ (Дунавско).
Големият комита бе затворен в ареста под конака, дето поотделно бяха затворени разложките съзаклятници, с които разпитът не бе още приключен.
Приказваха се между турците в двора и на чардака за комитата и около него фантастични неща, имащи за цел да повдигат злобата и фанатизма на тълпата спрямо гяурите.
Тълпата слушаше с жадност и поглеждаше към ареста, дето бе затворен комитата, като към някаква стръв, очаквайки да им се даде и в миг да я разкъсат.
В същото време те си представляваха комитата нещо, наистина, голямо, грамадно, дори страшно. Разпитваха за него, какъв е на вид, за главата му, за мустаците, за ръцете, за боя му.
Всички почти бяха въоръжени кой с пищови, кой с ятаган или какъв да е касапски нож, дори и с тояги.
Те слушаха и ръмжаха, сложили ръце на пищови и ножове и нервно ги пристискаха.
Комисията, която щеше да разпитва комитата, бе се почти събрала. Тук бяха вече кадията (съдията), каймакаминът (околийският началник), баш-полицът (пристав), гръцкият владика и двама първенци от града, като присъствуващи.
Чакаха още Тевфик бей.
- Не само тоя комита, - говореше на чардака пред голяма група заптие чаушът (старши стражар) Исмаил ага. - Повече от хиляда тия дни са предадени в ръцете на падишаха. Изпратил му ги московецът. Изпратил падишахът писмо на кяфир московеца и му рекъл: „Или ще ми предадеш теслим в ръцете всичките комити в земята ти, или ще събера бир бин милион (един милиард войска) аскер, па ще ти бастисам (нападна) царщината и ще взема жената ти и щерките ти в харема!”
- Яшасън Довлет, машаллах (да живее царството, браво)! Яшасън! - възхитени шепнеха зяпналите в заптието турци. - А московецът… какво ?
- Московецът… Хмм… московецът къде ще?… Събрал комитите, натоварил ги на един пампор (параход) и право на дунавската скеля. „Комити искаш - на ти комитите, - рекъл московецът на Довлета, - само, аман, евалла ти чина (моля ти се) от земята до небето, само остави ми царщината, жената и децата. Язък е за мене, ако ми направиш баскън (нападнеш) земята.”…
- Бре, бре, бре! А шойле, кяфир гяур (а така, невернико).
- Прибрал Довлетът комитите и рекъл „да се изпрати във всяка касаба по един комита и там да се обеси за тербие (назидание) на гяурите. Тоя комита за това е докаран тука. Утре, други ден, ишаллах (с Божа воля), ще висне на въжето тоя кяфирин.
Увлеченото заптие продължи още да съчинява, и колкото повече разправяше, толкова повече добиваше увереност в лъжите си като в гола истина.
Но внезапно той се обърна към двора и млъкна.
Там бе настанала мъртва тишина. Множеството се разтегли и с дълбоко темане отвори път.
Тевфик бей, с ален фес с копринен пискюл върху тъмнорусата хубава глава, облечен като французин, с лачени чепици и бастун в ръката си, влезна в двора.
Той се спря малко и изгледа притаилото се множество,
- Исмаил чауш! - извика беят.
- Заповядайте, бей ефенди! - обади се от чардака заптието и се спусна по стълбата към бея.
- Тоя джемаат (публика) какво чака тука? Кой го е събрал? - запита строго беят заптие-чауша (старшия стражар), изправен и стоящ пред него най-смирено.
Заптието подигна рамена, погледна, без да се обръща наляво и надясно и не проговори.
- Тоя джемаат няма работа тука, - каза беят, без да чака отговор от обърнатото заптие. - Кажете му да си върви. Хайде, - обърна се той към множеството. - Напуснете конака и вървете си гледайте работата! Тука има кой да оправя и да съди, чухте ли? Очистете двора още сега!
Посред смълчаното се и навело глави множество, беят се изкачи на чардака, а тълпата се навали към портата. Без протести и роптания джемаатът напусна конака.
*
С пристигането на Тевфик бея комисията бе вече в пълния си състав.
След като отговори на направените му почести с обикновените теманета (поздрави с ръка), той седна на мястото си, между каймакама от едната страна и кадията от другата.
Стаята, в която ставаха изпитванията, бе в лявото крило на сградата - широка, светла, с висок старински таван с красиво изрязана дървена розета, от центъра на която лъчевидно се пръскаха тънки летвички към краищата.
Залата наоколо бе обставена с миндери. На всеки ъгъл имаше по един постлан с килим и овча кожа диван, обграден с дървен парапет. Те обикновено служеха за молитва на каймакамина.
Сега на едно от диванчетата седеше със свити по турски нозе баш-кятипинът (секретарят), облечен алафранга, с фес и на чорапи. При него, до коляното му, чакаха подрязани и готови снопче тръстикови калеми, паничка мастило и тенекиена кутия с руда.
След като изпиха поднесеното кафе, каймакамът заповяда на заптие-чауша да доведе големия комита.
Не се минаха и пет минути, вратата се отвори и заптието влезна, водейки подире си млад 32-33 годишен човек, нисък на бой, с някаква кърпа на главата, вместо шапка, в изпокъсана хъшовска униформа и бос.
Блед и ослабнал, той изглеждаше почти изнемощял от лишения и тегло. Общият му изглед не издаваше нищо особено, каквото си го представяха в тълпата и каквото очакваха да видят у един голям комита.
При все това, с оковите на ръцете, той влезна бодро. Държеше се право, открито. Очите му припламваха с бодърствуваща воля пред строгите и пълни с фанатична ненавист погледи на кадията, баш-полица и кятипина, държащ прегънат голям лист хартия на коляното и калема на ръката.
Разпита водеше главно кадията. Задаваха въпроси и каймакаминът, и баш-полицът, и почти при всеки отговор на комитата те се спогледваха.
Атмосферата ставаше все по-мека и спокойна, разпитването ставаше без хитрувания и уловки, защото комитата отговаряше право и спокойно.
През цялото траене на разпита Тевфик бей не го изпусна ни за миг от очите си, без да му зададе поне един въпрос.
- Кой си ти, какво ти е името? - пръв запита каймакаминът.
- Казвам се Тодор Георгев, ефендим.
- Откъде си?
- От Неврокоп, ефендим, от тука съм.
Първенците, присъствуващи при разпита, го погледнаха внимателно и се вкамениха.
Неколцина от тях познаха Тодор Сирака.
- От Неврокоп? Тукашен ли си?
- Така, ефендим.
- Познавате ли го, чорбаджилар? - обърна се кадията към първенците.
- Познаваме го, кади-ефенди; тукашен е.
- Баща, майка имаш ли? Живи ли са? - зададе въпрос каймакаминът.
- Нямам, ефенди; рано останах сирак.
Цял час почти го разпитваха за неговия живот до заминаването му във Влашко и за работата му там и след това пристъпиха към най-същественото.
- Кой те записа в комитите и кога се записа? - запита кадията. - Отговаряй право и точно.
- Записах се тая пролет, ефендим. Сам се записах. Всичките ми другари отидоха да се запишат.
- Как стана това, разкажи подробно.
- Разчу се във Влашко, че зад Дунава, зад Стара планина въстание е обявено, раята се вдигнала с оръжие. Аскер, черкези и башибозуци много се вдигнал, жените и децата гинат и искат да им се дойде на помощ… Всеки бързаше да се запише, записах се и аз.
- Кой ви записваше? Московецът ли?
- Не Московецът.
- А кой ?
- Комитетът. Българският комитет.
- А парите и оръжието Московецът ви даде; така ли е?
- Не знам, ефендим. Комитетът събираше пари от всекиго и купуваше всичко.
- Кои бяха в комитета? Познаваш ли някого?
- Никого, ефендим.
- Откъде събираха пари?
- Във Влашко, от богатите и от всекиго.
- А как минахте Дунава?
- С параход.
- Как? С параход?
- Така, ефендим.
- Денем или нощем?
- Денем се качихме, ефендим, без да ни узнае никой.
Всички се спогледаха смаяни.
- Разкажи подробно, как стана това.
Четникът разказа подробно всичко, което се знае от историята за драмата върху парахода „Радецки” и, разбира се, разказваше, което той е знаел при качването, това което е видял да става, когато се извикало „Всички на оръжие!”
- Убихте ли мнозина на парахода? - попита каймакамът.
- Никого. Имаше там търговци. Имаше и турци, и жени, нищо не направихме. Такава бе заповедта на войводата.
- Кой бе войводата ви?
- Христо Ботев.
- Московец?
- Не. Българин от Калофер.
- Къде е сега тоя войвода?
- Загина.
Поискаха, и четникът описа цялото патило на дружината от Козлодуй до Враца, боевете по Околчица, смъртта на войводата и разбиването на дружината.
- Стреля ли и ти срещу царския аскер (войска)?
- Стрелях, ефендим.
- Като колко души, тъй… смяташ да си убил?
- Може да са много, а може нито един. В бой не може да се знае кой от кого е паднал.
Тевфик бей, който през цялото време на разпита слуша с такова дълбоко внимание, беше във възторг от цялото държане на четника.
Не изтърпя. Вдигна се от мястото си и отиде, та застана пред окования комита, вдигна ръка и… леко по рамото го потупа.
- Браво, комита! - похвали го беят. - Ти си герой и като такъв, с оковите, се държиш тука честно и откровено. Ето, ефендилер, - обърна се беят към кадията и каймакама, - това е комита; ние сега пръв път виждаме истински комита.
И бръкна в джоба на жилетката си, извади една бяло меджидие и го подаде на четника.
А в себе си каза: „В такива хора е силата на един народ, и честита е държавата, която ги има повече. Ако зависеше от мене, бих му снел веригата. Тя срами повече тоя, който я е турил, отколкото тоя, който я носи. Един честен герой и с верига, и без нея еднакво заслужава както милосърдието на Аллаха и Довлета, така и уважението на света”.
Разпитът се свърши и четникът бе заведен обратно в ареста.
*
Тая история чух от покойния си баща, когато в края на септемврий 1876 год. се върна от затвора, дето бил и тоя четник.
В 1880 год. баща ми дошъл в София и в хана „Златна корона” пред него се изправил един нисичък човек в бели арнаутски дрехи. Веднага се познали.
Това бил Ботьовият четник, току върнал се от заточение.
——————————
сп. „Младежко четиво”, бр. 3-4, 12.1928 г.
